Патриотични игри

Тази мисъл го стресна. Беше се провалил. Вече два пъти. Не успя да засече и предотврати първоначалната атака на пътя към двореца и само невероятният късмет и намесата на оня янки спаси положението. След това, когато всичко се беше развило както трябва, дойде и този провал. Нищо подобно не се е случвало досега. Оуенс се чувстваше виновен. Всичко стана по време на неговото дежурство. Лично той изработя плана за превоза със затворническите коли. Сам избра този начин — беше определил мерките за сигурност, беше избрал деня, маршрутите и хората, които сега бяха мъртви е изключение на Боб Хайланд.

„Как са разбрали? — питаше се Оуенс. — Знаели са кога, знаели са къде. Как са разбрали? Е — помисли си той, — ето нещо, от което мога да започна.“ Знаеше броя на разполагащите с тази информация. По някакъв начин тя беше изтекла. Припомни си доклада, който Ашли донесе от Дъблин. „Толкова са добри, че просто не е за вярване“ — беше казал оня гад от ИРА-Извънредни във връзка е източника на информация на О’Донъл. Полицаят си беше помислил, че Мърфи греши. Сега всеки би повярвал в обратното.

— Връщаме се в Лондон — каза на шофьора си той.

— Разкошен ден, Джек — отбеляза Роби, седнал на кушетката.

— Не е лош — съгласи се Райън. „Разбира се, къщата ни изглежда така, сякаш в нея е паднала атомна бомба…“

Пред тях Сали играеше с новите си играчки. Особено много хареса къщата на куклата. Джек и Кати се чувстваха изморени след петчасовия си сън. Преди час Райън си беше помислил, че за бременна жена това е прекалено, и той и Роби бяха събрали съдовете, които сега се миеха в машината в кухнята. Жените им седяха на другото канапе, докато те двамата пиеха коняк.

— Няма ли да летиш утре?

Джексън поклати глава.

— Птицата ми сдаде багажа. Ще трябват ден-два, за да я оправят. Освен това що за Коледа е, ако няма хубав коняк? Утре се връщам в тренажора, а уставите не ми забраняват да пия преди това. Ще бъда на седалката чак в три часа, а дотогава ще съм трезвен. — Роби беше изпил само чаша вино по време на вечерята и един коняк „Хенеси“.

— Господи, как ми се иска да се раздвижа. — Джек стана и подкани с глава приятеля си да го последва надолу по стълбите.

— До колко часа си бил буден снощи, приятелю?

— Мисля, че си легнахме малко след два.

Роби погледна, за да види дали Сали ги чува.

— Гадна работа е да си Дядо Коледа, нали? Щом като си могъл да сглобиш всичките тези играчки, може би трябва да те оставя да поработиш по моя самолет.

— Изчакай само да ми се оправи ръката. — Джек измъкна ръката си от превръзката и я раздвижи, докато слизаха към библиотеката.

— Какво казва Кати за това?

— Каквото казват докторите всеки път — по дяволите, ако се оправиш твърде бързо, те губят пари! — Размърда китката си. — Няма да повярваш как се схваща това нещо.

— Как я чувстваш?

— Доста добре. Мисля, че ще мога да я използвам както и преди. Поне досега не ми е създала проблеми. — Джек провери часовника си. — Искаш ли да видим новините?

— Хайде.

Райън включи малкия телевизор на бюрото. Най-накрая кабелната телевизия беше стигнала и дотук и той вече беше свързан към Си Ен Ен. Толкова хубаво беше човек да може да чуе вътрешните и международните новини, когато си поиска. Джек седна в своя въртящ се стол, а Роби избра един в ъгъла. До новините от последния час оставаха няколко минути. Джек не усили звука.

— Какво става с книгата?

— Оказа се, че някои от данните ми са неверни. Прав беше за оня проблем с откриването на палубата на японските самолетоносачи.

— Стори ми се, че това не е както трябва — отговори Роби. — Те бяха много добри, но не чак толкова — искам да кажа, че при Мидуей ги разбихме, пали?

— А днес?

— Руснаците ли? Хей, Джек, всеки, който иска да се закача с мен, по-добре да си напише завещанието. На мен не ми плащат, за да губя, синко. — Джексън се усмихна и придоби доволен вид.

