Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Парчета дърво изсвистяха покрай него. Дъски, помисли той, неизразимо изненадан, като дръпна бързо назад главата си. Един човек се плъзна покрай краката му, с отворени очи, по гръб, протягайки вдигнати нагоре ръце към нещо несъществуващо; и още един дойде, подскачащ като откъртил се камък, с глава между нозете си и вкопчени здраво ръце. Опашката на косата му шибаше във въздуха; посегна да се хване за краката на боцмана и от разтворената му ръка някакво светло бяло колелце се търкулна към единия крак на боцмана. Боцманът видя, че това е сребърен долар, и викна учуден. С внезапен шум на тъпчене и влачене на боси крака и с гърлени викове камарата от гърчещи се тела, откъснала се от вътрешната страна на кораба, се скупчи от лявата и после, като се плъзна, инертна и боричкаща се, се понесе към дясната страна с тъп, глух тътен. Виковете престанаха. Боцманът дочу продължителен стон през грохота и свистенето на вятъра; видя неоправима плетеница от глави и рамене, голи ходила, които ритаха нагоре, юмруци, които се размахваха, гърбове, които се премятаха, нозе, оплетени на опашка коси, лица.

— Боже мили! — провикна се той ужасен при тази гледка и се прилепи назад о железния люк.

Да разкаже за това, ето за какво бе дошъл той на мостика. Не можеше да го запази само за себе си; а на кораба има само един човек, пред когото заслужава да го кажеш, за да ти олекне. Когато се връщаше обратно през коридора, хората от екипажа го ругаха, загдето е такъв глупак. Защо не донесъл лампата? Какво значение, по дяволите, имаха тези кули за когото и да било! Но когато излезе навън и видя крайно опасното състояние на кораба, всичко, което ставаше вътре, започна да му се струва не особено важно.

В първия миг той помисли, че е излязъл от коридора тъкмо в момента, когато корабът потъва. Стълбичката към мостика беше отнесена от водата, но огромните вълни, заливащи кърмата, го понесоха нагоре. След това за известно време трябваше да лежи по корем, като се държеше за една от халките, и от време на време си поемаше дъх, гълтайки солена вода. Той се промъкна още малко напред, пълзешком, премного уплашен и разстроен, за да се върне назад. По такъв начин стигна до задната част на щурманската рубка. На това относително защитено място той намери втория помощник-капитан. Боцманът бе приятно изненадан, защото бе с впечатление, че всичко живо на палубата сигурно е отдавна отнесено от водата. Попита нетърпеливо къде е капитанът.

Вторият помощник се бе свил долу като малко зло животинче под някакъв плет.

— Капитанът ли? В морето, след като ни вкара в тая беда. — Първият помощник и той също, доколкото знаел или го интересувало. Още един глупак. Нямало значение. Полека-лека всеки си отивал.

Боцманът отново изпълзя навън сред силния вятър; не защото, както каза, много очаквал да намери някого, а само за да се махне от „оня мъж“. Той пролази навън така, както прокуденият отива да се срещне с немилостивия свят. Затова и толкова силно се зарадва, когато намери Джукс и капитана. Но онова, което ставаше в туиндека, бе за него вече от второстепенно значение. Освен това трудно беше да го чуят. Все пак той успя да съобщи, че китайците се мятали на произвола заедно със сандъците си и че дошъл горе нарочно да докладва за това. Колкото до екипажа — моряците били добре. След това, вече успокоен, се смъкна на пода в седнало положение, прегърнал с ръце и крака стойката за телеграфа на машинното отделение — желязна отливка, дебела като стълб. Когато и тя свършеше, ех, предполагаше, че и той ще свърши. И повече и не помисли за кулите.

Капитан Макхуър бе дал на Джукс да разбере, че иска от него да слезе долу да види какво става.

— И какво следва да направя, сър? — Мокрото тяло на Джукс трепереше цялото така силно, че гласът му прозвуча като блеене.

— Вижте най-напред… Боцманът… казва… на произвола.

— Тоя боцман е проклет глупак — изстена Джукс неуверено.

Абсурдността на отправеното към него искане възмути Джукс. Той така не желаеше да отиде, сякаш в момента, в който би напуснал палубата, корабът сигурно щеше да потъне.

