Армагедони (Антология)

— Не можехме да доловим никакви викове, разбира се, при такъв шум, а и бяхме далеч — разказваше Дан Уивър, кмет на Карлсбад. — Но знаехме, че долу има хора. Когато водата се стовари върху скалите, все едно се сблъскаха две твърди тела. Поне час нищо не се виждаше заради пръските във въздуха.

Солените пръски. Океанът дойде в Ню Мексико.

Канарите се оказаха единствената непреодолима преграда срещу настъпващата на запад вода, която се обърна на север, изтръгвайки каменни отломки и стоварвайки отгоре си великански буци пръст. Тук-там изтребваше вдлъбнатини в гранита, сякаш правеше формички за сладолед. Сегашното риболовно пристанище Рокпорт в Колорадо е построено върху брега на подобен залив.

Водата достигна най-далечната си ограничителна линия на запад. Продължаваше обаче да приижда на север по очертанията на предишния разлом. Непреклонни пръсти сграбчиха Стърлинг в Колорадо, Сидни в Небраска, Хот Спрингс в Южна Дакота. Цялата редица от щати се настаняваше от юг към север в крайното си устойчиво положение триста метра под морското равнище.

Мемфис вече беше крайбрежен град. Възвишенията на платото Озарк, останали като острови над побеснялото море, даваха несигурен подслон на едва спасили се от удавяне хора. Вълните отхапаха късче от Мисури и се нахвърлиха върху Уичита. Топика, Лорънс и Белвил бяха последните погълнати градове в Канзас. И губернаторът потъна във вълните заедно със своя щат.

Дениъл Бернд от Линкълн бе изхвърлен полумъртъв в заливче сред скалите в Уайоминг, след като вълните го пренесли от единия край на изчезналия щат Небраска до другия. За такива избавления на косъм се разказваше надълго и нашироко по телевизията и радиото.

Единствените оцелели от цялото население на Пиер в Южна Дакота бяха шестимата от семейство Крийт. Храбрият Тимъти Крийт отнесъл и завлякъл възрастните си родители до тавана на хамбара в покрайнините на града. Брат му Джефри се погрижил да доведе по-малките деца и да домъкне каквито припаси намерил.

— Имахме един пушен бут и горе-долу половин тон ванилени курабийки — обясни той след време на спасителите си.

За късмет хамбарът се откъснал, когато бил разтърсен от вълните, и се превърнал в нов Ноев ковчег, с който се отървали от бедите.

— Май играхме карти четири дни наред — спомняше си благата госпожа Крийт, когато после я поканиха в популярно телевизионно шоу. Провинциалната й невъзмутимост не бе пострадала от изпитанието, срещу което съвсем малко жени са могли да се опълчат. — Все се чудехме защо нещо не е наред с купите. Да му се не види, бяхме забравили поп купа от бързане!

Само че подобно безгрижие и щастлив завършек не бяха обичайни. На света не му оставаше друго, освен да наблюдава смразен как водата фучи на север в сянката на високите скали, които понякога се свличаха с грохот в ревящите вълни. Ден след ден неумолимият напор поглъщаше каквото бе останало от прашните ниви и градчета.

Някои хора бяха спасени от хеликоптери, които се мъчеха да изпреварят настъпващото море. Други намериха безопасност по върховете на Западна Небраска и двете Дакоти. Но когато водата се успокои горе-долу по сегашната брегова линия на нашето вътрешно море, по първоначални оценки четиринайсет милиона души бяха погубени.

Никой не успя да изчисли материалните щети. Почти цялата територия на осем щата и части от още дванайсет просто бяха завинаги изтръгнати от сърцето на Северна Америка.

С такъв катаклизъм се роди сега спокойното море Небраска и стана част от Америка.