— Радвам се, че си така уверен в себе си.

— Има и по-добри пилоти от мен — призна Роби. — Трима. Хайде да си поговорим след година, когато вече ще бъда на линия.

— О, така ли! — засмя се Джек. Смехът му замря, когато видя картината на телевизионния екран. — Това е той — чудя се защо… — Засили звука.

— …убити, между които и петима офицери от полицията. Провежда се усилено издирване по суша, вода и земя, за да бъдат открити терористите, които измъкнаха осъдения си другар на път за английския затвор на остров Уайт. Шон Милър беше осъден само преди три седмици във връзка с нападението над принца и принцесата на Уелс недалеч от Бъкингамския дворец. Тогава двама офицери от полицията и един от терористите бяха убити, преди нападението да бъде осуетено от американския турист Джек Райън от Анаполис, Мериленд.

Появи се нова картина от Ламанша, където хеликоптер от Кралските военновъздушни сили очевидно търсеше нещо. Малко след това на екрана отново се показа Милър — архивен запис при напускането на „Олд Бейли“. Преди да бъде вкаран в колата, Милър се обърна и погледна в камерата. Очите му отново срещнаха погледа на Джон Патрик Райън.

— О, господи… — промълви Джек.

10.

ПЛАНОВЕ И ЗАПЛАХИ

— Не трябва да виниш себе си, Джими — каза Мъри. — И Боб ще се оправи. Това все пак е нещо.

— Разбира се — раздразнено отговори Оуенс. — Дори има шанс отново да проходи. Ами другите, Дан? Загинаха петима добри мъже и четирима цивилни.

— А може би и терористи — изтъкна Мъри.

— Ти не вярваш в това повече от мен, нали!

Бяха имали невероятен късмет. Кораб на Кралските военноморски сили за откриване на мини, който провеждаше изследвания в Ламанша, беше открил нов предмет на дъното и незабавно изпратил камера там. Видеокамерата показваше останките от десет метрова надуваема лодка тип „Зодиак“ с два извънбордови двигателя от по сто конски сили. Ясно беше, че е потънала в резултат на експлозия в близост до бензиновите резервоари, но нямаше следи от хората на борда, нито от оръжията им. Командирът на кораба незабавно схванал важността на откритието и информирал началниците си. В момента се подготвяше спасителен екип, за да извади останките.

— Възможно е. Някой от тях е оплескал нещо, лодката е избухнала, лошите са се топнали във водата…

— А телата им?

— Храна за рибите — самодоволно се усмихна Мъри. — Добра гледка, а?

— Много обичаш да залагаш, Дан. Колко процента от заплатата си би заложил за тази хипотеза? — Оуенс нямаше настроение за шеги. Мъри разбираше, че началникът на отдел Ц-13 все още възприемаше станалото като лично поражение.

— Не много — съгласи се представителят на ФБР. — Значи мислиш, че ги е взел някой кораб?

— Логично е да се предположи. Наблизо са се намирали девет търговски кораба и нищо чудно да са замесени. Имаме списъка им.

И Мъри го имаше. Вече беше изпратен за Вашингтон, където ФБР и ЦРУ щяха да работят по него.

— Но защо не са взели и лодката? — попита той.

— Не ти ли е ясно? Предполагам, че са се страхували да не ги видят от нашите хеликоптери. Може да не са могли заради времето. Или пък просто не са искали да се занимават. Имат доста пари, напи?

— Кога военноморските сили ще извадят останките?

— Ако времето се задържи така, вдругиден — отговори Оуенс. Това беше единственото радостно нещо. Щяха да имат фактически веществени доказателства. Всяка вещ — независимо къде е произведена — има марка и сериен номер. Все някъде този номер фигурира в документ за продажба. Това е водило до успех при много разследвания — благодарение само на една квитанция за продажба от някой магазин осъждаха най-опасни престъпници. От видеолентата извънбордовите двигатели приличаха на американските „Меркюри“. ФБР беше в готовност да проследи тази връзка веднага щом получи номерата на двигателите. Мъри вече беше открил, че „Меркюри“ са предпочитани по целия свят. Това щеше да усложни нещата, но все пак беше нещо. Ресурсите на лондонската полиция и на ФБР бяха предвидени за точно такива задачи.