Армагедони (Антология)

Копеле. Чака някой да схване какво става, да извика истината в лицата на останалите. Огън и гибел…

— Затворете вратата! — викна някой.

— Време е да вървим — казах меко.

— Закъде бързаме?

Бързаме ли? Онзи можеше да проговори! Ала не можех да кажа това…

Лесли сложи ръка върху моята.

— Знам. Аз знам. Ние обаче не можем да избягаме от това, нали?

Сърцето ми се сви, сякаш стиснато от юмрук. Тя е знаела и аз не съм го забелязал?

Вратата се затвори, оставяйки „Червеният хамбар“ в червеникав сумрак. Мъжът, който бе платил напитките, си бе отишъл.

— О, Господи. Кога го разбра?

— Преди да дойдеш — отвърна тя. — Но когато се опитах да го проверя, не стана.

— Да го провериш ли?

— Излязох на балкона и насочих телескопа към Юпитер. Тези нощи Марс е под хоризонта. Ако Слънцето се е превърнало в Нова, всички планети трябва да светят като луната, не е ли така?

— Правилно. По дяволите. — Трябваше сам да се сетя за това. Все пак Лесли бе познавачът на звездите. Аз разбирах малко от астрофизика, но не бих могъл да открия Юпитер, ако ще животът ми да зависи от туй.

— Само че Юпитер не бе по-ярък от обикновено. Тогава не знаех какво да си мисля.

— Което означава… — почувствах искрата на надеждата да пламва като огън. После си спомних. — Онази звезда, точно над нас. Онази, която гледаше преди малко.

— Юпитер.

— Беше грейнала цялата като проклет неонов знак. Е, нещата значи са ясни.

— Говори по-тихо.

Говорех тихо. Ала за един налудничав миг ми се дощя да се изправя на масата и да се разкрещя. Огън и гибел… Какво право имаха другите да бъдат невежи в такъв момент?

Ръката на Лесли стисна здраво моята. Пристъпът отмина, като ме остави целия разтреперан.

— Да се махаме оттук. Нека си мислят, че утрото ще настъпи.

— Ще-ще — Лесли се засмя с горчив, сприхав смях, какъвто досега не бях чувал от нея. Тя излезе навън, докато се бърках за портфейла — а после си спомних, че нямаше нужда.

Горката Лесли. Когато е открила, че Юпитер изглежда нормално, това трябва да й се е сторило като отмяна на смъртната присъда — докато бялата искрица не пламна ярка като звезда час и половина по-късно. Час и половина, докато слънчевата светлина, вече отразена от повърхността на Юпитер, се върне обратно до Земята.

Когато стигнах вратата, Лесли се спускаше, потичвайки, надолу през Уестуд към Санта Моника. Изругах и се втурнах да я настигна, като се чудех дали изведнъж не бе полудяла.

Тогава забелязах сенките пред нас. По цялата дължина от другата страна на булевард Санта Моника: лунни сенки в хоризонтални ивици от мрак и синьо-бяло.

Настигнах я на ъгъла.

Луната залязваше.

Залязващата Луна винаги изглежда огромна. Тази нощ тя блестеше насреща ни от парченцето небе под магистралата, ужасно ярка, като хвърляше невероятно сложни лъчи и сенки. Дори неосветеният от Слънцето полумесец грееше перленобял на светлината от Земята.

Последното ми каза всичко, което исках да знам за случващото се на осветената страна на Земята.

Ами какво ставаше на Луната? Мъжете от Аполо 19 трябваше да са загинали още през първите минути на светлина от Новата. Застигнати насред лунната равнина, скрили се навярно зад разтопяваща се скала… Или не бяха ли сега на тъмната страна? Не можех да си спомня. По дяволите, те можеха да надживеят всички ни. Изпитах остра завист и омраза.

И гордост. Ние ги бяхме пратили там. Бяхме стигнали Луната, преди Слънцето да стане Нова. Още малко и щяхме да сме стигнали звездите.

Лунният диск се промени необикновено, докато залязваше. Купол, летяща чиния, лупа, черта…

И изчезна.

Изчезна. Е, това бе всичко. Сега можехме да го забравим. Сега можехме да се разхождаме навън, без непрестанно да ни напомнят, че нещо не е наред. След залеза на Луната всички неестествени сенки бяха напуснали града.

