Патриотични игри

— Има ли някакви новини за изтичането на информация? — попита Мъри. Напипа най-болното място.

— Тоя трябва да се моли да не го намерим — тихо каза Оуенс.

Такава възможност засега не съществуваше. Общо тридесет и един души знаеха часа и маршрута за прехвърлянето на затворника и петима от тях бяха мъртви — дори на шофьора на колата не бяха казали нищо предварително. Оставаха двадесет и шест — двама от отдел Ц-13, двама по-високопоставени служители в лондонската полиция, десет в Министерството на вътрешните работи, още няколко в службата за сигурност МИ-5 и различни други. Всеки от тях притежаваше разрешително от най-висша степен. „Не че разрешителното има някакво значение — помисли си Оуенс. — По правило именно такива мръсници с разрешително от най-висша степен предаваха информация.“

Но това беше различно. Това беше измяна — дори по-лошо. До миналата седмица и през ум не му беше минавало, че такова нещо е възможно. Този, който е издал информацията, е бил свързан и е нападението над кралското семейство. Предаването на тайни, свързани с националната сигурност, беше толкова потресаващо, че накара подполковника да мисли непрофесионално. Но нападението над кралското семейство беше толкова непонятно престъпление, че Оуенс го смяташе за невъзможно. Предполагаше, че това би направил само човек с психически отклонения, но и с интелект и изключително лицемерие, някой, който е изменил на личното и националното доверие. Някога такива хора са били наказвани със смърт чрез измъчване. Оуенс не се гордееше е този факт, но сега разбираше защо се е случвало, проумяваше колко лесно е човек да одобри подобно наказание. Кралското семейство служеше на интересите на Обединеното кралство и народът го обичаше и изведнъж някой, вероятно много приближен, го предава на банда терористи. Оуенс искаше да спипа този човек. Искаше да го види мъртъв, да го гледа как умира. За такова престъпление това беше единственото справедливо наказание.

След няколко секунди се отърси от мрачните си мисли и започна да гледа по-професионално на нещата. „Не можем да пипнем гадовете само с пожелания да умрат. Да го намерим означава, че трябва да проведем полицейска операция — внимателно, прилежно, изчерпателно разследване.“ А Оуенс знаеше как да направи това. Нито той, нито елитната група, заета с разследването, щяха да намерят покой, докато не успеят. И никой не се съмняваше в крайния изход.

— Дотук имаш два провала, Джими — каза Мъри, сякаш знаеше за какво мисли. Не му беше трудно да го каже. И двамата бяха работили по тежки случаи, а полицаите, независимо откъде са, не се различават много.

— Разбира се — каза Оуенс и почти се усмихна. — Те не трябваше да показват картите си. На всяка цена трябваше да запазят източника на информация. Можем да сравним двата списъка — на тези, които са знаели за пристигането на негово височество онзи следобед, и тези, които са знаели, че младият мистър Милър отива за Лимингтън.

— И телефонистките, които са направили връзката — напомни му Мъри. — И секретарките, и сътрудниците, които може да са дочули нещо, и приятелите, и приятелките, до които също може нещо да е дошло по време на някой разговор.

— Много благодаря за това, Дан. Човек наистина има нужда от кураж в такъв момент. — Англичанинът отиде до шкафа на Мъри и намери шише уиски — коледен подарък, който все още не беше отворен в навечерието на Нова година.

— Прав си. Трябвало е да осигурят защита на източника си на информация. Зная, че ще го хванеш, Джими. Обзалагам се за това.

Оуенс наля напитките. С удоволствие забеляза, че най-после американецът се е научил да пие уискито си както трябва. През изминалата година Оуенс беше научил Мъри да не слага лед навсякъде. Срамота беше да осквернява малцово шотландско уиски. Една натрапчива мисъл го накара да се намръщи.

— Какво ни става ясно от това за Шон Милър?

Мъри протегна ръце.

— То вероятно е по-важно, отколкото си мислел. Сигурно са се страхували, че ще успееш да измъкнеш информация от него. Или просто са искали да поддържат отличната си репутация. Може да е и нещо друго, а?

