Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Джукс конвулсивно отвори люка. Нисичкият боцман надникна под ръката му.

Една от лампите бе угаснала, вероятно строшена. Злобни гърлени викове достигаха високо до ушите им и някакъв странен запъхтян звук, идващ от всичките тези напрягащи се гърди. Силен страничен удар се стовари върху кораба и отгоре шеметно се изсипа вода. Джукс видя една глава да се удря силно в пода, дебелите прасци на два крака да се размахват нависоко, мускулести ръце да се преплитат около едно голо тяло, едно жълто лице, с отворена уста и скован див поглед, да поглежда нагоре и да изчезва. Празен сандък се претърколи с трясък, един мъж отскочи и падна на главата си, сякаш някой го бе отпратил с ритник; а малко по-надалеч други, трудно различими тела се изсипаха като търкалящи се надолу камъни, трополейки по пода с краката си и размахвайки диво ръце. Стълбата към люка бе отрупана с кули, които гъмжаха по нея като пчели върху клон. Те висяха по стъпалата като пълзящ, мърдащ грозд, блъскайки бясно с юмруци по долната страна на затворения люк, а неудържимият наплив на водата отгоре се чуваше в интервалите между виковете им. Корабът се наклони още повече и те започнаха да падат: най-напред един, после двама, а след това всички останали се откъснаха заедно и политнаха право надолу със силен крясък.

Джукс стоеше слисан. Боцманът, със сърдито безпокойство, го молеше:

— Не влизайте там вътре, сър.

Помещението като че ли се въртеше около себе си, подскачайки непрекъснато; и когато корабът се издигна пред една вълна, Джукс реши, че всичките тези хора ще се строполят отгоре му накуп. Той се измъкна гърбом, затръшна люка и с треперещи ръце натисна резето…

Веднага щом помощникът му отиде долу, капитан Макхуър, останал самичък на мостика, движейки се настрани и олюлявайки се, се добра до щурманската рубка. Тъй като вратата й се отваряше навън, той трябваше да се бори с бурята, за да може да влезе, и когато най-после успя да се вмъкне, то бе с моментален трясък и удар, сякаш го изстреляха през дървената врата. Макхуър застана отвътре, като се държеше за дръжката на бравата.

Командният рулеви механизъм изпускаше пара и в това оградено отвсякъде място стъклото на похлупака на компаса образуваше лъскав светещ овал в тънката бяла мъгла. Вятърът ревеше, виеше, свиреше с внезапни поривисти пристъпи, които блъскаха вратите и капаците сред злобното тропане на пръските вода. Два кангала въжета за лота и една малка брезентова торба висяха на дълго въже и със силно люлеене отскачаха и се блъскаха обратно в дървената преграда. Дървените скари под краката почти плуваха; и при всеки помитащ удар на вълните буйно струеше вода през пролуките около цялата врата, а мъжът на руля беше захвърлил шапката и сакото си и стоеше подпрян на касата на механизма в раирана памучна риза, разтворена на гърдите. Малкото месингово колело в ръцете му изглеждаше като светла и чуплива играчка. Жилите на врата му изпъкваха твърди и сухи, във вдлъбнатината под гърлото му имаше тъмно петно, а лицето му бе бездушно и хлътнало като на мъртвец.

Капитан Макхуър изтри очи. Вълните, които без малко не го пометоха през борда, бяха отнесли за голяма негова досада непромокаемата широкопола шапка от плешивата му глава. Пухкавите и светли косми, наквасени и потъмнели, приличаха на проскубано гранче памучни конци, залепнало на къдри около голия череп. Лицето му, святкащо от морската вода, бе порозовяло от вятъра, от жиленето на пръските. Той сякаш бе дошъл облян в пот, след като е стоял пред някаква пещ.

— Вие тук? — измънка той тежко.

Вторият помощник бе успял да се добере до кормилната рубка малко преди това. Беше се залостил в един от ъглите със свити нагоре колена, притискайки юмруци към слепите си очи; и тази му поза подсказваше гняв, мъка, примирение, капитулация, примесени с насъбрана злоба. Той каза печално и непокорно:

— Хм, сега е мой ред да бъда на вахта долу, нали?

