Армагедони (Антология)

Всичко това вече е само дребен повод за препирни, а и за усмивки, щом стане дума за правата на щатите. Дори неимоверната цена, платена от страната за новото море — четиринайсет милиона живота, неописуеми разрушения и загуби, — не обезценява значително благата, на които се радваме днес. Сърцето на континента, достъпно за корабите от цял свят, някога е било безводно и затворено насред сушата, откъснато от оживлението на търговията и кипежа на световната култура.

За американеца от 50-те и 60-те години на миналия век би прозвучало смахнато моряци от търговските флотилии на коя ли не страна да се разхождат по улиците на Денвър, току-що стъпили на брега в Нюпорт, на някакви си двайсетина километра. Как би си представил Линкълн, Фарго, Канзас Сити и Далас като пристанища със световно значение и големи промишлени центрове? За въображението му щяха да останат недостъпни Розуел в Ню Мексико, Бентън в Уайоминг, Уестпорт в Мисури и другите пристанища с по над един милион жители, които се развиха по новите брегове на вътрешното море.

Не би предвидил и общото нарастване на населението в щатите около морето. Нивата на подпочвените води се надигнаха, а промишлеността и търговията се събраха около брега, за да извлекат полза от внезапно възникналото средище на световния транспорт. Това доведе до взривообразно умножаване на жителите, чието укротяване наблюдаваме чак сега. Новото нашествие на запад може да се сравни само с началната вълна от заселници, която е създала американския Запад. Но каква разлика има с онези времена! Процъфтяват туристически райски кътчета, благоденства риболовната промишленост. Този воден път е основната търговска артерия на Америка и по него плават кораби от целия свят… тук, където някога скрибуцащите каруци бавно са напредвали на запад през прашните прерии!

Лари Нивън

Непостоянна луна

Даряващото ни с живот слънце е още едно от онези неща, като въздуха и почвата под краката ни, които приемаме за даденост, на чието постоянство разчитане, без в действителност да се замисляме особено върху това. Ала както допуска следният предизвикателен разказ, спечелил „Хюго“, при съответни обстоятелства нашето слънце може да стане твърде капризна звезда на практика, сеещо смърт вместо живот, като залее беззащитната Земя с твърда радиация, което би означавало края на света — освен ако не сте достатъчно съобразителни, за да намерите начин как да оцелеете…

Лари Нивън продава първия си разказ на списанието „Уърлдс ъф Иф“ през 1964 г. и скоро се налага като един от най-добрите нови автори на „твърда“ научна фантастика след Робърт Хайнлайн. До края на 70-те години Нивън вече е спечелил няколко награди „Хюго“ и „Небюла“, публикувал е „Пръстенов свят“ — един от най-прочутите технологично ориентирани романи на своето десетилетие — и е написал няколко бестселъра в съавторство с Джери Пърнел, между които „Прашинка в Божието око“. Книгите на Нивън включват романите „Протектор“, „Светът на Птавите“, „Подарък от Земята“, „Създателите на Пръстеновия свят“, „Тронът на Пръстеновия свят“, „Колелце от дим“ и „Пътят на съдбата“, както и сборниците „Разкази от известното пространство“, „Непостоянна луна“, „Неутронна звезда“, „Н-пространство“ и „Арена за игра на разума“. Сред последните му книги е новият роман „Дъга на Марс“.

* * *

I

Гледах новините, когато настъпи промяната, като някакво бегло движение, което забелязах с периферното си зрение. Обърнах се към прозореца на балкона. Каквото и да беше, реагирах твърде късно, за да го хвана.

Тази вечер луната беше много ярка.

Забелязах го и се усмихнах, после се обърнах. Джони Карсън тъкмо започваше монолога си.

Когато първите реклами го прекъснаха, станах да си претопля малко кафе. Рекламните клипове се излъчваха по три-четири един след друг, като това продължаваше до полунощ. Имах време.

Лунната светлина привлече вниманието ми, когато се върнах. Ако преди беше ярка, сега бе още по-ярка. Хипнотична. Отворих плъзгащата се врата и излязох на балкона.

