Патриотични игри

— Свършвайте и си вървете!

Виждаше само очите на високия мъж и нямаше удоволствието да наблюдава реакциите му. Това ядоса Хайланд. Сега, когато смъртта беше сигурна, той откри, че е разярен от неуместни неща. Високият извади пистолет от колана си и го подаде на Милър.

— Този е твой, Шон.

Шон пое пистолета в лявата си ръка и за последен път погледна към Хайланд.

„За тоя дребен педал сигурно не съм нищо повече от един заек.“

— Трябваше да те оставя в оная килия — каза Хайланд. Гласът му сега беше лишен от чувства.

Милър мислеше върху това. Той държеше пистолета до бедрото си и чакаше в мозъка му да се роди подходящият отговор. Припомни си един цитат от Йосиф Сталин.

— Благодарността, мистър Хайланд…е кучешка болест. — И изстреля два куршума от четири метра и половина.

— Хайде — каза О’Донъл иззад маската си. Някакъв мъж, облечен в черно, се появи на палубата и изтича при водача.

— И двата двигателя са повредени.

О’Донъл погледна часовника си. Нещата бяха протекли почти идеално. Това беше хубав план, ако се изключи проклетото време. Видимостта беше по-малко от миля и…

— Ето я, идва отзад — извика един от мъжете.

— Търпение, момчета.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита полицаят в краката им.

О’Донъл изстреля кратка серия вместо отговор, коригирайки този малък пропуск. Избухна нов хор от писъци и бързо се изгуби във воя на вятъра. Щурмовата група се строи около предводителя си. Заедно с Шон бяха седем души. О’Донъл със задоволство отбеляза, че обучението им си личеше. Всеки от тях стоеше с лице, обърнато навън, и зареден автомат, в случай че някой от цивилните прояви глупост и опита нещо. Капитанът на ферибота стърчеше на стълбичката на двадесетина метра и очевидно се тревожеше за следващото изпитание — управлението на съда в подобна буря без двигатели. Първоначално О’Донъл смяташе да избие всички на борда и да потопи съда, но отхвърли тази идея — беше безсмислено. По-добре да остави живи хора, за да разкажат историята, иначе англичаните няма да узнаят за победата му.

— Готови! — обяви човекът на кърмата.

Един по един стрелците тръгнаха назад. Имаше двуметрово вълнение, което щеше да се влоши отвъд Сконс пойнт. Опасност, която О’Донъл приемаше с по-голяма готовност, отколкото капитанът на „Сенлак“.

— Тръгвайте! — нареди той.

Първият скочи в десетметровата лодка „Зодиак“. Човекът на кормилото насочи лодката в защитената от ферибота зона, като я придържаше близко до него с помощта на двата двигателя. Хората бяха практикували всичко това в еднометрово вълнение и въпреки по-силните вълни всичко мина добре. Щом като някой скочеше в лодката, се изтърколваше по гръб, за да направи място за следващия. Трябваше им малко повече от минута. О’Донъл и Милър скочиха последни. След като тупнаха на гумения под, лодката се придвижи към подветрената страна, водачът подаде пълна газ, тя се стрелна покрай ферибота, излезе от подветрената му страна и се насочи на югозапад към Ламанша. О’Донъл погледна назад. Към тях гледаха най-малко шестима души. Той им махна.

— Добре дошъл, Шон — извика на другаря си той.

— Не им казах абсолютно нищо — отговори Милър.

— Зная. — О’Донъл подаде шише уиски на младежа.

Милър го вдигна и преглътна петдесет грама. Беше забравил колко хубав може да бъде вкусът му, а студеният порой го правеше още по-приятен.

Лодката се плъзгаше по върховете на вълните почти като кораб на въздушна възглавница, тласкана от двата двигателя с мощност сто конски сили. Кормчията стоеше на мястото си в средата на лодката с присвити колене, за да може да поема меките удари, докато управляваше съда през дъжда и вятъра към мястото на срещата. Флотилията от рибарски кораби на О’Донъл му позволяваше голям избор от моряци. Не за първи път се възползваше от услугите им. Един от стрелците запълзя из лодката, за да раздаде спасителни жилетки. Ако някой ги забележеше, а това беше малко вероятно, би си помислил, че са от Специалните екипажи на Кралската морска пехота на учение в коледната утрин. Операциите на О’Донъл винаги бяха изпипани до най-малката подробност. Милър беше първият заловен човек от хората му и сега идеалното реноме на О’Донъл беше възстановено. Стрелците поставяха оръжията си в пластмасови торби, за да ги предпазят от корозията. Някои от тях разговаряха помежду си, но беше трудно да бъдат чути през рева на вятъра и двигателите.