Парният механизъм издрънча, притихна и пак издрънча; и очните ябълки на рулевия щяха да изскочат навън, сякаш беше гладен човек, за когото циферблатът на компаса под стъкления похлупак е парче месо. Бог знае колко време го бяха оставили там да кормува, забравен сякаш от целия екипаж. Звънците не бяха звънели; не бе имало никаква смяна; установеният на кораба ред беше отишъл по дяволите; но той се стараеше да държи носа в посока север-североизток. Кормилото може би го нямаше вече, огънят можеше да е угаснал, машините да са се повредили, корабът да е готов да се прекатури като труп, отгде да знае? Едничката му грижа бе да не се обърка и да не загуби властта си над кораба, защото стрелката на компаса се люшкаше силно и в двете посоки, гърчейки се върху иглата, а понякога като че ли правеше пълно превъртане. Той се измъчваше от силното напрежение на ума. Ужасно се страхуваше също така, че рубката ще бъде отнесена. Планини от вода продължаваха да се сгромолясват върху нея. Когато корабът се заби надолу в едно от отчаяните си гмуркания, ъглите на устните на Макхуър се свиха конвулсивно.

Капитан Макхуър погледна нагоре към часовника в рубката, закрепен с винтове за дървената стена; върху белия му циферблат черните стрелки като че ли стояха съвсем неподвижни. Беше един и половина часът след полунощ.

— Нов ден — смънка той на себе си.

Вторият помощник го чу и повдигайки глава като човек, който оплаква съдбата си сред развалините, възкликна:

— Няма да го видите да съмне!

Китките на ръцете и коленете му се тресяха силно.

— Не, ей богу! Няма…

И отново притисна лицето си с юмруци.

Тялото на рулевия се раздвижи леко, но главата му не се помръдна — като каменна глава от някоя колона, закрепена здраво да гледа само в една посока. При едно силно наклоняване встрани, което едва не отнесе изпод него навлечените му в ботуши крака, и тъкмо когато се олюляваше, за да се задържи, капитан Макхуър каза строго:

— Не обръщайте внимание на приказките на оня човек. — И после с неопределена промяна в гласа, много сериозен, добави:

— Той не е на служба.

Морякът не каза нищо.

Бурята се усилваше, разтърсвайки малкото помещение, което сякаш бе затворено плътно за вятъра; и светлината на компаса трепкаше през всичкото време.

— За вас не е имало смяна — продължи капитан Макхуър, като гледаше надолу. — И все пак искам да останете на руля, докогато можете да издържите. Вече сте му намерили цаката. Ако дойде друг човек, може да обърка всичко. Няма да свърши работа. Не е детска игра това. Пък и хората вероятно са заети с някаква работа долу… Как мислите, ще можете ли?

Рулевият механизъм подскочи с рязко кратко издрънчаване и престана да пуши като главня; и бездушният човек, с неподвижен поглед, избухна, сякаш целият порив вътре в него се бе излял на устните му:

— Ей богу, сър! Мога да кормувам безкрай, само никой да не ми приказва.

— О! Да! Добре… — Капитанът вдигна за пръв път очи към него — … Хакет.

И като че ли пропъди тези грижи от главата си. Надвеси се над разговорната тръба за машинното отделение, духна в нея и наведе глава. Мистър Раут отдолу отговори и капитан Макхуър веднага залепя устни на мундщука.

Сред воя на бурята наоколо той долепваше ту устни, ту ухо до тръбата и гласът на механика се изкачваше до него дрезгав и идващ като че ли от разгара на някакъв бой. Един от огнярите бил излязъл от строя, другите били капитулирали, та вторият механик и сгурджията поддържали огъня. Третият механик бил при клапана за парата. Двигателите се обслужвали ръчно. Какво е положението горе?

— Твърде лошо. Разчитаме на вас най-вече — рече капитан Макхуър. Помощникът му там ли е вече? Не? Нищо, щял да бъде там всеки момент. Мистър Раут би ли му казал да се обади по тръбата? По тръбата за мостика, защото той — капитанът — отивал пак навън, право на мостика. Имало малко вълнение сред китайците. Биели се, както изглежда. Не можел все пак да позволи да се бият.

Мистър Раут беше оставил тръбата и капитал Макхуър долавяше с ухото си пулсирането на машините, сякаш чуваше ударите на корабното сърце. Гласът на мистър Раут там долу викаше нещо отдалеч. Корабът заби нос, пулсирането се засили със съскащ шум и спря съвсем. Лицето на капитан Макхуър остана спокойно, очите му се бяха вперили безцелно в свитата фигура на втория помощник. Гласът на мистър Раут се извиси отново от дълбините и пулсирането започна пак с бавни удари, които ставаха все по-чести.