Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Джукс бързаше като луд нагоре и другият, вдигайки лице подир него, извика:

— Не можеш ли да приказваш? За какво се навираш тук? Какво търсиш всъщност?

Някакъв бяс бе обхванал Джукс. Когато стигна отново сред екипажа в тъмнината на коридора, той се почувствува готов да им извие вратовете на всичките при най-малкия признак на колебание. Самата мисъл за такова нещо го вбесяваше. Той не можеше да прояви никакво колебание. И те не трябваше да го проявяват.

Устремността, с която се появи сред тях, ги увлече. Те вече бяха възбудени и уплашени при всичките му идвания и отивания — от силата и бързината на движенията му; и повече усещан, отколкото виждан, когато профучаваше край тях, той изглеждаше опасен — зает с неща, които бяха въпрос на живот или смърт и които не търпяха отлагане. При първата произнесена от него дума той ги чу да се смъкват в бункера един след друг послушно, като тупваха тежко долу.

Не им беше ясно какво трябваше да се направи. „Какво има? Какво има?“ — питаха се те едни-други. Боцманът се опита да обясни; шумът от силно боричкане ги изненада и мощните раздрусвания, отекващи страшно в черния бункер, ги караха да не забравят опасността, в която се намираха. Когато боцманът отвори вратата, като че ли някакъв прилив на бурята, промъкнал се през железните стени на кораба, бе хвърлил всичките тези тела във въртеж, както вятърът върти прашинки: до тях стигна объркана глъч, вилнееща бъркотия, диво бърборене, писъци, които отмираха, и тъпченето на крака, размесено с блъскането на вълните.

За миг те гледаха вторачено, изумени, заприщили вратата. Джукс си проби грубо път сред тях. Той не каза нищо, а просто се втурна вътре. Грозд от кули, покачени по стълбата, които се мъчеха самоубийствено да се измъкнат през затворения люк към наводнената палуба, изпопада както преди, а той изчезна под кулите като човек, настигнат от свличаща се пръст.

Боцманът извика възбудено:

— Елате с мен. Измъкнете помощника. Те ще го смачкат до смърт. Хайде!

Нахлуха вътре, тъпчейки по гърди, по пръсти, по лица, препъвайки се в купища дрехи, ритайки трески, но преди да могат да се докопат до помощник-капитана, Джукс се появи до кръста сред множество от драскащи ръце. В същия момент, в който той се бе загубил от погледа, всичките копчета на куртката му бяха изхвръкнали, гърбът й се беше разцепил чак до яката, яката му се бе разкъсала. Главната боричкаща се маса от китайци се претърколи с наклоняването на кораба, мрачна, смътно различима, безпомощна, с дивия блясък на множество очи в мътната светлина на лампите.

— Оставете ме на мира, да ви се не види! Нищо ми няма — изкряска Джукс. — Изтикайте ги напред. Бъдете нащрек, когато корабът забие нос. Дайте ги напред. Избутайте ги към преградата. Притиснете ги здраво.

Нахлуването на моряците в кипящата атмосфера на туиндека беше като изливане на студена вода във врящ казан. За момент възбуждението стихна.

По-голямата част от китайците представляваха такава сбита маса от боричкащи се хора, че хващайки се за ръце и подпомогнати от едно страхотно гмуркане на кораба, моряците ги отпратиха напред с мощен тласък, като да бяха плътен блок. Зад гърбовете им останаха да се търкалят насам-нататък малки гроздове и отделни тела.

Боцманът извърши невероятни подвизи. Разтворил дългите си ръце и във всяка от големите си лапи по една подпорка, той спря полета на седем откопчили се китайци, които се търкаляха като голям валчест камък. Ставите му изпукаха; той каза едно „Ха!“ и те се разхвърчаха настрани. Но дърводелецът се показа по-умен. Без да каже нито дума на когото и да било, той се върна в коридора, за да донесе няколко кангала въжета и вериги за връзване на товарите, които беше видял там. С тях скалъпиха набързо спасителни прегради.

