Патриотични игри

— Не сме сигурни, но това е една от възможностите.

— Какви кораби е имало там по това време? — попита Джексън. Вълнуваше го не толкова дали са нарушени законите, а липсата на морска етика.

— В момента този въпрос се обсъжда.

Джексън и Райън се спогледаха. Роби измъкна една пура и я запали.

— Миналата седмица ми се обади Дан. Той с малко… е, определено само малко загрижен за това, че АОЪ могат да… е, нямат много основания да ви обичат, доктор Райън.

— Дан казваше, че нито една от тези групи не е действала тук — предпазливо каза Райън.

— Точно така — кимна Шоу. — Не се е случвало подобно нещо тук. Предполагам, Дан ви е обяснил защо. За съжаление ИРА-Извънредни продължава да получава пари оттук, не много, но получава. Снабдяват ги с оръжие. Имаме основания да смятаме, че разполагат с ракети земя-въздух…

— Какво? Дявол да го вземе! — рязко завъртя глава Джексън.

— Станаха няколко кражби на ракети „Редай“ — онези преносимите, дето сега излизат от въоръжение в армията. Откраднати бяха от две хранилища на Националната гвардия. Това не с нищо ново. Ирландската полиция е залавяла картечници М-60, които са стигнали до Ълстър по същия начин. Били са или откраднати, или закупени от някои продажни сержанти снабдители. Осъдихме няколко от тях миналата година. Армията възприе нова система за котрол над тези неща. Открита е само една ракета. Хората на ИРА опитали да свалят един хеликоптер на британската армия. Тук вестниците не писаха за случая, и то най-вече защото онези не улучили, и англичаните успяха да го потулят. Но както и да е — продължи Шоу, — ако се опитат да проведат истинска терористична акция тук, местните им източници на пари и оръжия вероятно доста ще пресъхнат. ИРА знае това, логично е и АОЪ да го знае.

— Добре — каза Джек. — Те никога не са действали тук, но Мъри ви е помолил да ме предупредите. Защо?

— Няма никакви основания. Ако не беше Дан, аз нямаше да бъда тук, но той е много опитен агент и искаше да сподели опасенията си с вас. Дори по-скоро това е застраховане, нещо като проверка на гумите на колата преди дълъг път.

— Тогава какво, по дяволите, ми разправяте? — сопна се Райън.

— АОЪ се потопиха — разбира се, това още нищо не означава. Странен е начинът, по който изчезнаха. Проведоха доста смела операция и — той щракна с пръсти — се скриха.

— Разузнаване — промърмори Джек.

— Какво искате да кажете? — попита Шоу.

— Станало е отново. Акцията, на която попречих в Лондон, беше организирана в резултат на много добра разузнавателна информация. И сега е така, нали? Преместването на Милър е било пазено в тайна, но лошите са пробили охраната, нали?

— Честно казано, не зная подробностите, но вие сякаш доста добре сте схванали ситуацията — съгласи се Шоу.

Джек взе един молив и започна да го върти с пръстите на лявата си ръка.

— Знаем ли с кого бихме си имали работа тук?

— Те са професионалисти. Това е в минус за англичаните и за ирландската полиция, разбира се, но е голямо предимство за вас.

— Как така? — попита Роби.

— Разногласието им е мистър Райън е повече или по-малко на лична основа. Предприемането на действия срещу него би било непрофесионално.

— С други думи — каза пилотът, — като казвате на Джек, че няма основания истински да се притеснява, вие залагате на „професионалното“ поведение на терористите.

— Може и така да се каже, майоре. Имаме дългогодишен опит в работата с такъв тип хора.

— Ъхъ. — Роби угаси пурата си. — В математиката това се нарича индуктивен метод. Заключение, направено, без да се изхожда от конкретни данни. В машиностроенето му викаме майтап.

— Майтап ли? — поклати глава Шоу.

— Маймунска тактика при предположенията. — Джексън се обърна и впери поглед в очите на човека от ФБР. — Както с повечето разузнавателни доклади — човек не може да разбере кой е добър и кой не, докато не стане твърде късно. Извинете ме, мистър Шоу, но се боя, че ние, операторите, не винаги сме възхитени от информацията на разузнавачите.

— Знаех, че идването ми тук ще е грешка — отбеляза Шоу. — Вижте, Дан ми каза по телефона, че не би трябвало да се очаква нещо необичайно. За два дни разгледах информацията, която имаме за онези, и наистина няма сериозни основания за притеснение. Той реагира инстинктивно. Всеки полицай добива този навик.

