Патриотични игри

— Доктор Райън? — Един мъж се приближи към него. Изглеждаше му познат, по Джек не можеше да свърже с име това лице. — Аз съм Марти Кантор. Работя горе.

Спомни си кой е човекът, докато се ръкуваха. Кантор беше заместникът на адмирал Гриър и приличаше на начинаещ студент от университета в Йейл. Той подаде пропуск на Джек.

— Не трябва ли да минавам през стаята за посетители? — посочи наляво Райън.

— Погрижили сме се за всичко. Можете да ме последвате. Кантор го заведе до първия пост. Хвана пропуска, закачен на верижка около врата му, и го пъхна в един процеп. Малка врата с оранжеви и жълти линии, подобна на онези по платените паркинги, се затвори и отново се отвори, когато Райън пъхна своята карта в процепа. Компютърът в мазето е проверил електронния код на пропуска и с пропуснал Райън в сградата. Вратата се затвори. Джек вече се чувствайте неловко. „Точно както и преди — помисли си той. — Като затвор. Не, затворническата охрана е нищо в сравнение с тази.“ Имаше нещо в сградата, от което моментално го обземаше страх.

Джек преметна пропуска на врата си. Огледа го бързо. На него имаше цветна снимка, направена миналата година, и номер, по без имена. На пропуските за ЦРУ нямаше имена. Кантор го поведе бързо надясно, след това наляво към асансьорите. Райън забеляза барчето, където можеше да си купи кока-кола и бисквита „Сникърс“. В нея работеха слепи хора — още едно странно и злокобно нещо в ЦРУ. Предположи, че слепите представляват по-малък риск за сигурността, въпреки че се чудеше как идват с колите си на работа всеки божи ден. Сградата беше изненадващо занемарена — плочките по попа никога не бяха добре излъскани, стените имаха мърлявобежов оттенък, а украсата по тях беше второ качество. Много хора оставаха изненадани от това, че управлението харчи съвсем малко пари за външен блясък, подчертаващ важността му. Миналото лято Джек беше научил, че работещите тук изпитваха перверзна гордост от запуснатостта на това място.

Около тях всички хора бързаха усамотено. Движеха се изключително пъргаво и затова по ъглите имаше огледала с формата на тасове на кола, за да предупреждават за възможен сблъсък с някой колега шпионин…или да подсещат, че някой може би се крие и подслушва там.

„Защо дойдох тук?“

Джек се отърси от тази мисъл, когато влезе в асансьора. Кантор натисна бутона за седмия етаж. След минута вратата се отвори и те се озоваха в занемарен коридор. Сега Райън си спомни пътя. Кантор зави наляво, след това надясно. Райън наблюдаваше хората, щъкащи наоколо със скорост, която би впечатлила всеки вербовчик за олимпийския отбор по спортно ходене. Усмихна се на всичко това, но забеляза, че никой от другите не го правеше. Сериозно място беше това Централно разузнавателно управление.

Стаите на директорите в ЦРУ се намираха в отделен коридор, успореден на главния, който беше застлан с килим и водеше към канцеларии с източно изложение. Както навсякъде и тук имаше хора, които просто стояха и наблюдаваха. Погледнаха Райън и пропуска му, но не реагираха, което за него беше добре. Кантор го заведе до съответната врата и я отвори.

Адмирал Джеймс Гриър, в цивилни дрехи както обикновено, облегнат в кожения си въртящ се стол с висока облегалка, се беше зачел в някаква папка и сърбаше кафе. Райън никога не го беше виждал по друг начин, Той беше към шестдесет и пет годишен висок мъж с аристократичен вид. Гласът му можеше да бъде учтив или рязък в зависимост от желанието му. Говореше с акцент от Мейн и въпреки цялата си изтънченост Райън знаеше, че той не е аристократ по произход. Беше фермерски син, извоювал мястото си във военноморската академия, след това прекарал четиридесет години в униформа, първоначално като офицер на подводница, а след това като специалист по разузнаването на пълен щат. Гриър беше един от най-умните хора, които Райън познаваше. Владееше много трикове. Беше убеден, че този белокос възрастен джентълмен може да чете мисли. Разбира се, това може би с изискване за длъжността заместник-директор по разузнаването на ЦРУ. Всички данни, събирани от шпиони и спътници и бог знае още как, минаваха през неговото бюро. Ако Гриър не знаеше нещо, то това нещо не си заслужаваше да се знае.

