Патриотични игри

— Може би — накрая каза той.

— Окей, нека направим малък експеримент. — Брекенридж влезе в канцеларията си. След минута се завърна с картонена кутия.

— Лейтенант, това тук е пистолет за стрелба по мишена 22-и калибър, монтиран на рамката на „Колт 45“. — Старшината му го подаде. Райън го пое, извади пълнителя и изтегли затвора, за да се убеди, че пистолетът наистина не е зареден. Брекенридж наблюдаваше и кимна одобрително. Джек беше обучен по техниката на безопасност на стрелбищата от баща си преди двадесет години. След това хвана оръжието в ръка и се прицели към мишената, за да привикне с усещането. Всеки пистолет се различава по малко. Този беше за стрелба по мишена, добре балансиран и с много хубав мерник.

— Чувствам го много добре — каза Райън. — Малко по-лек е от „Колт“.

— Това ще го направи по-тежък. — Брекенридж подаде зареден пълнител. — Тук има пет патрона. Поставете пълнителя в оръжието, по не вкарвайте патрон в цевта, докато не ви кажа, сър. — Старшината беше свикнал да заповядва на офицери и знаеше как да прави това учтиво. — Пристъпете на четвърти коридор. Отпуснете се. Помислете си, че сте в парка в един прекрасен ден, нали?

— Да. Така започна цялата тази каша — кисело отбеляза Райън.

Патлака отиде до електротаблото и изключи повечето от лампите в залата.

— Окей, лейтенант. Нека сега държим оръжието към мишената и насочено към пода. Вкарайте първия куршум в цевта и се отпуснете.

Джек издърпа затвора с лявата си ръка, след това го пусна и той се върна напред. Не се огледа. Помисли си, че трябва да се отпусне и да играе играта. Дочу щракването на запалка. Може би Роби палеше пура.

— Видях снимката на дъщеря ви във вестника, лейтенант. Тя е просто красавица.

— Благодаря, Патлак. И аз съм виждал една от дъщерите ти из академията. Красавица, но no-голяма. Чувам, че е сгодена за един курсант.

— Да, сър. Това е най-малката — каза Брекенридж с глас вече на баща, а не на морски пехотинец. — Последната от трите ми дъщери. Ще се жени на…

Райън почти подскочи от изненада, когато в краката му започнаха да експлодират бомбички. Понечи да се обърне, но Брекенридж му изкрещя:

— Ето, ето я мишената!

Една лампа светна и озари мишена на петдесетина метра с формата на силует. Някъде дълбоко в себе си Джек знаеше, че това е изпитание, но му беше все едно. Пистолетът се вдигна леко и сякаш сам се насочи към хартиената мишена. Той изпразни в нея всичките пет куршума за по-малко от три секунди. Все още в ушите му кънтеше шумът от изстрелите, когато с разтреперани ръце постави пистолета на масата.

— Господи, старшина! — Райън почти извика.

Включиха се и останалите лампи. Стаята смърдеше на барут и по пода бяха разхвърляни хартии от бомбичките. Джек видя, че Роби стои в безопасност до вратата, а Брекенридж се намираше зад него, готов да грабне ръката на Райън, в случай че се опита да направи някоя глупост.

— Освен всичко друго работя и като инструктор за градската полиция в Анаполис. Знаете ли колко трудно се симулира на стреса от бойна ситуация. Аз съм измислил този номер. Е, нека видим мишената. — Брекенридж натисна бутона и невидим електродвигател завъртя макарата за коридор 4.

— По дяволите! — изръмжа Райън, като видя мишената.

— Не е лошо — отсъди Брекенридж. — Имаме четири попадения в хартията. Две са в бялото, две в черното и две в гърдите. Вашата мишена е повалена, лейтенант, и е ранена лошо.

— Два куршума от общо пет — трябва да са били последните два. При тях се успокоих и оставих малко повече време.

— Забелязах — кимна Брекенридж. — Първият ви куршум беше насочен високо нагоре и вляво и пропусна мишената. Следващите два попаднаха тук и тук. Но последните два бяха точно където трябва. Не е зле, лейтенант.

