Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Мистър Раут се бе върнал при тръбата.

— Не е толкова важно какво вършат — рече той бързо; и после с раздразнение прибави:

— Корабът се гмурка така, сякаш няма намерение да излезе отново на повърхността.

— Страхотни вълни — прозвуча отгоре гласът на капитана.

— Не ме оставяйте да го тикам под тях — излая Соломон Раут нагоре по тръбата.

— Тъмно и дъжд. Не мога да видя какво идва насреща — каза гласът. — Трябва да го държим в движение… поне колкото да се управлява… и да рискуваме — продължи той да говори отчетливо.

— Правя толкова, колкото мога да си позволя.

— Ние сме… блъскани… здравата тук, горе — продължи гласът с по-мек тон. — Караме… доста добре… все пак. Разбира се, но ако кормилната рубка отиде…

Като наведе внимателно ухо, мистър Раут смънка сърдито нещо под носа си.

Но осторожният глас там горе стана по-оживен и запита:

— Джукс появи ли се вече? — и после след кратко изчакване: — Бих искал да помогне. Искам да свърши там и да дойде тук при нас за всеки случай. Да се грижи за кораба. Аз съм сам. Вторият помощник загуби…

— Какво? — извика мистър Раут в машинното отделение, като дръпна настрани главата си. След това изкрещя в тръбата:

— Във водата ли падна? — И долепи ухо.

— Загуби самообладание — продължи сухо гласът отгоре. — Ужасно неловко положение.

При тези думи мистър Раут, който слушаше с наведена глава, отвори широко очи. Чу обаче шум от боричкане и сподавени възклицания отгоре. Напрегна слух; а през всичкото време Бийл, третият механик, с вдигнати ръце държеше между дланите си едно малко черно колело, което стърчеше от голяма медна тръба. Той като че ли се стремеше да го крепи над главата си, сякаш това беше правилната поза в някаква игра.

За да застане по-устойчиво, опря рамо о бялата стена, със свито коляно, а на бедрото му втикнат в колана висеше парцал за бърсане на потта. Гладките му бузи бяха изцапани и зачервени, а въглищният прах по клепките му, сякаш се бе гримирал с черен молив, засилваше прозрачния блясък на бялото на очите, придавайки на младежкото му лице донякъде женствен, екзотичен и очарователен вид. Когато корабът забиваше нос, той с бързи движения на ръцете въртеше силно малкото колело.

— Полудя — се чу внезапно гласът на капитана в тръбата. — Нахвърли се върху мен… Току-що. Трябваше да го сваля на пода… Точно в тази минута. Чухте ли, мистър Раут?

— Проклето човече! — смънка Раут. — Внимавай, Бийл!

Викът му прокънтя като звук от предупреждаваща тръба между железните стени на машинното отделение. Боядисани в бяло, те се издигаха високо в здрача на светлинния люк, наклонен като покрив; и цялото това високо пространство наподобяваше вътрешността на паметник, разделена на етажи от хоризонтални железни решетки, със светлини, блещукащи на различна височина, и гъста тъмнина, заседнала в средата сред движението на наредените в редица машини, под неподвижното усилване и затихване на цилиндрите. Силен и бесен отглас, съставен от всичките шумове на бурята, се носеше в спокойната топлина на въздуха. В него имаше миризма на горещ метал, на масло и лека мъгла от пара. Ударите на вълните като че ли преминаваха през него с глухо, замайващо сътресение от единия до другия край.

Блясъците потрепваха по полирания метал като бледи дълги пламъци; отдолу, от пода, огромните колена на коляновия вал изскачаха едно след друго с внезапното светване на месинг и стомана — и потъваха отново; а мотовилките, с големи глави като крака на скелет, ги тласкаха надолу и издърпваха пак нагоре с невероятна равномерност. А по-надълбоко в полумрака други прътове се плъзгаха преднамерено насам-натам, кръстоглави кимаха, метални дискове се триеха гладко един о друг бавно и меко в една смесица от сенки и отблясъци.

Понякога всичките тези мощни и безпогрешни движения забавяха хода си едновременно, сякаш бяха функция на жив организъм, поразен внезапно от силна умора; и очите на мистър Раут блясваха още по-мрачно на дългото му бледо лице. Тази битка той водеше обут в чифт пантофи. Къса износена куртка едва покриваше кръста му и белите му китки стърчаха навън от тесните ръкави, сякаш критичното положение бе увеличило ръста му, удължило крайниците му, засилило бледността му и направило още по-хлътнали очите му.

