-->

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први), Конрад Джоузеф-- . Жанр: Современная проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)
Название: Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 110
Читать онлайн

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први) читать книгу онлайн

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први) - читать бесплатно онлайн , автор Конрад Джоузеф

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 37 38 39 40 41 42 43 44 45 ... 101 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

— Вятърът като че ли е понамалял, сър.

Моряците бяха радостни да се върнат отново в коридора. Тайничко всеки от тях си мислеше, че в последния момент би могъл да избяга на палубата — и това бе едно успокоение. Има нещо ужасно отблъскващо в представата, че потъваш, когато си затворен под палубата. Сега, след като бяха свършили с китайците, те отново започнаха да съзнават трагичното положение на кораба.

Измъквайки се от коридора, Джукс се видя до шия в шумните води. Той се добра до мостика и откри, че може да различава неясни очертания, сякаш зрението му бе станало свръхестествено остро. Те напомняха не за познатия му изглед на „Нан-Шан“, а за нещо, което бе останало в паметта му — за един стар, оголен от всичко параход, който бе съзрял преди години да гние в тинята край брега. Корабът напомняше за тези разбити останки.

Вече нямаше никакъв вятър, никакъв полъх освен слабия поток въздух, който се образуваше от люшкането на кораба. Димът, изтласкан от комина, се стелеше върху палубата. Преминавайки напред, той вдишваше този дим. Усещаше спокойното туптене на машините и чуваше слаби шумове, които като че ли бяха надживели страхотния грохот: чукането на изпотрошени прибори и принадлежности, бързото претъркулване на някое разбито парче по мостика. Съзря смътно късата и пълна фигура на капитана, хванал се за едно извито перило на мостика, неподвижен и олюляващ се, сякаш беше пуснал корен в дъските. Неочакваното спокойствие на въздуха потискаше Джукс.

— Свършихме работата, сър — каза той задъхан.

— Знаех си, че ще я свършите — рече капитан Макхуър.

— Наистина ли? — смънка Джукс сам на себе си.

— Вятърът спря изведнъж — продължи капитанът.

Джукс избухна:

— Ако смятате, че беше лесно…

Но неговият капитан, хванал се за перилото, не му обърна никакво внимание.

— Според книгите най-лошото все още не е отминало.

— Ако повечето от тях не бяха полумъртви от морска болест и уплаха, нито един от нас нямаше да се измъкне жив от онова място — рече Джукс.

— Трябваше да постъпя така, както им се полага — измънка Макхуър безучастно. — Не можеш да намериш всичко в книгите.

— А аз смятам, че те щяха да се нахвърлят върху ни, ако не бях заповядал на хората да се измъкнат бързо-бързо — продължаваше Джукс разгорещено.

След предишните им викове, които се чуваха като шепот, сегашният им нормален тон, вече толкова ясен, ехтеше много силно в ушите сред удивителното спокойствие на въздуха. Струваше им се, че приказват под някакъв тъмен и резониращ свод.

През назъбения отвор в купола от облаци светлината на няколко звезди падаше върху черната вода, която се надигаше и отново се снижаваше в безпорядък. От време на време върхът на някой воден хълм прехвърляше борда и се смесваше с пяната, която се носеше стремително по залятата палуба. Този пръстен от гъсти пари, който се въртеше бясно в кръг около спокойния си център, бе обхванал кораба като неподвижна и непробиваема стена, която изглеждаше невъобразимо зловеща. Морето, сякаш раздвижено от вътрешно възбуждение, подскачаше в островърхи хълмове, които се боричкаха един с друг, пръскайки силно по бордовете; и нисък стон, безкрайният гневен вопъл на бурята, идваше отдалеч, отвъд границите на застрашителното затишие. Капитан Макхуър продължаваше да мълчи и острият слух на Джукс долови внезапно неясния продължителен грохот на някаква огромна вълна, носеща се невидима под онзи плътен мрак, който очертаваше ужасяващия предел на зрението му.

— Разбира се — започна той докачен, — те мислеха, че сме решили да се възползваме от случая, за да ги ограбим. Разбира се! Вие казахте — съберете парите. Лесно е да се каже. Те не можеха да открият какво сме намислили. Влязохме и хоп! — право в средата, сред тях. Бяхме принудени да го направим с щурм.

— Щом като е трябвало… — смънка капитанът, без да се опита да погледне Джукс. — Трябваше да направим каквото се полага.

— Ще си имаме тепърва големи неприятности, когато това свърши — рече Джукс, много обиден. — Нека само да се съвземат малко и ще видите. Те ще се нахвърлят отгоре ни, сър. Недейте забравя, това не е английски параход сега. Тия скотове, те също добре го знаят. Проклетият сиамски флаг!

