Патриотични игри

Мъри се облегна на стената и се загледа в тавана.

— Наречи го усещане или инстинкт — наречи го каквото искаш, но ме тревожи. Искам някой да направи нещо по този въпрос… Браво. Как е семейството ти? О, така ли? Страхотно! Е, предполагам, че ще прекараш чудесно Нова година. Окей. Пази се. Довиждане. — Той постави слушалката на телефона. — Е, сега се чувствам малко по-добре — каза си тихо Мъри.

— Партито започва в девет часа — обади се жена му. Тя беше привикнала с навика му да работи и вкъщи. Той пък беше свикнал с подсещанията й за светските им задължения.

— В такъв случай трябва да се обличам, нали? — Мъри стана и целуна жена си. Сега се чувстваше по-добре. Беше направил нещо — може би нищо особено, може би хората в бюрото щяха да се питат какво му е, но това не го притесняваше. — Най-голямата дъщеря на Бил е сгодена. Ще я жени за един млад агент от офиса ни в Ню Йорк.

— Познаваме ли го?

— Нов е.

— Трябва да тръгваме.

— Добре, добре. — Отиде в спалнята и започна да се облича за голямото парти в посолството.

11.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ

— Както виждате, дами и господа, решението, което Нелсън* е взел в случая, окончателно е прекратило абсурдните тактически методи на Кралските военноморски сили. — Райън затвори папката със записките си. — Нищо не може да бъде по-добър урок от решителната победа. Въпроси?

[* Хорацио, виконт Нелсън (1758–1805), английски адмирал, разбил при устието на Нил Наполеоновата флота. — Б.пр.]

Това беше първият ден на Джек в курса. В стаята имаше четиридесет студенти, до един курсанти трета степен (това звание имаха и шестте жени), или както ги наричаха в цивилния живот, второкурсници, които слушаха уводната лекция на Райън по военноморска история. Нямаше въпроси и той беше изненадан. Джек знаеше, че е добър преподавател, но не чак толкова. Един от студентите стана. Казваше се Джордж Уинтън, футболист от Питсбърг.

— Доктор Райън, помолиха ме да направя изявление от името на целия курс — колебливо каза той.

— Охо — отговори Райън и отстъпи малко назад, като гледаше към курса, и се престори, че очаква някаква заплаха.

Уинтън тръгна напред и извади малка кутия иззад гърба си. Отгоре й имаше лист, на който беше напечатано нещо. Младежът се изпъна.

— Мирно! Чета заповед: „За извънредна служба, надхвърляща задълженията на туриста, на макар и безмозъчен морски пехотинец, курсът награждава доктор Джон Райън с Ордена на Пурпурната мишена с надеждата, че следващия път ще залегне, освен ако не желае, вместо да преподава история, да стане част от нея.“

Уинтън отвори кутията и извади пурпурна панделка, широка седем сантиметра, със златист надпис „ЗАСТРЕЛЯЙ МЕ“. На лентата беше закачена също толкова голяма месингова мишена. Курсантът я закачи на рамото на Райън, там, където беше прострелян. Курсантите станаха и изръкопляскаха, докато Райън стискаше ръката на говорителя им.

Джек опипа „ордена“ и вдигна поглед към курса.

— Жена ми ли ви даде тази идея?

Те започнаха да се трупат около него.

— Браво, докторе! — поздрави го един старателен подводничар.

— Semper fi!* — отговори като ехо един бъдещ морски пехотинец.

[* Semper ftdelis — Винаги верен (лат.). — — Б.пр.]

Райън вдигна ръце. Все още не можеше да свикне с мисълта, че отново има лява ръка. Сега наистина използваше рамото си, но то го болеше. Хирургът от „Хопкинс“ му беше казал, че рамото постепенно ще се раздвижи и общото влошаване на работоспособността му няма да надхвърля пет процента.

— Благодаря ви, но въпреки всичко ще трябва да си вземете изпитите следващата седмица!

Избухна всеобщ смях, хлапетата започнаха да излизат от стаята и тръгнаха към кабинета за следващия час. Райън нямаше повече часове за деня. Събра книгите и записките си и си тръгна. Запъти се нагоре към кабинета си в Лийхи Хол.