— Трябва да зная… не мога да напусна…

— Ще се успокоят, сър.

— Бият се… боцманът казва, че се бият… Защо? Не мога да позволя… да се бият… на борда… Бих предпочел да останете тук… случай… аз самият… отнесен в морето… Спрете това… по някакъв начин. Вижте и ми кажете… по тръбата за машинното. Не искам… идвате тук горе… толкова често. Опасно… движи човек… палубата.

Оказал се в безизходно положение, Джукс трябваше да слуша ужасни намеци.

— Не желая… да ви загубя… докато… корабът не е… Раут… добър мъж. Корабът… може… през всичко това… все още се държи.

Изведнъж Джукс разбра, че ще трябва да отиде.

— Мислите ли, че ще издържи? — изкрещя той.

Но вятърът погълна отговора, от който Джукс успя да долови само единствената дума, произнесена с голяма сила:

— … Винаги…

Капитан Макхуър освободи Джукс и навеждайки се над боцмана, викна:

— Върни се с помощника.

Джукс знаеше само, че ръката се е махнала от раменете му. Бе освободен след получената заповед — за да направи какво? Той така се ядоса, че се пусна небрежно и в същия миг бе просто издухан. Струваше му се, че нищо не може да попречи да бъде изметен направо през кърмата във водата. Бързо се просна на пода и боцманът, който го следваше, се стовари отгоре му.

— Не ставайте още, сър — извика боцманът. — Не е толкова бързо!

Една вълна ги заля. Джукс долови боцманът да изломотва нещо, че стълбичките за мостика били отнесени.

— Аз ще ви спусна долу, сър, за ръцете — изкрещя той. Извика още нещо — че коминът вероятно щял също да отиде в морето. Джукс помисли, че това е много възможно, и веднага си представи огънят в котлите угаснал, корабът безпомощен… Боцманът до него продължаваше да вика.

— Какво? Какво има? — изкряска Джукс многострадално; а другият повтори:

— Какво ли би казала моята старица, ако можеше да ме види сега?

В коридора, където беше навлязла доста вода и се плискаше в тъмнината, хората бяха безмълвни като смъртта, докато Джукс не се препъна в един от тях и грубо го наруга, загдето му се бил изпречил на пътя. Тогава два-три гласа, нетърпеливи и слаби, запитаха:

— Някаква надежда за нас, сър?

— Какво става с вас, глупаци такива? — рече той ядно. Струваше му се, че би могъл да се хвърли там долу сред тях и да не мръдне никога вече. Но те, изглежда, се ободриха; и сред раболепни предупреждения: „Внимавайте! Пазете се от капака на люка, сър!“ го спуснаха в бункера. Боцманът тупна долу подир него и веднага щом се изправи, забеляза:

— Тя би рекла: „Хак ти е, стари глупако, загдето тръгна по тия морета.“

Боцманът имаше малко парици и обичаше да обръща внимание на този факт, като често споменаваше за тях. Съпругата му — пълна жена — и двете му вече порасли дъщери държаха магазинче за зеленчуци и плодове в лондонския квартал Ист Енд.

В тъмното Джукс, които се чувствуваше нестабилен, чуваше далечно оглушително трополене. Едно сподавено непрекъсващо кряскане идваше като че ли някъде отстрани; а отгоре по-мощният вой на бурята се спускаше върху всичкия този шум наоколо. Главата му се въртеше. И на него също в този бункер движението на кораба му се струваше необикновено и застрашително и подкопаваше решителността му, сякаш никога преди не бе плавал по море.

Мина му мисълта да се измъкне оттук; но споменът за гласа на капитан Макхуър не му позволяваше да го стори. Заповядано му бе да отиде и да види. Каква е ползата от тога, питаше се той. Разгневен си каза, че ще види; разбира се, ще види. Но боцманът, клатушкайки се тромаво, го предупреди да бъде внимателен, като отваря вратата; някакъв проклет бой се водел вътре. И Джукс, обзет сякаш от пристъп на силна болка, ядосано попита за какъв дявол се бият онези там.

— Долари! За долари, сър. Всичките им прогнили сандъци са се разтрошили. Проклетите им пари подскачат из цялото помещение, а те се търкалят след тях презглава — късайки и хапейки като не знам какво. Същински малък ад е там вътре.