Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Магията на бурята бе завладяла Джукс. Той бе проникнат от нея, погълнат от нея; той бе скован от нея със суровостта на нямо вглъбение. Капитан Макхуър продължаваше упорито да крещи, но вятърът се вмъкваше между тях като плътен клин. Той висеше на врата на Джукс, тежък като воденичен камък, и внезапно главите им се чукнаха една в друга.

— Джукс! Мистър Джукс, чувате ли!

Той трябваше да отговори на този глас, който не искаше да бъде заглушен. Отговори по обичайния начин:

— Да, сър.

И тозчас сърцето му, разстроено от бурята, която поражда страстно желание за спокойствие, се разбунтува срещу тиранията на дисциплината и началничеството.

Капитан Макхуър държеше здраво главата на помощника си и я притискаше към тайнствено мълвящите си устни. Понякога Джукс го прекъсваше, предупреждавайки бързо: „Внимавайте, сър!“ Или капитан Макхуър изреваваше в ревностна подкана: „Дръж се здраво там!“ И цялата мрачна вселена сякаш се залюляваше заедно с кораба. Млъкнаха. Корабът все още плаваше. И капитан Макхуър поднови виковете си.

— … казва… всичките… измъкнали… Трябва да се види… какво става.

Когато стихията бе връхлетяла с пълна сила върху кораба, бе станало невъзможно да се стои повече на палубата му; и моряците, слисани и ужасени, бяха потърсили убежище в левия коридор под мостика. Той имаше врата назад към кърмата, която те бяха затворили; беше много тъмен, студен и потискащ. При всяко силно наклоняване на кораба всички заедно изстенваха в тъмнината и чуваха как тонове вода се леят наоколо, сякаш се мъчеха да стигнат до тях. Боцманът се беше опитал да ги понахока сърдито, но както по-късно се изрази, никога не бе имал работа с по-щури хора. Те се чувствуваха достатъчно удобно там, в безопасност, пък и не ги търсеха за никаква работа; и все пак само мърмореха и се оплакваха като болни деца. Най-сетне един от тях каза, че ако имало поне някаква светлинка да могат да си виждат носовете, нямало да бъде чак толкова лошо. Той каза, че пощурявал да лежи там в тъмното и да чака проклетата черупка да потъне.

— Защо не излезеш навън тогава и да свършиш на бърза ръка? — обърна се боцманът към него.

Това предизвика вой от проклятия. Боцманът се видя обсипан от всякакъв вид упреци. Моряците, изглежда, се чувствуваха обидени от това, че не им бяха доставили на часа някаква лампа като с вълшебна пръчка. Хленчеха за светлинка, когато щеше да дойде моментът на потъването! И макар безсмислието на ругатните им да бе очевидно — тъй като никой не би могъл да се надява, че ще успее да стигне до помещението с лампите, което се намираше на кърмата — боцманът беше много силно обезпокоен. Той смяташе, че е непристойно от тяхна страна да мърморят така по негов адрес. И им го каза, но думите му бяха посрещнати с всеобщо неодобрение и оскърбления. И затова потърси убежище в сърдито мълчание. В същото време техният ропот, въздишки и мърморене много го тревожеха, но скоро му мина през ума, че шест лампи-глобуси висят в туиндека и че съвсем не би било несправедливо, ако кулите бъдат лишени от една от тях.

„Нан-Шан“ имаше един бункер за въглища, който се простираше от единия борд до другия, свързваше се посредством желязна врата с предния туиндек, тъй като понякога биваше използван за товари. Сега той бе празен и люкът му бе първият в този коридор. Следователно боцманът можеше да се вмъкне там, без въобще да излиза на палубата; но за голяма своя изненада той откри, че не е в състояние да убеди когото и да било да му помогне да отвори капака на люка. При все това се опита да го намери пипнешком, но един човек от екипажа, който лежеше на пътя му, отказа да се помръдне.

— Та аз само искам да ви намеря тая проклета лампа, за която ми плачете — увещаваше боцманът почти умолително.

Някой му викна да се маха и да си натика главата в чувал. Той съжаляваше, че не можа да разпознае гласа и че е толкова тъмно, та не може да го види, иначе, както каза, би му дал да разбере на този кучи син, пък каквото ще да става. Въпреки това бе решил да им покаже, че може да намери лампа дори ако трябва да загине за това.

