Игра на богове

Норма Бейшър

Игра на богове

Пролог

Йорк, декември 1986 година

Валеше пухкав сняг. По цялото Пето авеню витрините на луксозните магазини — Картие, Сакс, Тифани, Ван Клиф и Арпълс, Хари Уинстън, Гучи, Бергдорф Гудман, Стюбен Глас — блестяха в празнична украса и примамваха клиентите да влязат. Тътен от бибиткащи клаксони изпълваше въздуха, а тълпите пешеходци — купувачи, натоварени с увити в пъстри коледни хартии пакети, чиновници, доволни от края на работния ден, туристи, вперили очи в забележителностите, обичайното разнообразие от улични продавачи — наводняваха улиците и напомняха излизането на евреите от Египет. Колите се движеха броня до броня — автобуси, таксита и лимузини си пробиваха път през задръстването.

Сгушена на задната седалка на лимузината, Мередит придърпа реверите на коженото си палто от руски рис, за да се стопли, но това не й помогна. Студът, проникнал дълбоко в костите й, нямаше нищо общо с външния. В топлото купе Мередит бе вкочанена от страх, който не можеше да преодолее. При нормални обстоятелства щеше да е доволна, че денят е приключил и е на път за вкъщи, но тази вечер нищо не й носеше утеха. Сякаш целият й свят щеше да се сгромоляса, а тя не бе в състояние да предприеме нищо, за да предотврати това.

Тази вечер Мередит не забелязваше пулсиращото наоколо оживление. Хвърли бегъл поглед към витрините, но усети, че внезапно е загубила коледното си настроение. Остана загледана през прозореца, докато лимузината бавно си пробиваше път. От западната страна на авенюто, притиснат между Четиридесет и осма и Петдесета улица, се намираше осеяният с небостъргачи, площади, магазини и кафенета район, известен като Рокфелер център. „Солиден като седем милиона долара“ — описа го Александър веднъж. Александър… Мередит обикновено очакваше с нетърпение да се прибере вкъщи и да прекара спокойна вечер със съпруга си, но сега със задоволство си спомни, че той няма да си е у дома. Александър бе в Париж по работа и Мередит изпита облекчение. Познаваше я прекалено добре — мигом щеше да долови напрежението й, да се досети, че нещо не е наред. Не беше сигурна дали е готова да го сподели с него. Поне не сега.

Лимузината спря пред жилищната сграда, известна като Олимпик тауър, разположена на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и първа улица. Шофьорът й отвори вратата. При излизането на Мередит студеният вятър развя дългите й руси коси пред лицето. Спря за миг и плъзна поглед по фасадата — сградата приличаше на великолепно бижу от бронз, устремило се към небето. Петдесет и два етажа разкош, достоен за крале. Отправи се към входа. Облеченият в ливрея портиер й се усмихна и й направи път. Тя му кимна разсеяно и тръгна през покритото с червен мокет фоайе към асансьорите. Натисна бутона нетърпеливо няколко пъти. По-бързо, помисли си ядосано. По-бързо…

— Всичко наред ли е, госпожо Киракис?

Тя се извърна стреснато. Един от портиерите, облечен в познатата униформа — кафяви панталони, синьо-сиво сако, жилетка и бяла сатенена папийонка — стоеше зад нея с угрижено изражение.

— Добре ли сте, госпожо Киракис? — повтори той, готов да се притече на помощ.

— Да, да… Просто съм малко уморена, това е всичко — увери го тя. — Имах дълъг ден. Слава богу, най-после съм си вкъщи!

Мъжът се усмихна.

— Съпругът ви се прибра преди около час — осведоми я той, отваряйки вратата на асансьора.

Мередит се извърна рязко към него и не успя да прикрие изненадата си.

— Съпругът ми ли? Сигурен ли си?

Той кимна.

— Да, госпожо. Не греша. Качих се в асансьора с него.

— Благодаря! — промълви тя, докато вратите бавно се затваряха, и кабината се плъзна нагоре.

Облегна се на стената и потрепери. Защо Александър се е върнал толкова скоро от Париж? Какво ли се е случило?

Той я чакаше. Когато тя влезе в апартамента, пристъпи и нежно я прегърна.

— Надявах се да не закъснееш — сподели тихо и я пусна.

— В Париж всичко добре ли мина? — попита тя, сваляйки палтото си.

— Разбира се. Защо питаш?

