Армагедони (Антология)

— Забелязахме — отвърнах. — Затова празнуваме. Ще ни дадете ли две мелби с горещ шоколад?

Когато тя обърна гърба си към нас, пъхнах десетдоларова банкнота под хартиената покривчица. Едва ли щеше да успее да я похарчи, но поне щеше да има удоволствието да я намери. Аз също никога нямаше да я похарча.

Чувствах се свободно, непринудено. Много проблеми изглежда сами се бяха разрешили изведнъж.

Кой би повярвал, че мирът би могъл да настъпи във Виетнам и Камбоджа за една нощ?

Това нещо бе започнало около единайсет и половина тук, в Калифорния. Което означаваше, че Слънцето тогава се е намирало точно над Арабско море, като под директната му светлина, с малки изключения по края, са попадали цяла Азия, Европа, Африка и Австралия.

Германия вече бе обединена, Стената бе стопена или смазана от ударните вълни. Израелци и араби бяха сложили оръжие. Апартейдът бе изчезнал в Африка.

А аз бях свободен. За мен нямаше да има никакви последствия. Тази нощ можех да удовлетворя всичките си тъмни желания, да грабя, да убивам, да укривам данъци, да хвърлям камъни по витрините, да си изгоря кредитните карти. Можех да забравя статията за експлозивното формоване на метали, която трябваше да предам във вторник. Тази нощ можех да подменя противозачатъчните хапчета на Лесли с бонбончета. Тази нощ…

— Мисля, че бих изпушил една цигара.

Лесли ме изгледа странно.

— Смятах, че си ги отказал.

— Помниш. Казах си, че ако някога почувствам непреодолимо желание, ще запаля цигара. Направих го, защото не издържах на мисълта, че никога повече няма да пуша.

Тя се засмя.

— Оттогава минаха месеци!

— Само че те продължават да публикуват реклами за цигари в списанията, които чета.

Пуснах монети в машината, поколебах се при избора, накрая взех меки цигари с филтър. Не че много ми се пушеше. Просто някои събития трябва да се отбележат с шампанско, други — с цигари. Като например изпушването на традиционната последна цигара пред стрелковия отряд…

Запалих. Да живее ракът на белия дроб.

Ароматът й бе толкова хубав, колкото си го спомнях. Макар да имаше слаб привкус на застояло, като на пълен пепелник угарки. Третото вдишване ме порази смайващо. Зрението ми се замъгли и всичко рязко притихна. Сърцето ми пулсираше гръмко сякаш в гърлото ми.

— Как ти се струва?

— Странно. Зашеметен съм — отвърнах.

Зашеметен! Не бях чувал тази дума от петнайсетина години. В гимназията пушехме, за да усетим онова зашеметяване, онова опиянение, предизвикано от стесняването на капилярите в мозъка. След първите няколко пъти зашеметяването бе изчезнало, ала ние продължихме да пушим, повечето от нас…

Изгасих цигарата. Келнерката сложи на таблата си нашите мелби.

Горещо и студено, сладко и горчиво, няма друг вкус като този на мелба с горещ шоколад. Да умрем, без да му се насладим поне още веднъж, щеше да е голям пропуск. Обаче Лесли превръщаше това в събитие, в символ на всички живи богаташи. Да я гледам как нагъваше мелбата бе по-забавно, отколкото сам да я изям.

Освен туй… бях угасил цигарата, за да усетя вкуса на сладоледа. Сега обаче, вместо да му се наслаждавам, очаквах ирландското кафе.

Твърде малко време.

Купата на Лесли бе празна.

— Уха! — прошепна тя театрално и се потупа по коремчето.

Някакъв клиент на една от малките маси започна да полудява.

Бях го забелязал, когато влезе. Възслаб университетски тип на учен с бакенбарди и очила със стоманени рамки, той непрекъснато се въртеше насам-натам, за да погледне навън луната. Подобно на останалите по другите маси, той изглеждаше възбуден от гледката на рядък и красив природен феномен.

После проумя. Видях как лицето му се промени, по него се изписа съмнение, после отказ да повярва, след това ужас, ужас и безпомощност.

— Да вървим — рекох на Лесли. Оставих няколко монети на бара и се изправих.

— Няма ли да си изядеш мелбата?