— В Лондон се справих доста по-добре. — Не беше съвсем убеден в думите си. Двете дупки извън черния сектор му се присмиваха, а един куршум дори не беше намерил целта…

— В Лондон, ако телевизията е представила нещата вярно, сте имали една или две секунди, за да прецените нещата. Това време е важно, защото сте могли да премислите. Убиват толкова много полицаи, защото те не разполагат именно е това малко време, за да помислят, а убийците вече са го сторили. Секундата ви позволява да разберете какво става, да изберете целта си и да решите какво ще нравите. Аз ви накарах просто да преминете през всичките тези три етапа наведнъж. Първият ви куршум отиде встрани. Вторият и третият бяха по-добри, а последните два са толкова добри, че повалиха целта на земята. Не е зле, синко. Постигнахме резултата на един добре обучен полицай, но трябва да станете още по-добър.

— Какво искате да кажете?

— Задачата на полицая е да пази реда. Вашата е да останете жив, а то е малко по-лесно. Това е добрата страна. Лошата е, че онези няма да ви дадат две секунди за размисъл, освен ако вие не ги накарате или ако не сте истински късметлия. — Брекенридж покани двамата да го последват в канцеларията му. Старшината се строполи на евтиния въртящ се стол. И той като Джексън пушеше пури. Запали. Беше по-добра от пурите на Джексън, но и тя усмърдя стаята.

— Трябва да правите две неща. Първо: искам да ви виждам тук всеки ден и да изстрелвате по една кутия патрони 22-и калибър; става въпрос за всеки божи ден през месеца, лейтенант. Трябва да се научите да стреляте по-добре. Стрелбата е като голфа. Ако човек иска да го играе добре, трябва да го прави всеки ден. Вие трябва да се упражнявате и ви е нужен добър преподавател — усмихна се Патлака. — Това не е проблем. Аз ще ви стана. Второ: трябва да печелите време, ако лошите дойдат.

— От ФБР Му казаха да кара колата си като онези от посолството — обади се Джексън.

— Да, добре е като начало. Същото като във Виетнам — човек не работи по шаблон. А какво ще стане, ако се опитат да ви нападнат у дома?

— Много затънтено място е, Патлак — обади се Роби.

— Имате ли алармена инсталация? — попита Брекенридж.

— Не, по лесно мога да си поставя — отговори Райън.

— Не е лошо. Не знам каква е къщата ви, но ако можете да си извоювате няколко секунди време и ако вземете онази пушка, лейтенант, вие можете да ги накарате да мечтаят никога да не са ви навестявали или най-малкото да ги държите настрана, докато дойде полицията. Както ви казах, играта е: „Да останеш жив.“ А сега разкажете ми за семейството си!

— Жена ми е лекар и е бременна. Малката ми дъщеря…е, предполагам, че сте я видели по телевизията.

— Жена ви умее ли да стреля?

— Мисля, че никога през живота си не е докосвала пистолет.

— Водя и курс по безопасно боравене с огнестрелни оръжия за жени — част от работата ми с местната полиция.

Райън се зачуди как би реагирала Кати на всичко това. Реши да не го мисли сега.

— Според вас какъв пистолет трябва да взема?

— Ако наминете утре, ще ви пробвам с два модела. На вас преди всичко ви е нужно нещо, с което да се чувствате удобно. Не си купувайте „Магнум 44“. Самият аз харесвам автоматичните пистолети. Пружините поемат голяма част от отката, така че с тях по-лесно се свиква. Вие трябва да си вземете нещо, с което е приятно да се стреля, а не да ви бие по ръката и китката. Ако питате мен, аз харесвам „Колт 45“, но съм стрелял с такъв в продължение на двадесет и няколко години. — Брекенридж хвана ръката на Райън и я изви грубо. — Мисля, че ще започна да ви уча с 9-милиметров „Браунинг“. Ръката ви изглежда достатъчно голяма, за да може да го държи както трябва. Пълнителят му е с тринадесет патрона, но с вашата длан можете да го контролирате. И е безопасен. Щом имате дете, лейтенант, трябва да помислите и за безопасността.

— Няма проблеми. Ще го държа на място, където тя не може да стигне. Имаме голям гардероб и ще го съхранявам в него на два метра от земята. Мога ли тук да стрелям и с едрокалибрена пушка?

Старшината се засмя.

— Задната ни стена за спиране на куршумите е от бронирания корпус на тежковъоръжен крайцер. Основно стреляме с куршуми 22-и калибър, но охраната се упражнява с 45-и. Струва ми се, че доста добре познавате стрелбата с ловни пушки. Научите ли се да го правите и е пистолет, ще можете да стреляте с всякакво оръжие. Повярвайте ми, сър, от това си изкарвам хляба.