— Здравейте, доктор Райън. — Адмиралът стана и се приближи. — Виждам, че идвате точно навреме.

— Да, сър. Припомних си колко неприятно беше пътуването през лятото.

Без да го молят. Марти Кантор наля кафе на всички и седнаха на столовете около ниската маса. Джек си спомни едно от добрите качества на Гриър — той винаги имаше хубаво кафе.

— Как е ръката, синко? — попита адмиралът.

— Почти съм здрав, сър. Но мога да ви кажа кога ще вали. И това щяло да изчезне, но е като артрит.

— А как е семейството?

„Този не пропуска нито един от триковете си“ — помисли си Джек. Но и Джек имаше свой трик.

— Малко е напрегнато в момента, сър. Снощи съобщих новината на Кати. Тя не е очарована, пък и аз не съм. „Хайде да се хващаме за работа, адмирале.“

— Е, какво можем да направим за теб? — От приятен възрастен джентълмен Гриър се превърна в професионален офицер от разузнаването.

— Сър, зная, че искам много от вас, но бих искал да видя с какво разполага управлението за тези от АОЪ.

— Не е много — изсумтя Кантор. — Тези хора крият следите си като истински професионалисти. Някой им дава доста големи суми пари — разбира се, това е предположение, но трябва да е така.

— Вие откъде получавате данните си? Кантор погледна към Гриър, който му кимна.

— Докторе, преди да продължим, трябва да поговорим за засекретяването.

— Да. Какво трябва да подпиша? — смирено запита Джек.

— За това ще се погрижим, преди да си тръгнете. Ще ви покажем всичко, с което разполагаме. Но трябва да знаете, че материалите са класифицирани с код „СР“.

— Е, това не ме изненадва — въздъхна Райън. Код „Специално разузнаване“ беше ниво на секретност, по-високо и от „Строго секретно“. Хората трябваше да получават индивидуално разрешително да видят такава информация и това се указваше със специална кодова дума. Дори самата кодова дума беше тайна. Райън само два пъти беше виждал толкова деликатни данни. „Но как така ще ми дадат всичката тази информация — помисли си той, като гледаше Кантор. — Гриър трябва наистина да ме иска на работа тук, след като ми отваря врата като тази.“

— Та както казах, откъде получавате информацията си?

— Малко от англичаните — всъщност от ИРА чрез англичаните. Някои нови неща от италианците…

— Италианците? — За момент Райън беше изненадан, но след това осъзна какъв е намекът. — Е, да, те имат доста хора в страната на пясъчните дюни, нали?

— Един от тях е разпознал твоя приятел Шон Милър предишната седмица. Слизал е от кораб, който съвсем като по чудо е бил в Ламанша на Коледа — каза Гриър.

— Но не знаем къде е той сега?

— Тръгнал е на юг с неизвестен брой съмишленици — усмихна се Кантор. — Разбира се, цялата страна се намира южно от Средиземно море, така че това не ни помага много.

— ФБР имат всичко, което и ние. А също и англичаните — каза Гриър. — Не е много, по сме оставили една група хора да се занимават.

— Благодаря ви, че ми давате възможност да видя тези неща, адмирале.

— Не правим това с благотворителна цел, доктор Райън — изтъкна адмиралът. — Надявам се, че ще можете да намерите полезни за вас неща. Но те не са безплатни. Ако желаете да започнете да работите за нас, към края на деня ще станете служител на управлението. Можем дори да ви уредим разрешително за притежаване на оръжие от федералните власти.

— Вие как разбрахте…

— Такава ми е работата, синко. — Възрастният човек му се усмихна. Райън изобщо не смяташе, че ситуацията е смешна, но призна, че адмиралът го бис по точки.

— Кога мога да започна?

— Какъв е графикът ти?

— Ще го променя — предпазливо каза Джек. — Мога да идвам във вторник сутринта и предполагам, че ще работя по един цял ден в седмицата и два дни до половината. Сутрин. Повечето от часовете ми са следобед. Семестриалната ваканция наближава и тогава мога да дойда за цяла седмица.