Днес, почти сто години след единственото по рода си — за щастие — бедствие, е много трудно да си припомним ужаса и отчаянието на онези седмици през октомври и ноември 1973 година. Немислимо е да си представим Съединените щати без прекрасната и жизненоважна за икономиката дъга на вътрешния океан. С две трети от дължината на Средиземно море, той се простира от топлите води на Мексиканския залив до също толкова сините вълни в залива Мисисипи, а на север и на запад е по-хладен и зеленикав при прелестните риболовни острови на Озаркския архипелаг, за да премине накрая в сиво-зеления прибой на залива Дакота.

В какво ли щяха да се превърнат Щатите без проточилия се на девет хиляди километра бряг на вътрешното ни море? Едва през последните двайсетина години всички водни слоеве без най-горния се избистриха достатъчно, за да процъфти наистина риболовът. Подмятаната от немирните вълни мътилка няма да се утаи и през живота на нашето поколение. Въпреки това заводите за преработка на риба в Мисури и Уайоминг допринасят немалко за икономиката на страната.

Кой би успял да си въобрази какъв е бил Средният запад, преди климатът му да се смекчи от близостта на топлото море? Радващият се на умерени температури щат Минесота (да не говорим пък за потъналите Дакоти) сигурно е приличал на Сибир. Ако съдим по впечатленията на хора от онова време, Мисури — нашата втора Калифорния — е бил почти необитаем заради непоносимо задушния си въздух през летните месеци. Днешният ни климат от Охайо и Северна Каролина до плодородните поля на Ню Мексико и овощните градини на Монтана е пряко повлиян благоприятно от морското сърце на континента.

Кой би искал да види Съединените щати без величествените крайбрежни скали, наредили се като за парад от Ню Мексико до Монтана? Или без плажовете на Уайоминг, тази американска Ривиера, където плодните дръвчета растат чак до водата? Или без невероятния Колорадо, където сутринта отиваш на ски, а следобед се приличаш на пясъка благодарение на монорелсовата линия, свързала най-високите върхове със сияйните бели плажове?

Разбира се, загубите уравновесяват донякъде тези сериозни облаги. Преди 1973 година Мисисипи е била една от най-големите реки в света. Заедно с основния си приток Мисури е била сравнявана равноправно с гигантските водни системи на Амазонка и Ганг. Сега свършва при Мемфис и се пълни преди всичко от Апалачите, затова е жалък остатък от някогашната река. И макар че по морето Небраска минава неспирен поток от кораби с несравнимо повече товари, загубихме старовремската романтика на речните параходи. Остава ни само да правим догадки как е било някога, когато гледаме Охайо и скъсената Мисисипи.

Трансконтиненталните доставки се позатрудниха — камионите и влаковете по принуда използват фериботите, които ги превозват по морето Небраска. Никога няма да възстановим в умовете си картината на Щатите с многобройните магистрали от бряг до бряг, запълнени от камиони и леки коли. Все пак плаването на ферибот е желана отмора след неколкодневно шофиране. А онези, които искат да си представят частичка от миналото, винаги могат да минат по Трансканадската артерия и по чудесната щатска магистрала 73, описваща дъга на север през Минесота и минаваща през гигантското пристанище Алексис в Северна Дакота, товарен център за зърното от Манитоба и същински национален кръстопът.

Политическите затруднения задълго останаха като трън в петата. След потопа имаше само оръфани късчета от потъналите осем щата, но никой от тях не пожела да се откаже от автономията си. Мъничкото ръбче от Канзас отначало като че бе готово да се слее със съседния Мисури, но предвождано от фракцията „Арканзас завинаги“, оцелялото население реши да съхрани политическата си цялост. Така се стигна до продължаващата аномалия на седемте „остатъчни щати“, представени в Конгреса както обикновено от по двама сенатори, макар че най-големият от тях едва се мери по големина с Кънектикът, а икономически са неразличими от съседните им щати.

За щастие бе решено преди години, че Оклахома — единственият напълно заличен щат сред осемте — не може в никакъв смисъл да бъде смятан за все още съществуващ политически. И макар че и досега има семейства, които гордо се провъзгласяват за оклахомци, а „Оклахома ойл къмпани“ продължава да изпомпва нефт от подводните си полета, щатът на практика изчезна от американската политическа сцена.