Милър се беше ударил в дъното твърде силно. Разтриваше задника си.

— Проклети педали! — изръмжа той. Радваше се, че може отново да говори.

— Какво искаш да кажеш? — надвика шума О’Донъл.

Само за минута Милър обясни всичко. Сигурен беше, че всичко това е идея на Хайланд, целяща да го размекне, да му бъде благодарен. Затова и двата изстрела бяха отправени в корема на Хайланд. Нямаше смисъл да го остави да умре бързо. Но Милър не каза това на шефа си. Това не беше професионално. Кевин можеше да не го одобри.

— Къде е онова копеле Райън? — попита Шон.

— У дома си в Америка. — О’Донъл погледна часовника си и мислено извади шест часа. — Бас държа, че спи дълбоко в леглото си.

— Той ни върна с цяла година назад, Кевин — изтъкна Милър. — Цяла проклета година!

— Предполагах, че ще кажеш това. По-късно, Шон.

Младежът кимна и отпи от уискито.

— Къде отиваме?

— Някъде, където е по-топло оттук!

Фериботът „Сенлак“ се носеше по посока на вятъра. Когато и последният терорист скочи, капитанът изпрати екипажа си в трюма, за да проверят за бомби. Не намериха нищо, но той знаеше, че може да са скрити, а корабът е идеално място за криене на разни неща. Машинистът и човек от екипажа се опитваха да оправят единия от дизеловите двигатели, докато тримата други моряци спуснаха котвата зад кърмата, за да стабилизират ферибота в развълнуваното море. Вятърът приближаваше съда към сушата. Това означаваше, че се намират в по-спокойни води, по доближаването до бреговата линия в такъв ден означаваше сигурна смърт за всички на борда. Помисли си, че може да спусне спасителна лодка, но и това криеше опасности, които се надяваше, че все още може да избегне.

Стоеше сам в лоцманската кабина и гледаше изпотрошената радиоапаратура. С нея би могъл да повика помощ — някой влекач, търговски кораб или какъвто и да е съд, който да ги закачи с въже за носа и да ги изтегли до някое безопасно пристанище. Но и трите апарата бяха разбити непоправимо, защото в тях беше изстрелян цял пълнител от автомат.

„Защо тези копелета ни оставиха живи?“ — питаше се той, обзет от тиха, безпомощна ярост. Машинистът се появи на вратата.

— Не мога да го поправя. Просто нямаме необходимите инструменти. Гадовете са знаели какво точно да счупят.

— Те наистина знаеха точно какво да правят — обади се капитанът.

— Закъсняваме за Ярмут. Може би…

— Ще помислят, че е заради времето. Ще се разбием в скалите, докато някой си размърда задника. — Капитанът се обърна и отвори едно чекмедже. Извади сигнален пистолет и пластмасова кутия с патрони. — Стреляй през двеминутни интервали. Ще се погрижа за пътниците. Ако не се случи нищо до…четиридесет минути, ще спуснем лодките.

— Но ще убием ранените, като ги качваме в тях…

— Ако не го направим, ще убием абсолютно всички! — Капитанът слезе от кабината.

Оказа се, че един от пътниците е ветеринарен лекар. Пет души бяха ранени и той се опитваше да им помогне заедно с член на екипажа. На палубата беше мокро и шумно. Фериботът се клатушкаше с отклонение от двадесет градуса и един илюминатор беше счупен от вълните. Някакъв моряк се мъчеше да закрие дупката с парче брезент. Капитанът видя, че той вероятно ще се справи сам, и отиде при ранените.

— Как са те?

Ветеринарният лекар вдигна поглед. В очите му се четеше болка. Един от пациентите му умираше, а и другите четирима…

— Може би скоро ще трябва да ги прехвърлим в спасителните лодки.

— Това ще ги убие. Аз…

— Обадете се по радиото — каза през зъби един ранен.