Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Къде се намира проклетият му кораб? Можете ли да ми кажете, по дяволите! Под водата — или що? Излива се тук долу с тонове. Къде отидоха проклетите му калъфи? А? Нищо ли не знаеш ти, весели моряко?…

След моментно объркване едно силно наклоняване на кораба помогна на Джукс да полети навътре; и едва погледът му бе успял да обхване относителния простор, спокойствие и блясък на машинното отделение, корабът, чиято кърма бе нагазила дълбоко във водата, го запрати с главата напред право срещу мистър Раут.

Ръката на главния механик, дълга като пипало, изправяйки се, сякаш изтласкана от пружина, се протегна да го посрещне и отклони, като го завъртя по посока на говорните тръби. В същото време мистър Раут повтори сериозно:

— Трябва да бързате, независимо от обстоятелствата.

— Там ли сте, сър? — извика Джукс и заслуша. Нищо. Изведнъж воят на вятъра се изсипа право в ухото му, но ето че един слаб глас измести спокойно рева на бурята:

— Вие ли сте, Джукс? Е?

Джукс беше готов да говори: като че ли само му липсваше време. Не беше трудно да докладва за всичко. Той можеше съвсем добре да си представи кулите, затворени във ВОНЯЩИЯ туиндек, налягали съсипани и уплашени между редиците сандъци. После един от тези сандъци или може би няколко наведнъж се отскубват от силното клатушкаме, блъскат се в други, стените им се разчупват, капаците изхвръкват и всичките тези недодялани китайци скачат вкупом да спасяват имуществото си. След това всяко рязко мятане на кораба щеше да хвърля тази тъпчеща, кряскаща тълпа насам-натам от единия край до другия, във водовъртеж от разтрошена дървения, разкъсани дрехи, търкалящи се доларови монети. Веднъж започнали борбата, те не ще бъдат в състояние сами да се спрат. Нищо не би могло да ги спре сега освен сила. Това беше истинска беда. Той го беше видял и това беше всичко, което би могъл да каже. Някои от тях трябва да са мъртви, така поне предполагаше. Останалите ще продължат да се бият…

Той пращаше нагоре думите си, които се застигаха една-друга и пълнеха тясната тръба. Те се изкачваха сякаш към безмълвието на един просветен разум, който бе останал горе сам заедно с бурята. И Джукс поиска да бъде освободен от задължението да гледа това отвратително безредие, което сега се прибавяше към големите изпитания на кораба.

V

Той чакаше. Пред очите му машините работеха с бавни усилия, в момента на едно бясно политане на кораба спряха съвсем и мистър Раут извика:

— Внимавай, Бийл!

Те спряха в една разумна неподвижност, утихнаха насред ход, едно от тежките колена на оста замръзна в наклонено положение, сякаш съзнавайки опасността и отминаването на времето. После с едно „Хайде сега!“ на главния механик и със звука на изтласкан през стиснати зъби дъх машините завършиха прекъснатия оборот и започнаха следващия.

В движенията им имаше разумната прозорливост, мъдрост и съзнание за огромна сила. Да тласкат търпеливо обезумелия кораб през яростта на вълните и срещу самото око на вятъра — ето каква беше тяхната работа. От време на време брадичката на мистър Раут опираше в гърдите му и той наблюдаваше машините със свити вежди, потънал сякаш в мисли.

Гласът, който бе изтласкал бурята от ухото на Джукс, поде:

— Вземете екипажа с вас… — и неочаквано заглъхна.

— Какво бих могъл да направя с тях, сър?

Рязък, ненадеен, повелителен звън се разнесе като внезапна експлозия. Трите чифта очи се обърнаха нагоре към скалата на телеграфа, за да видят как стрелката отскача от ПЪЛЕН на СТОП, сякаш грабната от сатаната. И тогава всеки един от тези трима мъже в машинното отделение почувствува вътре в себе си, че има някакво препятствие, което задържа кораба, че корабът се е свил по странен начин, сякаш се готви да извърши отчаян скок.

— Спрете го! — изрева мистър Раут.

Никой — нито дори капитан Макхуър, който единствен на палубата бе съзрял бяла черта от пяна да се задава на такава височина, че не можеше да повярва на очите си, — никой не можеше да знае колко висока е тази вълна и колко страшно дълбока е падината, която бурята беше издълбала зад налитащата стена от вода.