Балкончето всъщност бе по-скоро перваз с перила, с място, колкото да застанат прави мъж и жена, плюс преносима скара за барбекю. През последните месеци изгледът беше прекрасен, особено около залез. Енергоснабдителната фирма издигаше сега административна сграда от типа на плоските стъклени кутии. Дотук постройката представляваше само стоманена решетка от трегери. Затъмнена от сенки на фона на червеното небе на залеза, тя изглеждаше възгруба, сюрреалистична и адски внушителна.

Тази вечер…

Никога не бях виждал луната толкова ярка, дори и в пустинята. „Достатъчно ярка, за да може човек да чете на нейната светлина — помислих си и веднага се поправих: — Ала туй е илюзия.“ Луната никога не ставаше по-голяма (бях го чел някъде) от монета от четвърт долар, държана на два метра. Невъзможно бе да е достатъчно ярка, за да се чете.

Освен това й оставаше цяла четвърт до пълнолуние!

Но като грееше високо над магистралата за Сан Диего на запад, луната сякаш караше да бледнеят дори потоците от автомобилни фарове. Премигнах срещу светлината й и си помислих за хората, които са ходили по повърхността й и са оставили набраздени стъпки. Веднъж, заради една статия, която пишех, ми позволиха да вдигна сух като кост лунен камък и да го подържа в ръката си.

Чух, че шоуто започва отново, и се прибрах вътре. Като хвърлих обаче последен поглед зад себе си, ми се видя, че луната става още по-ярка — сякаш бе изскочила иззад тънка ивица бягащ облак.

Сега светлината й беше пронизваща мозъка, лунатична.

Телефонът иззвъня пет пъти, преди тя да го вдигне.

— Здрасти — рекох. — Слушай…

— Здрасти — отвърна сънено Лесли, укорително. По дяволите. Надявах се, че гледа телевизия като мен.

— Не викай и не крещи — казах. — Защото имах причина да ти се обадя. В леглото си, нали? Стани и… Можеш ли да станеш?

— Колко е часът?

— Дванайсет без четвърт.

— О, Господи!

— Излез на балкона си и се огледай.

— Добре.

Чу се издрънкване на телефонната слушалка. Зачаках. Балконът на Лесли също гледа на север и на запад като моя, само че е с десет етажа по-високо и съответно с по-добра видимост.

През моя собствен прозорец луната светеше като филтриран прожектор.

— Стан? Там ли си?

— Да. Какво мислиш за това?

— Великолепно е. Досега не съм виждала подобно нещо. Какво може да накара луната да засвети тъй ярко?

— Не знам, но не е ли прекрасно?

— Ти като местен по-добре би трябвало да знаеш. — Лесли се бе преместила тук само преди година.

— Слушай, никога не съм виждал такова явление. Ала има едно старо поверие — продължих. — Веднъж на всеки сто години смогът над Лос Анджелис се отдръпва за една нощ, като оставя въздуха чист като междузвездно пространство. По този начин боговете могат да проверят дали градът все още е там. Ако е там, връщат покривалото на смога, така че да не трябва да го гледат.

— Едно време знаех всичките тези приказки. Е, виж, радвам се, че ме събуди, за да го видя, но трябва да ставам за работа утре.

— Горкото дете.

— Такъв е животът. Лека нощ.

— Лека.

След това останах да седя в мрака, като се опитвах да измисля на кого другиго можех да се обадя. Обадете се на момиче посред нощ, накарайте го да излезе навън и да погледне към луната — то може да си помисли, че е романтично, или пък може да побеснее, ала няма да предположи, че сте се обадили вече на шест други.

Така че се замислих над някои имена. Но момичетата, които принадлежаха към тях, се бяха изгубили всичките през последната една година, откакто започнах да прекарвам цялото си време с Лесли. Човек трудно може да им се сърди. Сега Джоан бе в Тексас, Хилди щеше да се омъжва, а ако се обадех на Луиза, навярно щях да попадна също и на Горди. Англичанката ли? Не можех да си спомня номера й. Нито пък фамилията.