Патриотични игри

— Не си и предполагал, че Шон ще проговори, нали? — с укор запита О’Донъл. Усмивката прикриваше чувствата му — разбира се, всички се бяха тревожили за това. Най-вече се притесняваха, ако го пипнат онези от ИРА и ИНА в затвора „Паркхърст“.

— Добро момче е! — Коноли напълни чашите.

— Е, какво ново от Белфаст? — попита шефът.

— Джони Дойл не е много радостен от загубата на Морийн. Хората стават неспокойни — не много, но се носят слухове. Шон, сигурно не знаеш, но операцията ти в Лондон стана повод да се вдигат чаши в цяла Ирландия. — Фактът, че повечето граждани на Северна Ирландия бяха отвратени от тази операция, не значеше нищо за Коноли. Малкото му обкръжение от революционери за него беше всичко.

— Човек не пие за неуспехите си — кисело отбеляза Милър. „Ах, това копеле Райън!“

— Но опитът беше прекрасен. Достатъчно ясно е, че просто нямаше късмет, а всички ние сме играчки в ръцете на съдбата.

О’Донъл се намръщи. Гостът му беше твърде поетичен, за да пасва на начина му на мислене, въпреки че, както Коноли обичаше да изтъква, дори Мао е писал поезия.

— Ще се опитат ли да освободят Морийн?

Коноли се засмя:

— След това, което направи с Шон ли? Няма никаква вероятност. Как успя да сториш това, Кевин?

— Има си начини — приключи темата О’Донъл. Източникът му на информация беше получил строги разпореждания да не прави нищо в продължение на два месеца. Що се отнася до него, магазинът на Денис беше затворен. Не беше никак лесно да се вземе решението да го използват за информацията по спасителната операция. Преподавателите му бяха набивали в главата, че добрите сведения винаги създават такъв проблем. Истински ценната информация представлява риск за самия източник. В това се състоеше парадоксът. Най-полезният материал често пъти става твърде опасен, за да може да бъде използван. В същото време разузнавателна информация, която не може да се използва, няма абсолютно никаква стойност.

— Е, привлече вниманието на всички. Аз съм тук, за да разяснявам на нашите момчета твоята операция.

— Така ли? — засмя се Кевин. — И какво мисли за нас мистър Дойл?

Посетителят насочи пръст с шеговито обвинение.

— Ти си контрареволюционер, който има за цел да разруши движението. Операцията при двореца е предизвикала силен отзвук от другата страна на Атлантическия океан. Ние ще…извинете, те ще изпратят някои от хората си в Бостън след около месец, за да изгладят нещата, като обяснят на янките, че нямат нищо общо е тази работа — каза Коноли.

— Пари! Не ни трябват проклетите им пари! — възпротиви се Милър. — И нека заврат моралната си подкрепа в …

О’Донъл вдигна чашата си за тост.

— Да вървят по дяволите проклетите американци!

Като изпи последната глътка от второто си уиски, Милър облещи очи така рязко, че очните му ябълки щяха да изскочат.

— Кевин, за известно време няма да предприемаме нищо в Англия…

— Не и в Ирландия. По-добре да си кротуваме. За момента ще съсредоточим усилията си в тренировките и ще чакаме следващия удобен момент.

— Шеймъс, колко ефективни могат да бъдат хората на Дойл в Бостън?

Коноли вдигна рамене.

— Напий ги и ще повярват във всичко, което им кажеш. И както винаги пак ще хвърлят доларите си в шапката.

Милър се усмихна и сам напълни чашата си, докато двамата разговаряха. В главата му започна да се оформя план.

По време на дългогодишната си служба във ФБР Мъри беше заемал няколко длъжности. Започна от младши агент, преследващ обирджии на банки, за да стигне до инструктор по следствените процедури в академията на ФБР в Куантико, Вирджиния. Едно от нещата, на които винаги наблягаше пред студентите, беше значението на интуицията. Прилагането на закона беше все още колкото наука, толкова и изкуство. Бюрото притежаваше огромни научни средства, за да обработва сведенията, имаше написани процедури за всяко нещо, но като се позамисли човек, нищо не можеше да замести опитния агент. Мъри знаеше, че опитът е решаващ, за да се свържат уликите; за да почувстваш какво крие в себе си човекът срещу теб, за да предвидиш следващия му ход. Но интуицията стоеше пред опита. Двете качества се използват заедно, докато човек не се научи да ги разграничава.