— Но ние сме на кораба все пак — забеляза капитан Макхуър.

— Трудностите още не са свършили — настоя Джукс пророчески, като се олюля и се хвана за нещо. — Корабът е развалина — добави той неясно.

— Трудностите още не са свършили — съгласи се капитан Макхуър полугласно. — Понаглеждай го за минутка.

— Ще напуснете ли палубата, сър? — запита Джукс бързо, сякаш бурята щеше да се нахвърли отгоре му в момента, в който той остане самичък с кораба.

Той наблюдаваше как „Нан-Шан“, разбит и самотен, се клатушка тежко сред тази дива гледка от цели планини черна вода, озарена от сиянието на далечни светове. Корабът се движеше бавно, издишвайки в спокойната сърцевина на бурята излишъка от силата си в бял облак пара — и дълбокогласните трепети на избавлението звучаха като предизвикателни тръбни звуци, издадени от живо морско същество, нетърпеливо да поднови борбата. Всичко престана изведнъж. Въздухът, неподвижен, простена. Над главата на Джукс няколко звезди светеха в бездна от черни изпарения. Мастиленият ръб на облаковия диск гледаше смръщен към кораба под парче лъскаво небе. Звездите и те като че ли го гледаха вторачено, сякаш за последен път, а бляскащият им рой приличаше на диадема върху наведено чело.

Капитан Макхуър бе отишъл в щурманската рубка. Там нямаше никаква светлина; но той почувствува безпорядъка в това помещение, където бе свикнал да живее в ред. Креслото му лежеше катурнато. Книгите бяха изпопадали на пода; под ботуша му изхрущя парче стъкло. Потърси пипнешком кибрита и намери една кутийка на един от издадените силно напред рафтове. Драсна клечка и присвил очи, поднесе малкото пламъче към барометъра, който с лъскавия си капак от стъкло и метал му кимаше неспирно.

Той беше паднал много ниско, невероятно ниско, толкова ниско, че капитан Макхуър изръмжа. Клечката изгоря и той бързо извади друга с дебелите си вкочанени пръсти.

Отново едно малко пламъче затрептя пред кимащия капак от стъкло и метал. Очите му, присвити в съсредоточеността си, се спряха на него, сякаш очакваха някакъв незабележим знак. Със сериозното си лице той приличаше на обут в ботуши уродлив езичник, който гори тамян пред изображението на китайско божество. Нямаше никаква грешка. Това беше най-ниското падане на барометъра, което бе виждал през живота си.

Капитан Макхуър подсвирна с уста. Той се бе унесъл в мисли, догдето пламъкът не намаля до размера на синя искра, която изгори пръстите му и изчезна. Може би уредът се бе повредил!

Над леглото имаше закрепен на стената анероид. Той се обърна натам, запали друга клечка и видя бялото лице на другия уред да гледа към него многозначително, безпрекословно, сякаш човешката мъдрост бе станала непогрешима чрез безпристрастието на материята. Вече нямаше място за никакво съмнение. Капитан Макхуър изсумтя неодобрително към него и хвърли клечката на пода.

Значи, най-лошото тепърва предстоеше — и ако книгите бяха прави, това най-лошо щеше да бъде съвсем лошо. Преживяното през последните шест часа бе разширило представата му за ужасните възможности на лошото време.

„Ще бъде страшно“ — каза си той наум. Не бе погледнал съзнателно към нищо друго при светлината на кибритените клечки освен към барометъра; и въпреки това по някакъв начин успя да забележи, че шишето за вода и двете чаши са изхвърлени от поставките им. Това сякаш му помогна да си представи по-ясно как корабът е бил люшкан от вълните.

„Не бих повярвал, че е възможно“ — си помисли той. И масата му беше очистена от всичко; линиите, моливите, мастилниците — всички предмети, които си имаха свои сигурни и точно установени места, бяха изчезнали, сякаш злосторническа ръка ги бе обрала един по един и ги бе захвърлила на мокрия под. Бурята се бе нахвърлила върху системния порядък на това място, където той обичаше да се уединява. Това не се бе случвало никога преди и чувството на уплаха засегна чак основите на хладнокръвието му. А най-лошото щеше тепърва да дойде! Доволен бе, че бедата в туиндека бе открита навреме. Ако корабът трябваше да потъне, то поне не би отишъл на дъното с цял куп хора в него, които се биеха със зъби и нокти. Би било отвратително. И в това усещане имаше човечно намерение и смътно чувство за съответствието на нещата.

1 ... 37 38 39 40 41 42 43 44 45 ... 101 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название