Януари беше доста студен и по земята се белееше сняг. Джек внимаваше как ходи по тротоара, защото беше заледено. Мина покрай спалните помещения на военноморската академия, които представляваха красива гледка. Огромната четириъгълна площ, заобиколена от параклиса на юг, от Банкрофт Хол на изток и от сградите с класни стаи от другите две страни, наподобяваше блестящо бяло наметало, прорязано от пътеки. Хлапетата — Райън ги смяташе за хлапета — маршируваха наоколо както винаги — малко по-сериозно и старателно, отколкото ги харесваше. Запазваха усмивките си за места, на които не може да ги видят никакви външни хора. Обувките им бяха лъснати до блясък, движеха се с изправен гръб, с книги под лявата ръка, за да не пречат при отдаването на чест. Тук постоянно отдаваха чест. На върха на хълма, при портал 3, на пост стоеше морски пехотинец заедно с цивилна охрана. Джек си помисли, че това е като всеки нормален ден в службата. Беше приятно място за работа. Курсантите по нищо не отстъпваха на студентите от другите училища в страната — винаги заредени с въпроси и ако човек спечели доверието им, бяха готови за невероятни щуротии. Един външен човек никога не би могъл да предположи, че са способни на такива неща. Такова беше поведението на хлапетата.

Джек влезе в отопленото здание на Лийхи Хол и затича нагоре по стълбите към кабинета си, като се смееше на себе си заради абсурдната награда, която висеше на рамото му. Роби седеше срещу бюрото му.

— Какво, по дяволите, е това? — попита пилотът.

Джек обясни, докато слагаше книгите си на бюрото. Роби започна да се смее.

— Приятно е, че хлапетата могат да се поотпуснат малко и по време на изпитната сесия. Какво ново при теб? — попита приятеля си Джек.

— Е, отново съм шофьор на „Томкат“ — съобщи Роби. — Карах четири часа през уикенда. О, Господи! Джек, без майтап, накарах тоя самолет да проговори. Излетях над морето, ускорих до 1,4 мах*, направих зареждане във въздуха, след това се върнах за няколко симулирани кацания на палуба и…страхотно беше, Джек — завърши пилотът. — Още два месеца и отново ще бъда там, където ми е мястото.

[* Числото Мах — отношението на скоростта на самолет спрямо скоростта на звука. 1 мах се равнява на скоростта на звука. — Б.пр.]

— Толкова много време, Роб?

— Пилотирането на такъв самолет не е лесно, в противен случай няма да се нуждаят от хора с моя калибър — сериозно обясни Джексън.

— Сигурно с много трудно човек да е скромен като теб.

Преди Роби да успее да отговори, на вратата се почука и някакъв човек надникна през вратата.

— Доктор Райън?

— Да, влезте.

— Аз съм Бил Шоу. От ФБР. — Мъжът влезе и показа личната си карта. Беше висок колкото Роби, слаб, на около четиридесет и пет години. Очите му бяха вдлъбнати като на енот — може би вследствие на шестнадесетчасови работни дни. Беше добре облечен и изглеждаше много сериозен. — Дан Мъри ме помоли да ви се обадя.

Райън стана, за да се ръкува с него.

— Това е майор Джексън.

— Здравейте — подаде ръка и Роби.

— Надявам се, че не прекъсвам важен разговор.

— Съвсем не — и двамата приключихме с преподаването за днес. Сядайте. С какво мога да ви бъда полезен?

Шоу погледна към Джексън, но не каза нищо.

— Е, щом трябва да си поговорите, мога да се разкарам. Ще отскоча до офицерския клуб…

— Спокойно, Роб. Мистър Шоу, намирате се между приятели. Да ви предложа нещо?

— Не, благодаря. — Агентът от ФБР дръпна стола до вратата. — Работя в групата за борба с тероризма към централата на ФБР. Дан ме помоли да…е, нали знаете, че АОЪ измъкнаха своя човек Милър от ръцете на полицията.

Сега Райън стана напълно сериозен.

— Да, чух това по телевизията. Имате ли някаква представа къде може да са го завели?

Шоу поклати глава.

— Те просто изчезнаха.

— Голяма операция — отбеляза Роби. — Избягаха в морето, нали? Може би някой кораб ги е взел? — Забележката му привлече един остър поглед. — Виждате ли униформата ми, мистър Шоу? Изкарвам си хляба там, във водата.