Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Тези мигновени мисли се оформяха още трудно и бавно според нрава на капитана. Той протегна ръка, за да постави обратно кибрита в ъгълчето му на лавицата. Там винаги имаше кибрит — по негова заповед. Неговите нареждания бяха отдавна втълпени на прислужника:

— Една кутия… — точно там, ясно ли е? Не съвсем пълна… където да мога да я стигна с ръка. Може да ми потрябва огънче при спешна нужда. На кораба не знаеш какво може да ти потрябва в бързината. Запомни ли?

И, естествено, от своя страна той винаги внимаваше да го поставя най-съвестно обратно на мястото му. Така направи и сега, но преди да си отдръпне ръката, мина му през ума, че може би вече никога не ще има случай да използва тази кутийка. Мисълта за това беше толкова жива, че го възпря и за една безкрайно малка частица от секундата пръстите му отново стиснаха малкия предмет, сякаш той бе символ на всички онези дребни навици, които ни приковават към изтощителния кръг на живота. Най-сетне го остави и отпускайки се на канапето, се заслуша да долови първите шумове на вятъра, който трябваше отново да се върне.

Не още. Чу само плискането на вода, силните плясъци, глухите удари на неспокойните вълни, които заливаха кораба му от всички страни. Този кораб вече нямаше да успее да очисти палубите си от водата.

Но спокойствието на атмосферата навън беше тревожно, напрегнато и несигурно като тънък косъм, който държи увиснал меч над главата му. С ужасната си пауза бурята успя да преодолее защитата на този човек и разпечата устните му. Той заговори в самотата и непрогледната тъмнина на рубката, сякаш се обръщаше към друго същество, разбудило се в гърдите му.

— Не бих желал да го загубя — изрече полугласно.

Седеше, без никой да го вижда, настрана от морето, от своя кораб, изолиран, сякаш откъснал се от самия ход на собственото си съществуване, защото там положително не би имало място за прищевки като тази да си приказва сам на себе си. Сложил длани на колене, той наведе късия си врат и изпуфтя тежко, като се остави да бъде завладян от необикновеното усещане на отпадналост, в което, ако бе достатъчно проницателен, щеше да разграничи изтощението от умственото напрежение.

От мястото, където седеше, той можеше да стигне вратата на нишата с умивалника. Там би трябвало да има някаква кърпа за лице. Имаше. Добре… Взе я, и избърса лицето си и после продължи да търка мократа си глава. Избърса се енергично в тъмното и след това остана неподвижен с кърпата на коленете си. Последва миг на такава дълбока тишина, че никой не би могъл да предположи, че в тая рубка имаше човек. И след това промълви:

— Може и да успее да се измъкне от всичко това.

Когато капитан Макхуър излезе на палубата, което той извърши внезапно, като че ли изведнъж беше осъзнал факта, че се е оттеглил за прекалено дълго време, затишието бе вече продължило повече от петнадесет минути — достатъчно дълго, за да се окаже непоносимо дори и за неговото въображение. Джукс, неподвижен на предната страна на мостика, заговори веднага. Гласът му, глух и пресилен, сякаш долиташе през силно стиснати зъби, като че ли се разнасяше във всички посоки сред мрака, който отново се сгъстяваше над морето.

— Наредих да сменят рулевия. Хакет започна да писка, че не можел повече. Лежи там, вътре, проснал се край рулевия механизъм, с лице като на мъртвец. Отначало не успях да хвана никого да пропълзи тук и да смени клетника. Тоя боцман е по-загубен от най-загубения човек, винаги съм го казвал. По едно време си мислех, че ще трябва сам да отида и да измъкна един от тях за врата.

— Аха, добре — измънка капитанът. Беше застанал до Джукс и напрегнато следеше обстановката.

— И вторият помощник, и той е там вътре, държи се за главата. Да не е ранен, сър?

— Не — побъркал се е — каза капитан Макхуър отсечено.

— Изглежда се е тупнал някъде все пак.

— Бях принуден да му ударя един — обясни капитанът.

Джукс изпусна нетърпелива въздишка.

— Ще дойде съвсем внезапно — рече капитан Макхуър — и оттам някъде, предполагам. Един бог знае. Тия книги могат само да ти разбъркат главата и да те направят нервен. Ще бъде лошо, но има край и на това. Само да можем да го дигнем навреме под пара, за да посрещнем… вятъра.

