Армагедони (Антология)

— Сияние — рекох.

— Какво?

— Трябва да има ударна вълна и от Слънцето. Около него трябва да има пръстен на сияние, каквото никой досега не е виждал.

Изведнъж Лесли се разсмя гръмко.

— Изглежда толкова странно, да стоим на ъгъл на улицата и да си говорим така. Стан, да не сънуваме всичко това?

— Можем да се престорим…

— Не. По-голямата част от човечеството сигурно вече е мъртва.

— Аха.

— И няма къде да отидем.

— По дяволите, отдавна си разбрала всичко, и то съвсем сама. Защо го правиш сега на въпрос?

— Можеше да ме оставиш да спя — рече тя горчиво. — Тъкмо заспивах, когато зашепна в ухото ми.

Не отговорих. Беше права.

— „Мелба с горещ шоколад“ — цитира тя. После добави: — В действителност идеята не бе лоша. Наруши ми диетата.

Разхихиках се.

— Престани!

— Можем да се върнем вече у вас. Или при мен. И да поспим.

— Предполагам. Ала няма да можем да заспим, нали? Не, не го казвай. Ще вземем приспивателни и след пет часа ще се събудим с писъци. Предпочитам да остана будна. Така поне ще знаем какво става.

Ако глътнехме обаче всички хапчета… но не го казах. Вместо това рекох:

— Тогава какво ще кажеш за пикник?

— Къде?

— На плажа, може би. Има ли значение? Ще решим по-късно.

IV

Всички супермаркети бяха затворени. Но аз от години използвах магазина за напитки в съседство до „Червеният хамбар“. Там купихме гъши пастет, бисквити, две бутилки изстудено шампанско, шест вида сирене и адски много ядки — взех по един пакет от всички видове, — още бисквити, торба лед, замразени гръцки предястия, четвъртинка бутилка старо бренди, което струваше двайсет и пет долара, съпоставима четвъртинка черешов ликьор за Лесли, две опаковки от по шест кутийки бира и битер лимон…

Когато натрупахме всичко това в разнебитената количка за пазаруване, вече валеше. Едри тлъсти капки се размазваха на пориви върху огромния стъклопакет, който представляваше лицевата страна на магазина. Вятърът виеше около ъглите.

Търговецът бе в приповдигнато настроение, кипящ от енергия. Бе наблюдавал Луната през цялата нощ.

— А отгоре на всичко и това! — възкликна той, докато пъхаше плячката ни в хартиени торби. Беше нисък, мускулест старец със здрави ръце и широки рамене. — В Калифорния никога не вали така. Капките падат отвесно и тежко, ако изобщо завали. Нужни са дни, докато се насъбере.

— Знам — отвърнах.

Написах му чек, като се чувствах гузен. Човекът ме познаваше отдавна, за да ми има доверие. Чекът обаче бе съвсем редовен. Имаше пари за осребряването му. Ала още преди да настъпи работният ден, той щеше да стане на пепел, а всички банки по света щяха да бълбукат, разтопени под жегата на Слънцето. Но за това вината не бе моя.

Търговецът сам нареди торбите ни в количката и застана на вратата.

— Когато дъждът попрестане, ще изтичаме навън. Готови ли сте?

Приготвих се да отворя вратата. Дъждът придойде така, сякаш някой изля кофа вода срещу прозореца. След миг спря, макар по стъклото да продължаваше да се стича вода.

— Сега! — викна той, аз отворих вратата и изскочихме навън.

Стигнахме колата, смеейки се като полудели. Вятърът виеше наоколо, като повдигаше от земята пръски и ги хвърляше върху нас.

— Избрахме добра пауза. Знаете ли на какво ми напомня това време? На Канзас — заяви търговецът. — По време на торнадо.

После внезапно от небето се изсипа чакъл. Ние изпищяхме и се снишихме, а по колата се чу звън от милиони малки удари. Отключих вратата и издърпах след себе си Лесли и стареца. Потрихме очуканите си глави и се огледахме навън, където навсякъде подскачаше бял чакъл.

— Град! — възкликна търговецът. — Вече наистина нищо не разбирам.

Нито пък аз. Единственото, което можех да си мисля, бе, че имаше някаква връзка с Новата. Но каква? Как?

— Трябва да се връщам — рече старецът.