Оуенс кимна. Между Скотланд Ярд и ФБР съществуваше тясно сътрудничество, но освен това той ценеше мнението на колегата си. Въпреки че и двамата бяха опитни полицаи, можеше да се смята, че Мъри има малко по-различно отношение към нещата. Преди две години Оуенс с изненада беше установил колко ценно може да бъде това нещо. Макар и да не знаеше, Мъри също беше използвал неговия мозък на няколко пъти.

— Е, според теб какъв е Милър? — попита Оуенс.

— Кой знае? Може би завеждащ оперативната дейност? — махна с ръката, в която държеше чашата си, Мъри.

— Твърде млад е за това.

— Джими, човекът, който хвърли атомната бомба над Хирошима, беше полковник от военновъздушните сили само на двадесет и девет години. По дяволите, на колко ли е този тип О’Донъл?

— Така мисли и Боб Хайланд. — Оуенс се загледа в чашата си и пак се намръщи.

— Боб е умен мъж. Господи, надявам се, че ще се оправи.

— Ако ли не, все ще го използваме в канцеларията — с категоричен тон каза подполковник Оуенс. — Мозъкът му работи отлично и ще се справи със следователската работа — той е умен човек, когото не бива да губим. Е, трябва да тръгвам. Нова година е, Дан. За какво ще пием?

— То е ясно. Успех при разследването. Джими, ти ще заловиш този източник на информация и той ще ти каже всичко, което ти е нужно. — Мъри вдигна чашата си. — За крайния успех.

— Да. — Двамата мъже пиха до дъно.

— Джими, стори едно добро на себе си — остави всичко за една вечер. Отърси се и започни със свежи сили на сутринта.

Оуенс се усмихна.

— Ще се опитам. — Взе палтото си и тръгна към вратата. — Един последен въпрос. Досетих се, когато идвах насам. Тези типове от АОЪ нарушиха всички правила, нали?

— Така е — отговори Мъри, заключвайки папките си.

— Не са нарушили само едно.

Мъри се обърна:

— О? Кое е то?

— Не са правили нищо в Щатите.

— Никой от тях не го прави. — Мъри отхвърли тази мисъл.

— Никой от тях не е имал достатъчно причини.

— Е, и?

— Дан, АОЪ трябва сега да имат причина — и никога не са се колебали да нарушат някое правило. Това просто е едно предчувствие, нищо повече. — Оуенс вдигна рамене. — Е, лека нощ и ти желая весела Нова година, специален агент Мъри.

Стиснаха си ръцете церемониално.

— И на теб, подполковник Оуенс. Поздрави Емили.

Дан го изпрати до вратата, заключи я и се върна в канцеларията си, за да се убеди, че всичките му папки са под ключ както трябва. Навън беше тъмно като в рог. Погледна часовника си — беше шест без петнадесет.

— Джими, защо каза това? — попита Мъри в тъмнината. Облегна се във въртящия стол.

Никоя ирландска терористична група не е действала в Съединените щати. Разбира се, там те събираха пари — в кръчмите в ирландските квартали на Бостън и Ню Йорк изнасяха програмни речи за бъдещето на свободна и обединена Ирландия, без да си правеха труда да обясняват, че като заклети маркс-ленинисти виждаха Ирландия като една нова Куба. Винаги бяха достатъчно проницателни, за да знаят, че на американските ирландци може и да не им допада тази малка подробност. Не споменаваха нищо за търговията с оръжие. Тя до голяма степен беше минало. Повечето от оръжията си набавяха от открития световен пазар. Говореше се, че някои от хората им са били обучени в съветски военни лагери — от спътниковата снимка не може да се определи националността, нито да се разпознае лицето. Тези сведения никога не се потвърждаваха в достатъчна степен, за да се публикуват в пресата. Там се обучаваха някакви хора — белокожи, — но кои бяха те? Разузнаването спираше дотук. Европейските терористи бяха различни. Заловените араби често пъти пееха като канарчета, но от заловените членове на ИРА, ИНА, фракцията „Червена армия“ и на френската „Пряко действие“, както и от всички останали съмнителни групи, беше далеч по-трудно да се изкопчи някаква информация. Това може би е въпрос на среда или просто са сигурни, че при разпита няма да бъдат използвани методите, характерни за Близкия изток. Всички те, израснали в условията на демократични закони, с точност знаеха слабостите на обществата, които искаха да съборят. Мъри мислеше точно обратното, но отчиташе и неудобствата, които демокрацията създаваше на пазителите на закона…