Тя препускаше, за да срещне кораба, и „Нан-Шан“, като спря за миг, сякаш за да се подготви по-добре, извиси нос и скочи. Пламъкът във всички лампи се снижи, затъмнявайки машинното отделение. Една от лампите угасна, тонове вода се изсипаха върху палубата със страшен трясък и бесен водовъртеж, сякаш корабът се беше спуснал в подножието на водопад.

Там долу се спогледаха онемели.

— Помете го от единия край до другия, ей богу! — извика Джукс.

Корабът се заби в падината право надолу, сякаш се бе катурнал през ръба на света. Машинното отделение се наклони заплашително напред, като вътрешност на кула, която се навежда при земетресение. Страхотен шум от падащи железни предмети се разнесе откъм котелното. На този ужасен наклон корабът се задържа достатъчно дълго, та Бийл падна на ръце и колене и започна да лази, сякаш бе решил да изхвръкне така на четири крака от машинното отделение, а мистър Раут изви бавно глава, вдървен, с хлътнали очи и увиснала долна челюст. Джукс бе затворил очи и за един миг лицето му стана безнадеждно бяло и кротко като лицето на слепец.

Най-сетне корабът се издигна бавно, клатушкайки се, сякаш трябваше да вдигне планина с носа си.

Мистър Раут затвори уста; Джукс премигна; а мъничкият Бийл бързо се изправи.

— Още една като тази и това ще бъде краят му! — извика главният механик.

Той и Джукс се спогледаха и една и съща мисъл ги споходи. Капитанът! Сигурно всичко е пометено. Рулевият механизъм е отнесен — и корабът е като труп. Всичко е отишло направо във водата.

— Бягай! — изригна мистър Раут дрезгаво, като втренчи разширени и пълни със съмнение очи в Джукс, който му отвърна с нерешителен поглед.

Звънът на телеграфа ги успокои веднага. Черната стрелка падна в миг от СТОП на ПЪЛЕН.

— Давай, Бийл! — изкрещя мистър Раут.

Парата засъска тихо. Буталните лостове се заплъзгаха нагоре и надолу. Джукс долепи ухо до тръбата. Гласът го чакаше. Той му каза: „Съберете всичките пари. Помагайте сега. Ще имам нужда от вас тук горе.“ И това беше всичко.

— Сър? — повика нагоре Джукс.

Никакъв отговор. Той се отдръпна, клатейки се, както победеният се оттегля от бойното поле. Бе получил кой знае по какъв начин рана на лявата вежда — един разрез до костта. Той ни най-малко не съзнаваше това: толкова много вода от Китайско море, достатъчна да му строши врата, се бе изляла върху главата му и бе изчистила, промила и осолила тази рана. Тя не кървеше, а само зееше червена; и този разрез над окото, разрошените коси, раздърпаните дрехи му придаваха вид на човек, сразен в юмручен бой.

— Трябва да събера доларите — обърна се той към мистър Раут, като се усмихваше жално, без определена цел.

— Какво казахте? — попита мистър Раут. — Да съберете?… Все ми е едно… — После, треперейки с всеки мускул, но с пресилен бащински тон, продължи:

— Отивай сега, за бога. Вие, хората от палубата, ще ме подлудите. Ето оня там, вторият помощник, се нахвърлил върху капитана. Нима не знаете? Вие, приятелчета, започвате да се обърквате, защото нямате какво да правите…

При тези думи Джукс откри у себе си началото на гняв. Нямало какво да правят — чувате ли… Изпълнен с горещо презрение към главния механик, той се обърна, за да поеме пътя, по който беше дошъл. В котелното дебеличкият сгураджия работеше усилено с лопата, мълчалив, сякаш му бе отрязан езикът; но вторият механик продължаваше като креслив, безстрашен маниак, който бе успял да запази сръчността си в изкуството, да поддържа огъня под корабния котел.

— Хей ти, бродещи помощник-капитане! Хей! Не можеш ли да хванеш някои от твоите там бърборковци да изхвърлят с макарата малко от тая сгурия? Започвам да се задушавам от нея тук. Проклятие! Ало! Хей! Помни правилата: Моряците и огнярите да си помагат едни-други. Хей! Чуваш ли?