При бурното люлеене на кораба всяко движение беше опасно. Само да лежи човек, вече му костваше достатъчно усилия. Той едва не си строши врата, като се спускаше в бункера. Падна на гърба си и се затъркаля безпомощно от единия край до другия в опасна близост с един тежък, железен прът — въглищарски лом вероятно, — оставен там долу от някого. Този предмет го нервираше, сякаш беше някакъв див звяр. Не можеше да го види, тъй като стените на бункера бяха покрити с въглищен прах и вътре беше непрогледно тъмно; но го чуваше да се плъзга, да дрънчи и да се блъска насам-натам, винаги в съседство с главата му. И като че ли вдигаше извънредно голям шум — издаваше тежки глухи удари, сякаш беше голям, колкото подпора на мост. Боцманът успя да забележи всичко това, докато се мяташе от десния до левия борд и обратно и докато драскаше отчаяно с нокти по гладките стени на бункера в опитите си да се задържи. Понеже люкът на туиндека не прилягаше съвсем добре, той забеляза на долния му край тънка ивица бледа светлина.

Бидейки моряк и все още енергичен мъж, на него не му беше необходим кой знае какъв късмет, за да се изправи отново на крака; късметът се състоеше в това, че при опитите си да се изправи, боцманът напипа железния лом и го хвана здраво. Инак би се страхувал, че може да му строши краката или най-малкото да го събори отново. Отначало застана неподвижен. Чувствуваше се несигурен в този мрак, който като че ли правеше движенията на кораба непознати, непредвидени и трудни да им се противодействува. За момент се почувствува така разколебан, че не посмя да мръдне, от страх да не би „всичко да започне отново“. Нямаше никакво намерение да бъде раздробен в този бункер.

Бе си ударил два пъти главата; и малко бе зашеметен. Сякаш все още ясно чуваше дрънченето и ударите на железния прът край ушите си, затова го стисна още по-силно, за да докаже на самия себе си, че го държи сигурно в ръка. Беше малко учуден от яснотата, с която тук долу можеше да чува как бурята беснее. В празното пространство на бункера нейният вой и рев като че ли придобиваха нещо от човешкия характер, от човешката ярост и болка — не бяха толкова необятни, но затова пък безкрайно остри. А имаше също така с всяко наклоняване и удари — тежки, глухи удари, сякаш някакъв обемист, близо петтонен предмет се търкаляше свободно в трюма. Но такъв предмет в товара нямаше. Нещо на палубата? Невъзможно. Или пък покрай бордовете? Не можеше да бъде.

Той размисли всичко това бързо, ясно, компетентно като моряк и в края на краищата си остана озадачен. Този шум все пак идваше отвън заглушен, заедно с изтичането и изливането на вода по палубата над главата му. Вятърът ли беше това? Сигурно. Тук долу той вдигаше голям шум, сякаш това бяха виковете на цяла тълпа полудели мъже. И в себе си откри също така желанието да намери лампа — та ако щете дори само за да му свети, когато потъва — и трескавото нетърпение да се измъкне от този бункер колкото е възможно по-скоро.

Той издърпа резето: тежката желязна плоча се завъртя на пантите си; и сякаш отвори вратата за воя на бурята. Посрещна го хор от дрезгави викове: въздухът бе спокоен и плискането на водата отгоре се заглушаваше от глъчката на потискани гърлени крясъци, които създаваха впечатление за отчаяна суматоха. Разкрачи крака по цялата ширина на вратата и протегна врат. И отначало съзря само онова, което беше дошъл да търси: шест малки жълти пламъка, които се люлееха буйно сред плътната маса на полумрака.

Помещението бе укрепено като минна галерия, с една редица подпорни в средата и напречни греди над главата, които продължаваха напред в тъмното — неизвестно докъде. А на лявата страна се виждаше неясно като вдлъбнатина в една от стените някаква огромна маса с полегати очертания. Всичко това заедно със сенките и очертанията се движеше непрестанно. Боцманът гледаше напрегнато: корабът се килна надясно и силен вой се чу откъм онази маса, която се издигаше полегато като сринала се пръст.