Отмина една минута. Някои от звездите премигнаха набързо и изчезнаха.

— Нали ги оставихте на сигурно? — захвана капитанът изведнъж, сякаш мълчанието бе станало непоносимо.

— За кулите ли мислите, сър? Опънах спасителни въжета навсякъде през туиндека.

— Така ли? Добре замислено, мистър Джукс.

— Не предполагах… че вие ще искате… да знаете — рече Джукс и люшкането на кораба разкъсваше думите му на части, сякаш някой го тръскаше насам-натам, докато говореше — как се оправих с… тая ужасна задача. Справихме се. Пък може да се окаже, че не е имало смисъл в края на краищата.

— Трябваше да направим каквото се полага, макар да са само някакви китайци. Трябва да им се даде същият шанс, както и на нас — дявол да го вземе. Корабът все още не е загубен. Не е малко и това да си затворен там долу през време на бурята…

— Това помислих и аз, когато ми възложихте задачата, сър — добави Джукс унило.

— … и да не бъдеш разкъсан на парчета — продължи капитан Макхуър с растяща разпаленост. — Не бих могъл да търпя такова нещо на кораба си, та ако ще и да зная, че му остават само пет минути да живее. Не бих могъл да го понеса, мистър Джукс.

Глух, ехтящ шум, подобно на вик, търкалящ се в скалиста бездна, се доближи до кораба и отмина. Последната звезда, неясна, уголемена, сякаш се връщаше назад към огнената мъгла на своето раждане, продължи да се бори с гигантската тъмнина, надвиснала над кораба — и угасна.

— Сега трябва да бъдем готови! — смънка капитан Макхуър. — Мистър Джукс!

— Да, сър!

Двамата мъже започнаха да се различават все по-трудно.

— Трябва да му имаме вяра, че ще издържи и ще успее да се измъкне от всичко. Това е — кратко и ясно. Няма място тук за капитан Уилсъновата стратегия при буря.

— Не, сър.

— Пак ще бъде блъскан и заливан часове — смотолеви капитанът. — Горе на палубата вече не е останало много, което вълните да могат да отвлекат — освен вас или мене.

— И двамата, сър — прошепна Джукс задъхан.

— Вие винаги поемате половината от трудностите, Джукс — възрази необичайно капитан Макхуър. — Макар и да е факт, че вторият помощник не го бива. Чувате ли, мистър Джукс? Можете да останете сам, ако…

Капитан Макхуър прекъсна думите си и Джукс, поглеждайки на всички страни, замълча.

— Не се оставяйте да бъдете сломен от каквото и да било — продължи капитанът, като говореше доста бързо. — Дръжте го срещу вятъра. Могат да казват каквото си щат, но най-големите вълни вървят с вятъра. Срещу него — винаги срещу него, — само така можете да преминете благополучно. Вие сте млад морях. Опълчете му се. Това е достатъчно за всеки мъж. Запазете хладнокръвие.

— Да, сър — рече Джукс с тревога в сърцето.

В следващите няколко секунди капитанът говори с машинното отделение и получи отговор.

Поради някаква необяснима причина Джукс почувствува в себе си прекалена сигурност — усещане, което идваше отвън като топъл лъх и му вливаше увереност, че е годен да се справи с всякаква заповед. В ушите му се промъкна далечният ропот на мрачината. Той го прие невъзмутимо благодарение единствено на тази внезапна увереност, както облеченият в броня човек би гледал спокойно насоченото срещу него копие.

Корабът продължаваше да се движи тежко, без прекъсване, сред черни хълмове вода, заплащайки с тежки усилия цената на съществуването си. Дълбоко вътре той боботеше, размахвайки в нощта бял стълбец пара, и мисълта на Джукс се понесе като птица през машинното отделение, където мистър Раут — способен мъж — бе на поста си. Когато боботенето спря, стори му се, че всичко е замряло, мъртва тишина, сред която гласът на капитан Макхуър прогърмя неочаквано.

— Какво е това? Напор на вятъра? — гласът му звучеше много по-силно, отколкото Джукс го бе чувал преди. — Срещу носа. Така е добре. Може би все пак корабът ще може да се измъкне.