Ала облаците грееха странно. Тъй както греят след залеза на Слънцето, тази нощ облаците светеха яркобели по западните си краища. И се носеха твърде бързо по небето. Сякаш се опитваха да избягат…

Когато се обърнах към Лесли, едри сълзи се стичаха по бузите й.

— О, дявол да го вземе — хванах ръката й. — Престани! Чуваш ли?

— Не мога. Знам, че не мога да спра да плача, след като веднъж започна.

— Идеята ми не беше такава. Помислих си, че ще направим неща, които винаги сме отлагали, неща, които харесваме. Това е последният ни шанс. Така ли искаш да умреш, плачеща на уличен ъгъл?

— Изобщо не искам да умра.

— Ама си упорита!

— Много благодаря!

Лицето й бе зачервено и изкривено. Лесли плачеше както го правят бебетата, без оглед на достойнство или външен вид. Чувствах се ужасно. Чувствах се виновен, а знаех, че не аз бях виновен за Новата, и това ме ядосваше.

— И аз не искам да умра! — троснах й се. — Покажи ми как можем да го избегнем и всичко ще направя. Къде да отидем? На Южния полюс ли? Просто ще отнеме малко повече време. Луната трябва цялата да е разтопена от осветената си страна. Марс ли? Когато всичко свърши, Марс ще е част от Слънцето, както и Земята. Алфа Центавър ли? При ускорението, което ни е нужно, ще сме размазани на стената като фъстъчено масло и конфитюр…

— О, млъкни!

— Така де.

— Хавай. Стан, можем да стигнем до летището за двайсет минути. Ще спечелим още два часа, пътувайки на запад! Два часа повече до изгрева на Слънцето.

Беше права, идеята й беше добра. Два часа си заслужаваха на всяка цена. Но бях пресметнал това още по-рано, докато наблюдавах Луната от балкона си.

— Не. Така ще загинем по-скоро. Слушай, любов моя, видяхме, че Луната стана по-ярка към полунощ. Което означава, че Калифорния е била на обратната страна на Земята, когато Слънцето се е превърнало в Нова.

— Да, правилно.

— Значи трябва да сме най-далеч от ударната вълна.

Тя премигна.

— Не разбирам.

— Погледни случилото се по следния начин. Най-напред Слънцето избухва. Това загрява въздуха и океаните, всичко едновременно по цялата осветена страна. Парата и свръхнагретият въздух се разширяват бързо. Огнена ударна вълна се понася с рев през тъмната страна. Тъкмо сега се приближава към нас. Стяга се като примка. Но тя ще стигне по-напред до Хавай, който е с два часа по-близо до линията на залеза.

— Тогава няма да видим утрото. Няма да доживеем и толкова.

— Няма.

— Толкова добре обясняваш нещата — каза с горчивина Лесли. — Огнена ударна вълна. Тъй образно.

— Съжалявам. Твърде много мислих за това. Питах се какво ли ще бъде.

— Е, престани.

Тя дойде до мен и сложи глава на рамото ми. Плачеше тихо. Държах я с едната ръка, а с другата разтривах врата й, докато наблюдавах забързаните облаци и вече не мислех какво ще бъде.

Не мислех за огнения обръч, който се свиваше около нас.

Във всеки случай картината не бе вярна.

Представих си как океаните трябва да са заврели на осветената страна, така че отначало ударната вълна сигурно е била предимно от пара. Замислих се за милионите квадратни километри океан, които най-напред трябва да премине. Ще е по-хладна и по-влажна, когато стигне до нас. Освен това въртенето на Земята ще я завихри като водовъртеж във вана.

Два урагана от прясна пара, въртящи се в противоположни посоки, единият на север, другият на юг. Ето как щеше да налети вълната. Имахме късмет. Калифорния щеше да е близо до окото на северния.

Ураганен вятър от прясна пара. Ще повдигне човек и ще го опече във въздуха, ще свали свареното месо от него и ще го захвърли настрана. Сигурно щеше адски да боли.

Така и нямаше да видим изгрева. В известен смисъл това бе жалко. Щеше да е впечатляващ.

Дебели успоредни ивици от облаци се носеха по небето — твърде бързо, а търбусите им бяха бели от светлината на града. Юпитер избледня, после изчезна. Можеше ли вече да се започва? Проблесна гореща светкавица…