— Не. Чакат ни още неща. Какво ще кажеш за ирландско кафе?

— А за мен „Розова лейди“? О, виж! — Тя се извърна цялата.

Ученият се качваше на една маса. Като се опитваше да пази равновесие, той разпери широко ръце и ревна:

— Погледнете през прозорците!

— Слизай оттам! — викна келнерка, като го задърпа за крачола на панталона.

— Настъпва краят на света! Далеч, от другата страна на океана, смърт и адски огън…

Ала ние вече бяхме излезли и се смеехме, докато тичахме. Лесли се задъха.

— Май успяхме… да се отървем там… от религиозна свада!

Помислих си за десетачката, която бях оставил под хартиената покривчица. Сега тя нямаше да зарадва никого. В заведението един пророк огласяваше вестта си за предстоящата гибел на всички, които го слушаха. Сивокосата жена с бляскавите очи ще намери парите и ще си каже: „Те също са знаели!“

На паркинга на „Червеният хамбар“ няколко сгради скриваха луната. Уличните лампи и отразената лунна светлина даваха почти един и същи цвят. Нощта само изглеждаше малко по-светла от обикновено.

Не разбрах защо Лесли спря изведнъж на пътя. Но проследих погледа й, право нагоре към звезда, която грееше много ярко малко на юг от зенита.

— Красива е — казах.

Тя ме изгледа доста странно.

„Червеният хамбар“ нямаше прозорци. Бледо изкуствено осветление, доста по-бледо от фееричната студена светлина навън, се отразяваше по тъмното дърво на мебелите и спокойните, жизнерадостни лица на клиентите. Сякаш никой не си даваше сметка, че тази нощ бе различна от останалите досега.

Рядката среднощна тълпа във вторник се бе събрала предимно в залата с пианото. Някакъв посетител държеше микрофона и пееше полупозната песен с треперещ слаб глас, докато чернокожият пианист се усмихваше и дрънкаше сладникав акомпанимент.

Поръчах две ирландски кафета и „Розова лейди“. На въпросителния поглед на Лесли само се усмихнах загадъчно.

Колко обичайна чувствах атмосферата в „Червеният хамбар“. Колко отпускаща, колко щастлива. Държахме ръцете си през масата и аз се усмихвах, докато всъщност ме бе страх да заговоря. Ако нарушах магията, ако кажех нещо грешно…

Питиетата пристигнаха. Вдигнах чашата ирландско кафе за дръжката. Захар, ирландско уиски и силно черно кафе с дебел каймак от бита сметана отгоре. То се вля в мен като вълшебен еликсир, придаващ сила, тъмно, горещо и могъщо.

Келнерката махна с ръка, отказвайки парите ми.

— Виждате ли онзи мъж в пуловера с високата яка, там в дъното зад пианото? Той черпи — рече тя с охота. — Дойде преди два часа и даде на бармана банкнота от сто долара.

Ето значи откъде идваше цялото туй щастие! Безплатна пиячка! Погледнах натам, като се питах какво ли празнува онзи тип.

Мъж с дебел врат и широки рамене, облечен в пуловер с висока яка и спортно яке, седеше на бара, превит на две, и стискаше голяма стъклена чаша в едната си ръка. Пианистът му предложи микрофона и той махна с ръка, като жестът му ми позволи да видя добре лицето му. Четвъртито, силно лице, сега подпийнало, нещастно и уплашено. Беше готов да се разплаче от страх.

Така че разбрах какво празнуваше.

Лесли направи физиономия:

— Не приготвят „Розовата лейди“ както трябва.

На света има само един бар, който прави „Розова лейди“ така, както Лесли я обича, и той не е в Лос Анджелис. Подадох й другото ирландско кафе, като пуснах усмивка „нали ти казах“. Насилвайки се. Страхът на онзи мъж бе заразен. Тя се усмихна, вдигна чашата си и рече:

— За синята лунна светлина!

Вдигнах също чаша и отпих. Макар тостът да не бе този, който аз бих избрал.

Мъжът в пуловера се смъкна от високото столче. Тръгна внимателно към вратата, като се носеше бавно и праволинейно подобно на океански кораб, влизащ в док. Отвори широко вратата и се обърна, докато я държеше отворена, така че чудноватата синьо-бяла светлина струеше около широкия му черен силует.