Роби кимна в знак на съгласие. Пилотите също се доверяват на инстинкта си, а и неговият инстинкт му подсказваше нещо.

— Е — облегна се Джек, — какво трябва да правя?

— Най-добрата защита срещу терористите — така обучават и в школите по охрана за бизнесмени — е да се избягват шаблоните. Отивайте на работа всеки ден по различни маршрути. Тръгвайте си по различно време. Когато се прибирате, поглеждайте в огледалото. Ако видите една и съща кола в продължение на няколко дни, запишете си номера й и ми се обадете. С радост ще я вкарам в компютъра. Няма да ме затрудни. Вероятно не е нищо сериозно, просто бъдете малко по-бдителен. Ако имаме късмет, след няколко дни ще можем да ви се обадим и да ви кажем да забравите всичко. Аз просто ви тревожа, без да е необходимо, но знаете златното правило, че е по-добре човек да бъде предпазлив, отколкото злочест.

— А ако получите информация с обратен смисъл? — попита Джек.

— Пет минути по-късно ще ви се обадя по телефона. Бюрото не харесва идеята тук да действат терористи. Полагаме дяволски сериозни усилия да предотвратим такива неща и досега успяваме.

— Успехите на късмет ли се дължат? — попита Роби.

— Не толкова, колкото си мислите — отговори Шоу. — Е, доктор Райън, наистина съжалявам, че ви разтревожих. Може би няма причини за тревога. Ето визитната ми картичка. Ако има нещо, с което можем да пи помогнем, не се притеснявайте, обадете ми се.

— Благодаря ви, мистър Шоу.

Джек взе картичката и проследи с поглед излизащия мъж. Мълча в продължение на няколко секунди. След това отвори бележника си с телефонните номера и набра 011-44-1-499-9000. Необходими бяха няколко секунди, за да се свърже с телефона отвъд океана.

— Американското посолство — отговориха му след първото позвъняване.

— Свържете ме е аташето по правните въпроси, ако обичате.

— Благодаря. Моля, почакайте. — Джек почака. Телефонистката се обади отново след петнадесет секунди. — Номерът не отговаря. Мистър Мъри си е у дома…не, извинете, ще бъде извън града до края на седмицата. Да му оставя някакво съобщение?

Джек се намръщи.

— Не, благодаря ви. Ще позвъня следващата седмица.

Роби наблюдаваше как приятелят му затваря телефона.

Джек барабанеше с пръсти по телефона и отново си припомни лицето на Шон Милър. „Той е на три хиляди мили разстояние. Джек“ — помисли си Райън и след миг въздъхна:

— Може би.

— A?

— Май никога не съм ти разправял за онзи, когото… хванах?

— Оня, когото освободиха ли? Когото видяхме по телевизията?

— Роб, виждал ли си някога… Как да го кажа? Виждал ли си някога човек, от когото автоматично изпитваш страх?

— Мисля, че те разбирам — каза Роби, за да избегне въпроса. Не знаеше как да му отговори. Като пилот много пъти беше изпитвал страх, по винаги разчиташе на знанията и опита си. Нямаше на света човек, от когото да се е боял.

— На процеса го погледнах и разбрах, че…

— Той е терорист и убива хора. Това би притеснило и мен. — Джексън стана и погледна през прозореца. — Господи! И ги наричат професионалисти! Аз съм професионалист. Имам свой начин на поведение, уча се, практикувам, придържам се към стандарти и принципи.

— Наистина ги бива в работата им — тихо каза Джек. — Затова са опасни. А пък тези от АОЪ са непредсказуеми. Това ми каза Дан Мъри. — Джексън се извърна от прозореца.

— Хайде да идем да видим един човек.

— Кого?

— Просто ела с мен, момче. — Когато искаше, Джексън можеше да бъде властен. Небрежно постави бялата фуражка на главата си.

Слязоха по стълбите и тръгнаха на изток, минаха покрай параклиса и масивната, подобна на затвор сграда на Банкрофт Хол. Райън харесваше всичко в района на спалните помещения на академията с изключение на тази сграда. Предполагаше, че е необходимо всички курсанти да се почувстват като част от колектива, по Джек не би искал да живее по този начин, ако е студент. Минаващите покрай тях курсанти отдаваха чест на Роби, който наперено отговаряше на поздравите им и продължаваше да крачи мълчаливо, а Джек се опитваше да не изостава. Райън долавяше мислите, въртящи се из главата на пилота. Нужни им бяха пет минути, за да стигнат до новата пристройка от другата страна на улицата срещу къщата на семейство Холси.