Той се движеше, качвайки се горе или изчезвайки някъде долу, с неспиращо, целенасочено усърдие, а когато заставаше неподвижен, хванал парапета пред задвижващия механизъм, често-често поглеждаше надясно към манометъра и водомерното стъкло, закрепени на бялата стена под светлината на една люлееща се лампа. Отворите на две разговорни тръби зееха безчувствено до лакътя му, а скалата на телеграфа на машинното отделение приличаше на часовник с голям диаметър, върху чийто циферблат вместо числа бяха написани кратки думи. Сбитите букви изпъкваха едро с черния си цвят, наредени около оста на стрелката — изразителни символи на силни възклицания: ПРЕДЕН, ЗАДЕН, БАВЕН, СРЕДЕН, ВНИМАНИЕ; и дебелата черна стрелка сочеше надолу към думата ПЪЛЕН, която, отделена така измежду другите, приковаваше погледа, както резкия вик привлича вниманието.

Облеченото в дървена обшивка тяло на цилиндъра за ниско налягане, което се мръщеше внушително отгоре, издаваше леко свистене при всеки тласък и като изключим това слабо съскане, машините движеха стоманените си ръце и крака бързо или бавно, с безшумна, установена равномерност. И всичко това — белите стени, движещата се стомана, дъските под краката на Соломон Раут, платформите от железни решетки над главата му, полумракът и блясъците — се издигаха и потъваха непрекъснато, единодушно, при рязкото биене на вълните по страничната стена на кораба. И цялото това просторно помещение, което ехтеше кухо под силния вой на вятъра и се люлееше в горния си край като дърво, се движеше, сякаш бе физическо тяло, носено насам-натам от страхотния напор на вихъра.

— Трябва да побързате да отидете горе — извика мистър Раут, щом видя Джукс да се появява в рамката на вратата, водеща за котелното.

Джукс гледаше с блуждаещ и замаян поглед; червеното му лице бе подпухнало, сякаш се бе успал. Със стръмен път се бе сблъскал той и бе минал по него с огромна енергия, като възбуждението му съответствуваше на напрегнатите телесни усилия. Той се бе измъкнал бързо от бункера, препъвайки се в тъмния коридор в куп смутени мъже, които, като газеше по тях, питаха: „Какво се е случило, сър?“ със страхопочитателно мърморене навсякъде около него; после надолу по стълбата към котелното, пропускайки в бързината си много от железните стъпенки, надолу в едно място, дълбоко като кладенец, черно като пъкъла, наклоняващо се ту напред, ту назад — като люлка. Водата в трюмовете се плискаше силно при всяко наклоняване и бучки въглища подскачаха насам-нататък от единия до другия край, дрънчейки като лавина от камъчета по склон от желязо.

Някой там вътре изпъшка от болка, а друг се виждаше наведен над нещо като простряно тяло на мъртвец; енергичен глас богохулствуваше; и огненият блясък, идващ изпод всяка врата на пещите, беше като локва горяща кръв, която сияеше тихо сред кадифения мрак.

Струя вятър лъхна Джукс в тила и в следващия миг той я усети как облизва мокрите му глезени. Вентилаторите на котелното бръмчаха; пред шестте вратички на пещите две развилнели се фигури, съблечени до кръста, се клатеха и навеждаха, борейки се с две лопати.

— Хей! Сега тяга има достатъчно — провикна се веднага вторият механик, като че ли през всичкото време бе очаквал да види Джукс.

Сгураджията, енергичен нисък мъж с ослепително светла кожа и мънички ръждиви мустачки, работеше с нямо увлечение. Те двамата поддържаха пълна пара и дълбоко боботене като празен фургон за пренасяне на мебели, подскачащ по някой мост, държеше басово исо на всички други шумове наоколо.

— Даваме пара през всичкото време — продължи да вика вторият механик. С шума на стотина умити тенджери отворът на един от вентилаторите изплю внезапно върху рамото му струя солена вода и той изстреля залп от проклятия по адрес на всичко, включително и на собствената си душа, като фучеше и беснееше, но не преставаше да си гледа работата. С остър звук на метал буйната мътна светлина на огъня блесна върху кръглата му глава, показвайки ломотещите му устни, безочливото му лице и с нов рязък звън се скри като ядосано премигване на желязно око.