Армагедони (Антология)

* * *

Всички — е, поне всички геолози — познаваха открай време разлома Кайова. И то още преди да има нещо интересно, което да се знае за него. Първото проучване на Колорадо го проследи на север и на юг в тясната долина на рекичката Кайова на трийсетина километра източно от Денвър. На юг продължаваше до река Арканзас. И май дори професионалистите не горяха от желание да узнаят повече. Нямаше даже някое свлачище, за да привлече вниманието на широката общественост към разлома.

Темата оставаше в областта на умозрителните разсъждения, когато към края на 40-те години геолозите правеха догадки за връзката между разломите Кайова и Кончас — разположен по̀ на юг в Ню Мексико и достигащ успоредно на река Пекос чак до Тексас.

Не се появи кой знае какво във вестниците и няколко години по-късно, когато бе изказано предположението, че разломът Ниобрара (горе-долу следващ източната граница на щата Уайоминг) е северното продължение на разлома Кайова. До средата на 60-те години бе установено безспорно, че трите разлома всъщност представляват непрекъсната линия на разцепване в основните скални пластове, която започва почти от канадската граница и стига далеч на юг отвъд линията Ню Мексико — Тексас.

Не че трябва да се чудим на многото време, изминало до установяването на връзката помежду им. Тук-там населението на щатите, през които минаваше разломът, не превишаваше двама души на квадратен километър! А земята беше толкова суха, че изглеждаше немислимо някога да бъде използвана за друго, освен за овцевъдство.

Днес откриваме ирония във факта, че в края на 50-те години изразявали сериозна загриженост от ниското ниво на подпочвените води в цялата област.

А още по-ироничното решение на проблема започна през лятото на 1973 година. Месец август се оказа особено горещ и сух, лесничействата напрегнато оглеждаха за пожарите, които имаха основание да очакват. Получи се съобщение за гъст дим, издигащ се над практически безлюден район близо до Ручея на черната катерица, и изпратиха самолет да огледа.

От самолета докладваха, че изобщо няма огън. Кълбящите се облаци били не от дим, а от прах. Хиляди кубически метри пресъхнала пръст, люшкащи се лениво в летните въздушни течения. Предположиха, че е имало свлачища. Поне беше ясно, че липсва пожар. Лесничействата си имаха предостатъчно други грижи в момента, затова прибраха доклада в архива.

Но и след седмица в градчето Едисън, на цели трийсетина километра от свлачищата, се оплакваха от прахоляка. Освен това пресъхваха извори, явно заради разместванията под земята. Дори кореняците в Скалистите планини не си спомняха толкова лоша поредица от свличания.

Вестниците в планинските щати отделиха на новината по двайсетина реда на първите си страници. В края на август всичко става новина. И любопитството на геолозите се събуди. Сеизмолозите съобщаваха за по-голяма от нормалната активност в тази област, трусовете бяха прекалено силни, за да са резултат от свлачища. Вулканична дейност ли беше? И то по-конкретно на прахов вулкан? Знаеха, че е необичайно, но щом ставаше точно в разлома Кайова… защо не.

В Деня на труда хората четяха научните умувания с апатията на късното лято. Приложенията към неделните броеве поместиха цветните представи на художниците за предполагаемия вулкан. „Единственият действащ вулкан в САЩ?“ — подпитваха заглавията, а някои вестници дори спестиха въпросителния знак.

Може и да изглежда странно, че най-простичкото обяснение на практика не беше споменато. Само Джоузеф Шварцбърг, старши географ в Министерството по вътрешните проблеми, се питаше дали смущенията не се дължат на слагания в разлома Кайова. Хипотезата му бе публикувана на девета или десета страница в понеделнишките вестници („Ню Йорк Таймс“ я отпрати чак на 27-а страница). Не беше вълнуваща като идеята за вулкана, ако ще и да е лишен от лава, пък и не можеш да я онагледиш с особено драматична картина.

За оправдание на останалите геолози трябва да изтъкнем, че дотогава разломът Кайова не се бе проявявал изобщо. Никога не помръдваше, никога не подскачаше, никога, ама никога не изпълняваше редовните представления на малкото си братче в Калифорния, което почти всеки ден подрусваше Сан Франциско или Лос Анджелис, или някое място помежду им. Така праховият вулкан привидно се превръщаше в по-правдоподобно обяснение.