— Не знам. Просто напоследък сякаш живеем в окото на ураган. Постоянно се питам какво още ще ни връхлети — призна тя кисело. — Мина ми през ум дали онова, за което отиде там, не се е провалило, или…

— Нещата се уредиха по възможно най-добрия начин. — Изгледа я изпитателно за миг. Черните му очи се присвиха подозрително. — Защо не ми кажеш какво те притеснява?

— Мен? — В смеха й не се долавяше никаква веселие. — Преуморена съм от работа. Това е всичко. Никой очевидно не е съобщил на Харв Петърсън, че робството е отменено.

— Работата? Сигурна ли си, че това е всичко?

— Честна дума — увери го тя, като се постара гласът й да прозвучи ведро. — Страшно ме боли глава. Ще полегна преди вечеря. Нали не възразяваш?

Той поклати глава. Не повярва на нито една нейна дума и тя го съзнаваше. Изпита благодарност, че не настоя да му каже нещо повече. За главоболието обаче не лъжеше. Ето — пак познатото болезнено пулсиране в дясното слепоочие. Целуна Александър и се оттегли в спалнята си, за да не продължи да я разпитва повече.

Лежеше в тъмното и се стараеше да не мисли за проблема, но се оказа невъзможно. Откакто специалния куриер пристигна в кабинета й тази сутрин, не мислеше за нищо друго. Нямаше придружително писмо; нищо, което да покаже кой е изпращачът. Само фотокопие на документ, който не се нуждаеше от обяснение. Посланието му бе съвсем ясно. Мередит се тормозеше преди всичко заради неизвестния подател. Някой знаеше истината — някой, който е в състояние да превърне тази истина в опасно оръжие. Мередит запали лампата върху нощното шкафче. Издърпа плика от огромната си чанта предпазливо, като при обезвреждане на бомба. Дори бомба не би я изплашила толкова силно. Извади листа от плика и дълго го гледа. Как да съобщи на Александър, запита се за стотен път този ден. Как да го накара да я разбере? Щеше ли да повярва, че няма представа кой го е изпратил?

Попадне ли в лоши ръце, този единствен лист хартия имаше силата да ги унищожи.

Глава 1

Лос Анжелис, юли 1979

Мередит Кортни, новинарски репортер за телевизионната станция Кей Екс Ел Ей, паркира колата си срещу хотел „Бевърли Уилшър“ и погледна часовника си. Девет и четиридесет и пет. Добре. Беше подранила. Погледна в огледалото за обратно виждане и прекара гребен през гъстата си пепеляворуса коса. Провери грима си — бе добила този навик след забележката на една колежка, че изглеждала натруфена пред камерата. Извърна се на седалката и забеляза, че подвижната телевизионна станция спира зад нея. Операторът беше пристигнал. Слезе от колата си и махна на Брайън — той вече разтоварваше оборудването си. Ухили се, като я видя.

— Здравей, мадам! — поздрави той весело. — Отрано са те накарали да работиш днес. Още няма пладне.

Мередит се усмихна.

— Е, не всички сме нощни птици — възрази тя шеговито. — Разглезил си се, откакто се захвана с нощните снимки при Хари Джейкъбс.

— Кой е този тип все пак? — попита Брайън, докато пресичаха булевард „Уилшър“. — Чуждестранен дипломат или какво?

— Константин Киракис ли? — Мередит се разсмя. — Къде живееш, Брайън? Той е просто един от най-богатите хора в света. Наистина ли никога не си чувал за него?

Операторът сви рамене.

— Вероятно досега съм живял прекалено затворен.

— Така е — съгласи се Мередит развеселено. — За да си наясно: Константин Киракис е честен гръцки бизнесмен. Оперира с кораби, петрол, диамантени мини — всичко, което се сетиш. Класическата история за бедното момче, превърнало се в богаташ и изградило империята си единствено благодарение на собствените си амбиции.

— И това го превръща в новина?

— Определено.

Докато Мередит прекосяваше фоайето на „Бевърли Уилшър“, към нея се извърнаха доста глави, но тя не се смути. Вече бе свикнала да я разпознават. В края на краищата, както добре съзнаваше, професията я водеше сред хората. Никога не й бе хрумвало, че ще привлича погледите дори да не е в тази професия. Мередит беше жена, която правеше силно впечатление: стройна, с бронзов тен, деликатни изваяни черти, големи сини очи, каквито се срещат по кориците на списания, и великолепна дълга грива от бухнали руси коси — истинско калифорнийско златно момиче.