Градът се изчерпи в една кратка вихрушка. Мъжът се стегна, после изскочи от колата като морски пехотинец, превземащ баир. Повече не го видяхме.

Облаците бушуваха на небето, като ту се събираха, ту изчезваха. Разминаваха се един с друг по-бързо, отколкото бях виждал някога да се движат облаци. Търбусите им бяха осветени от светлините на града.

— Трябва да е от Новата — каза Лесли, като потрепери.

— Само че как? Ако ударната вълна бе стигнала тук, вече щяхме да сме мъртви… или поне глухи. Ама град?

— На кой му пука? Стан, нямаме време!

Аз също потреперих.

— Добре. Какво ти се иска най-много да направиш тъкмо сега?

— Да гледам бейзболен мач.

— Два през нощта е — напомних й аз.

— Така отпадат много неща, нали?

— Да. Посетихме последния си бар. Видяхме последната си пиеса и последния си филм. Какво ни остава?

— Да разгледаме витрините на бижутерските магазини.

— Сериозно ли? През последната ни нощ на Земята?

Тя се замисли, после кимна:

— Да.

По дяволите, Лесли наистина го искаше. Не можех да измисля нищо по-тъпо.

— В Уестуд или Бевърли Хилс?

— И двете.

— Виж сега…

— Значи Бевърли Хилс.

Карахме през друг навей на дъжд и град — истинска буря в капсула. Паркирахме на половин пресечка от магазина на „Тифани“.

Тротоарът представляваше една безкрайна локва. Дъждовни пръски от втора ръка се сипеха върху ни от различни нива на сградите над главите ни.

— Чудесно! — възкликна Лесли. — Само на няколко крачки оттук трябва да има половин дузина бижутерски магазини.

— Мислех да отидем с колата.

— Не, не. Липсва ти подобаващо отношение. Човек трябва да зяпа витрините пеша. Така е по правилата.

— Само че дъждът…

— Няма да умреш от пневмония. — После добави навъсено: — Няма да имаш време.

„Тифани“ имаше малък клон в Бевърли Хилс, но на витрината му не оставяха изложени скъпи неща нощем. Видяхме няколко забележителни играчки и туй бе всичко.

Свихме нагоре по Родео Драйв и налетяхме на истинско богатство. „Тибор“ предлагаше неизчерпаем избор на пръстени — украсени и модерни, малки и големи, с всякакви видове скъпоценни и полускъпоценни камъни. Оттатък улицата „Ван Клеф & Арпелс“ демонстрираше брошки, мъжки ръчни часовници с елегантен дизайн, гривни с миниатюрни часовничета в тях, а една от витрините бе отрупана само с диаманти.

— Ах, колко е красиво! — въздъхна Лесли, завладяна от искрящите диаманти. — Как ли изглеждат на дневна светлина… Хм…

— Не, това е добра идея. Представи си ги призори, запалени от лъчите на Новата, докато витрините се пръсват, за да пуснат грубата дневна светлина вътре. Искаш ли нещо? Огърлицата?

— О, нима мога? Хей, хей, просто се шегувах. Пусни това, идиот такъв, стъклото трябва да е свързано с аларма.

— Виж, никой няма да носи каквото и да е от тези неща между сегашния момент и сутринта. Защо да не извлечем някаква полза от това?

— Ще ни хванат!

— Добре, ти сама каза, че искаш да разгледаме витрините…

— Не желая да прекарам последния си час в килия. Ако беше взел колата, щяхме да имаме някакъв шанс…

— Да избягаме оттук. Правилно. Аз исках да докарам колата…

Но в този момент и двамата се сринахме напълно и се наложи да вървим, като се подпираме един на друг, за да пазим равновесие.

На Родео Драйв имаше поне половин дузина бижутерски магазини. И не само това. Играчки, книги, ризи и вратовръзки с чудноват модерен дизайн. На витрината на „Франсис Ор“ се виждаше огромен пластмасов куб, пълен с нови монети. Малко по-нататък забелязахме няколко дяволски шантави часовници. Нашето зяпане по витрините имаше допълнителен чар, като знаехме, че бихме могли да счупим стъклото и да си вземем всичко, което ни се иска ужасно много.

Вървяхме ръка за ръка, като ги размахвахме напред-назад. Тротоарите бяха единствено наши — всички други се бяха скрили от лошото време. Облаците продължаваха да бушуват над главите ни.