„Това е трудното — казваше си Мъри, докато се прибираше с колата си от посолството. — Защото, ако няма достатъчно сведения, за които да се хване човек, интуицията може да направи чудеса.“

— Ще се довериш на инстинкта си — казваше на насрещното движение Мъри, цитирайки запаметените си лекции. — Инстинктът никога не може да бъде заместител, но е много полезно средство за адаптирането на уликите и процедурите едни към други — О, Дан, от теб ще стане страхотен интригант — засмя се сам на себе си, без да забелязва е какъв поглед го наблюдават от колата вдясно.

„Какво те притеснява? Всичко е толкова забавно!“

Инстинктът на Мъри плахо, но настоятелно му казваше нещо. Защо Джими беше казал това? Очевидно и той беше разтревожен, но какво, по дяволите, го тревожи?

Проблемът беше там, че тревогата беше предизвикана от много неща. Вече разбираше това. Нещата бяха няколко, свързани помежду си като някаква триизмерна кръстословица. Не знаеше колко празни квадратчета има в нея, не знаеше и какви думи трябва да се впишат в тях. Само обща представа как се съчетават. Това все пак беше нещо и ако има време, може да се окаже достатъчно, но…

— По дяволите! — Ръцете му стиснаха здраво кормилото, а доброто му настроение отстъпи пред чувството на безпомощност. Утре или вдругиден може да разговаря за това с Оуенс, но инстинктът му подсказваше, че нещата са по-спешни.

„Защо, по дяволите, е толкова спешно? Няма доказателства за нищо, което да ме кара да се вълнувам толкова.“

Мъри си спомни, че първият случай, който до голяма степен беше разрешил сам десет месеца след като излезе на улицата като специален агент, беше започнал е подобно усещане. Уликите бяха съвсем очевидни, ако се погледне от правилния ъгъл, но никой не се беше досетил да погледне нещата така. А за самия Мъри всичко беше започнало е подобна главоблъсканица, каквато усещаше в момента. Сега беше истински ядосан на себе си.

Факт — АОЪ наруши всички правила. Факт: нито една ирландска терористична организация не е провеждала операция в Америка… Е, несъмнено са ядосани на Райън, но не се бяха опитали да го нападнат тук, където щеше да им е много по-лесно, отколкото, ако организират операция в САЩ. Ами ако Милър наистина е техният командир по операциите. Не! Не е възможно, обикновено терористите не се занимават с лични отмъщения. Непрофесионално е, а тези гадове са професионалисти. За подобно нещо би им трябвало по-добро основание.

„Ти не знаеш какво е основанието, Дани, но това не значи, че го нямат.“ Мъри откри, че се тревожи дали с възрастта инстинктът му не се е превърнал в параноя. „Ами ако имат повече основания да го направят?“

Ето ти една мисъл — каза си той. Едно основание може да служи като извинение за друго — но какво точно искат да сторят? Вън всички наръчници по полицейски процедури пишеше, че основното, което трябва да се търси, е мотивът. Мъри нямаше никаква представа за техните мотиви. — Ако продължавам така, може да откача.

Мъри се отклони наляво от „Кенсингтън роуд“ и се отправи към луксозния район, където живееше. Както винаги паркирането му създаде проблеми. Дори когато го назначиха в секцията по контрашпионажа в нюйоркската служба, не му беше толкова трудно да паркира. Намери място, по-дълго с около петдесет сантиметра от колата, и цели пет минути прави опити да я вкара там.

Мъри окачи палтото си на закачалката до вратата и влезе в хола вдясно. Жена му го забеляза, когато вече набираше някакъв телефонен номер със злобно изражение на лицето. Тя се зачуди какво има.

Необходими му бяха няколко секунди, докато се свърже с канцеларията отвъд океана.

— Бил, обажда се Дан Мъри…добре сме — чу го да казва жена му. — Искам да направиш нещо. Познаваш ли онзи човек — Джек Райън? Да, той. Кажи му…по дяволите, как да се изразя? Кажи му да внимава… Зная това, Бил… Не мога да кажа, нещо ме тревожи и не мога… Нещо такова, да… Зная, че досега не са го правили, Бил, но въпреки това се тревожа… Не, нямам нищо конкретно, но Джими Оуенс заговори за това и сега съм истински разтревожен. О, вече си получил доклада? Добре, значи разбираш какво искам да кажа.