Патриотични игри

— Не. — Кати беше категорична. Джек пое дълбоко дъх. Ще бъде нужен сигурно час, за да я убеди. Обикновено толкова време му беше необходимо, за да я накара да преодолее предубежденията си. Проблемът беше там, че той не искаше да прекара цял час в разговори на тази тема.

— Значи утре ще се обадиш на фирмата за алармени инсталации? — попита тя.

— Трябва да ида на едно място.

— Къде? Имаш часове чак следобед.

Райън пое дълбоко дъх.

— Отивам до Ленгли.

— Какво има в Ленгли?

— ЦРУ — кратко отговори Райън.

— Какво?

— Помниш ли онова лято, когато ми платиха за консултации от корпорация „Майтър“?

— Да.

— Цялата работа се проведе в централата на ЦРУ.

— Но в Англия каза, че никога не си…

— Чековете дойдоха от „Майтър“. Но работех в ЦРУ.

— Ти си излъгал? — Кати беше поразена. — В съда ти си излъгал?

— Не. Казах, че никога не съм бил служител на ЦРУ, и това е вярно.

— Но не си ми го казвал никога.

— Не беше необходимо — отговори Джек. „Знаех си, че не постъпих правилно…“

— Аз съм ти жена, по дяволите! Какво прави там?

— Участвах в академична група. През няколко години викат външни хора, за да разгледат някои данни. Просто проверка на хората, които работят там. Не съм шпионин или нещо такова. Цялата работа вършех на малко бюро в малка стая на третия етаж. Написах доклад и това беше всичко. — Нямаше смисъл да й обяснява останалото.

— За какво ставаше дума в доклада?

— Това не мога да ти кажа.

— Джек! — Тя беше истински разгневена.

— Виж какво, мила. Подписах споразумение, че никога няма да обсъждам това с хора, които не притежават съответното разрешително. Кати, дал съм думата си. — Това я поуспокои. Знаеше, че съпругът й държи на думата си. Едно от качествата му, заради които го обичаше. Разбира се, подразни се, че сега той използва това за защита, но знаеше, че тази стена не може да се разруши. Опита друго.

— И защо се връщаш там?

— Искам да разгледам информацията, с която разполагат. Можеш да се досетиш за какво става дума.

— Предполагам, за онези хора от АОЪ.

— Е, в момента не ме притесняват китайците.

— Ти наистина ли си притеснен? — Най-сетне и тя започваше да се тревожи.

— Да.

— Но защо? Нали спомена, че от ФБР са казали, че те не са…

— Не зная! По дяволите! Знам. Онова копеле Милър — оня, дето го съдиха. Той иска да ме убие. — Райън погледна към пода. За първи път беше казал това на глас.

— Откъде знаеш това?

— Видях лицето му, Кати. Видях го и ме е страх. И не само за мен.

— Но Сали и аз…

— Наистина ли мислиш, че това би го спряло? — сопна се Райън. — Тези мръсници убиват хора, които не познават. Правят го почти за развлечение. Искат светът да стане такъв, какъвто им харесва, и хич не ги е грижа кой стои на пътя им. Просто им е все едно.

— А защо трябва да ходиш в ЦРУ? Те могат ли да те предпазят? Искам да кажа, нас…

— Опитвам се да разбера какво представляват онези.

— Но ФБР нали знае?

— Искам сам да видя информацията. Справих се много добре, когато работих там — обясни Джек. — Дори ме поканиха да… е, да започна постоянна работа там. Отказах им.

— Никога не си ми казвал тези неща — нацупи се Кати.

— Сега знаеш. — Джек продължи да говори още няколко минути и обясни какво му е казал Шоу. Кати трябва да внимава, когато отива с колата на работа и когато се връща. Най-после тя отново започнала се усмихва. Караше едно шестцилиндрово порше 911 — истинска бомба. Съпругът й винаги се чудеше как не я глобяват за превишена скорост. Може би защото външният й вид беше приятен за окото, а и вероятно винаги показваше картата си от болницата „Хопкинс“ и обясняваше, че бърза за спешна операция. Както и да е, тя караше кола, която можеше да вдига повече от 195 километра в час и имаше маневреността на заек. Карала е поршета от шестнадесетия си рожден ден и Джек признаваше, че тя знае как да накара малката кола да литне по тесните провинциални пътища — достатъчно бързо, за да го принуди да се държи здраво. Райън си помисли, че вероятно това с по-добра защита, отколкото да носи пистолет.