И все пак беше само теория. Трябваше да бъде проверена. Трусовете се засилваха, засегнатият район се разширяваше, няколко градчета — сред тях и Едисон — се разпаднаха на отломки от невероятни земетресения. Затова автобуси и самолети, претъпкани с геолози, се отправиха към Колорадо, без да дочакат техните университети или държавни учреждения да одобрят разходите.

Разбира се, там установиха, че Шварцбърг е бил абсолютно прав.

Попаднаха в разгара на онова, което бързо се превръщаше в най-страшното и всеобхватно земетресение, което Северна Америка — а вероятно и светът — бяха виждали през човешката история. Ако опишем ставащото простичко, земята източно от разлома потъваше, и то със страхотна бързина.

Скали чегъртаха в скали с виещ рев. Шумът беше оглушителен и пресекваше като скрибуцането на корав тебешир по черната дъска. Земните повърхности западно и източно от разлома, изглежда, вече нямаха нищо общо помежду си. На запад изтерзаните камъни се издигаха в зъбери. На изток, където резки гърмежи и приглушени хрипове отбелязваха неспирното разместване и свличане, земята пропадаше все по-надолу. А върху новите възвишения, които май нарастваха внезапно с немалко сантиметри от подскачащите отломки, сухата пръст се ронеше и трепереше, цели декари наведнъж се свличаха с пушилка в мятащото се дъно на падината.

Там разрухата беше още по-неумолима, макар и не толкова зрелищна. Пресъхналата почва бълбукаше като кал, скални парчета, тежащи много тонове, се блъскаха и търкаляха като чакъл, подскачаха и накрая наистина се разпадаха на чакъл.

— Прилича на пясък, подмятан в детско сито — разказваше иначе невъзмутимият Шварцбърг в репортаж от мястото на бедствието, предаван в цялата страна. — Никой от нас не е виждал нищо подобно.

Пропадането пълзеше на север и на юг по линията на разлома.

— Измъкнете се, докато имате време — настойчиво подканяше Шварцбърг населението на засегнатата област. — Когато всичко утихне, можете да се върнете и да започнете възстановяването.

Но екипите от учени, които се стекоха под негово ръководство, тайничко се питаха ще има ли какво да се възстановява.

При Ейвъндейл и Северен Ейвъндейл река Арканзас мудно отстъпваше на север в хлътващото корито. Както беше тръгнало, не бе изключено да се появи ново езеро по цялата дължина на окръзите Ел Пасо и Пуебло. А Шварцбърг предупреждаваше, че това може би е само началото.

Към 16 септември пропадането бе изпълзяло по река Хуерфано отвъд Сидърууд. Ейвъндейл, Северен Ейвъндейл и Буун изчезнаха безследно. Земята западно от разлома се крепеше, макар че в Денвър отбелязаха няколко незначителни труса. Източно от разлома, навсякъде на ширина трийсетина километра, станалите привични подмятания и неотклонно слягане накараха няколко хиляди жители на Колорадо да побягнат в търсене на безопасност.

Забраниха всякакво катерене на алпинисти по източните склонове заради заплахата от свлачища при по-слабите трусове. Геолозите се разотидоха по домовете си и зачакаха.

Не че имаше какво толкова да чакат. Новините ставаха все по-лоши. Сега река Хуерфано създаваше грамадна кална локва на мястото на градчето Орчард. А точно под Мастърс в щата Колорадо реката скачаше от двайсетметрови канари и даваше своя принос за мятащия се хаос долу. Зъберите пък се издигаха всеки ден, докато подножията им се слягаха със стонове на порции от квадратни километри.

Разломът се удължаваше на север и на юг, нови райони се размърдваха крайно нежелателно. Ниви и цели планински склонове се смъкваха надолу с измамна тромавост. Подскачаха досущ като „пясък, подмятан в детско сито“. Както си бяха сухи, кипваха до разпадане на дребни камъчета. Телефонни кабели, железопътни линии и пътища се разкъсваха и просто изчезваха. Всички наземни връзки между източната и западната половина на Щатите на практика прекъснаха и президентът обяви извънредно положение в цялата страна.