— Значи смяташ, че няма да забравиш да правиш това нещо?

— Наистина ли трябва?

— Съжалявам, че натиках всички ни в тази бъркотия. Не съм знаел, изобщо не съм знаел, че може да стане така. Може би просто трябваше да не се намесвам.

Кати прокара ръка по врата му.

— Вече не можеш да промениш нищо. Може би грешиш. Както сам каза, може би просто всичко е параноя.

— Да.

12.

ЗАВРЪЩАНЕ ВКЪЩИ

Райън излезе от дома си много преди седем часа. Най-напред отиде до щатско шосе 50 и се отправи на запад към град Колумбия*. На пътя имаше много коли. Както обикновено хората пътуваха към работните си места във федералните агенции, които бяха превърнали района на град Колумбия от красиво парче земя в псевдоград от транзитни жители. Отклони се по междущатско шосе 495 — това беше и околовръстният път на града — и се отправи на север, където движението беше още по-натоварено. По радиото съобщиха за задръствания по този маршрут, забелязани от хеликоптера на радиостанцията. Ужасно приятно е да знае човек защо колите се движат с двадесет и пет километра в час по път, проектиран за сто и двадесет.

[* Град в централните части на Южна Каролина, столица на щата. — Б.пр.]

Чудеше се дали Кати постъпва така, както я бяха посъветвали. Но тя нямаше голям избор — пътищата до Балтимор не бяха много. Детската градина на Сали се намираше на шосето за Ричи и това изключваше възможността за използване на алтернативния пряк път. От друга страна, шосето за Ричи винаги беше натоварено и колите се движеха бързо, следователно там щеше да бъде трудно да я пресрещнат. В Балтимор имаше богат избор от маршрути до болницата „Хопкинс“ и тя обеща да ги сменя. Райън се загледа в колите пред себе си и изруга наум. Независимо от това, което беше казал на Кати, той не се тревожеше много за семейството си. Беше попречил на терористите и ако наистина търсеха лично отмъщение, той щеше да бъде единствената цел. Може би. Най-после прекоси река Потомак и се качи на магистралата „Джордж Вашингтон“. Петнадесет минути по-късно се отби по отклонението за ЦРУ.

Спря колата си на портала. Униформеният офицер от охраната дойде и го попита за името, въпреки че вече беше проверил номера на колата му в списък на компютърна хартия в папката си. Райън подаде шофьорската си книжка на постовия, който внимателно свери снимката е лицето на Джек, преди да му даде пропуск.

— Сър, за да стигнете паркинга за посетители, тръгнете наляво, а след това на втората пресечка свийте вдясно.

— Благодаря, бил съм тук и преди.

— Много добре, сър. — Постовият му махна да влиза.

Дърветата бяха оголели. Сградата на ЦРУ се намираше зад първата редица хълмове над долината на река Потомак, на място, където някога се е издигала буйна гора. Повечето от дърветата бяха оставени, за да закриват сградата. Джек пое по първата пряка вляво и тръгна нагоре по стръмния виещ се път. Паркингът за посетители също беше охраняван от постови — този път някаква жена му посочи празно място и провери Райън, преди да го насочи към главния вход с навеса. Вдясно от него се намираше „Мехура“ — оформена като иглу зала, свързана със сградата чрез тунел. Там беше чел лекция за стратегията на военноморските сили. Издигащата се пред него сграда на ЦРУ представляваше седеметажно здание от бял камък или може би предварително напрегнат стоманобетон. Никога не се беше интересувал. Още с влизането атмосферата на шпионската централа го порази като удар с палка. Видя осем офицери от охраната, всички в цивилно облекло, саката им разкопчани, сякаш имаха пистолети под тях. Всъщност носеха радиоапарати, но Джек беше сигурен, че хората е пистолетите се намираха само на няколко крачки оттук. По стените имаше камери, свързани с някоя централна зала за наблюдение — Райън не знаеше къде е, защото познаваше само пътя до бившата му малка канцелария, оттам до тоалетната и до кафенето. Няколко пъти се беше качвал и на последния етаж, но винаги с придружител, тъй като нямаше това право.