Всъщност не бе оказана никаква съпротива. Борбата, както и да бе започнала, се бе превърнала в кълбо от заслепени от паника хора. Макар отначало кулите да се бяха юрнали подир своите разпръснати долари, по-късно те вече се бореха да намерят някаква опора за краката си. Хващаха се един-друг за врата само за да се избавят от това да бъдат мятани насам-нататък. Който от тях успееше да се хване някъде, риташе по другите, които се вкопчваха в краката му и увисваха на тях, докато някое рязко наклоняване на кораба не ги отпратеше да литнат заедно през целия туиндек.

Идването на белите дяволи ги бе ужасило. За да убиват ли бяха дошли? Онези, които се бяха откъснали от общата маса, ставаха съвсем инертни в ръцете на моряците; някои, издърпани настрана за краката, стояха сковани като мъртъвци, с широко отворени втрещени очи. Тук-там някой кули падаше на колене, сякаш молеше за милост; други няколко, които прекомерният страх бе направил непокорни, бяха получили по един силен удар с юмрук между очите и сега трепереха от уплаха; а онези пък, които бяха ранени, се оставяха да се отнасят с тях грубо и само мигаха бързо, без да се оплакват. Кръв се стичаше по лицата; по бръснатите глави имаше ожулени места, одрасквания и синини, разкъсани и дълбоки рани. Причината за тези рани бе най-вече строшеният порцелан от сандъците. Тук-там някой китаец, с див поглед и разплетена опашка, се грижеше за кървящото ходило на крака си.

Най-после ги наблъскаха нагъсто, след като ги посплашиха, за да ги накарат да се подчинят. Малко ги и понатупаха, за да укротят възбуждението им, и после се опитаха да ги ободрят със сърдити думи, които звучаха като заплашване. Китайците седяха по пода в призрачни, оклюмали редици, а в края дърводелецът с двама души за помощници се движеше живо от място на място — зает с опъването и връзването на спасителните въжени прегради. Прегърнал с ръка и с крак една от подпорките, боцманът се мъчеше с една лампа, притисната до гърдите му, опитвайки се да я запали и ръмжейки през всичкото време като усърдна горила. Фигурите на моряците непрекъснато се навеждаха с движенията на жетвари, които събират останалите в нивата класове, и всичко се хвърляше в бункера: дрехи, строшени дъски, парчета изпочупен порцелан, и доларите също, събрани в куртки на хората от екипажа. От време на време някой моряк се запътваше, олюлявайки се, към вратата с ръце, пълни със смет; и тъжни, наведени очи следяха движенията му.

С всяко наклоняване на кораба дългите редици седнали на пода китайци се люшваха разбити напред, а когато той потапяше дълбоко нос, цялата гъста редица бръснати глави се чукаха една в друга от единия край до другия. Когато плискането на вода по палубата замираше за момент, на Джукс, който още трепереше от прекомерните усилия, му се струваше, че в бясната си борба тук долу той някак си бе успял да превъзмогне вятъра: че някаква тишина бе обзела кораба, тишина, в която вълните се блъскаха гръмовито в стените му.

Всичко от туиндека бе разчистено — всичките останки, както хората от екипажа се изразиха. Те стояха изправени и залитащи над повърхността от глави и наведени рамене. Тук-таме някой кули си поемаше дъх със сподавено хлипане. Там, където падаше светлината, Джукс можеше да забележи изпъкналите ребра на един; жълтото умърлушено лице на друг; превити вратове; или срещаше някой безчувствен поглед, отправен към неговото лице. Той бе учуден, че няма никакви трупове; но повечето от тях изглеждаха на прага на смъртта и нему те се струваха по-жалки, отколкото ако бяха мъртви.

Внезапно един от кулите заговори. Светлината ту падаше, ту се отдръпваше от мършавото му, напрягащо се лице; той изопна главата си нагоре като ловджийско куче, когато лае. Откъм бункера се чуха звуци на чукане и звънтенето на няколко доларови монети, търкалящи се свободно; той протегна ръката си, устата му зина черна и неразбираемите гърлени свистящи звукове, които като че ли не принадлежаха на никакъв човешки език, пронизаха Джукс със странното чувство, сякаш някакво животно се е опитало да бъде красноречиво.

Други двама заизричаха, както на Джукс се стори, свирепи закани; останалите се размърдаха с мърморене и ръмжене. Джукс заповяда на екипажа да напусне бързо помещението. Самият той излезе последен, преминавайки с гръб през вратата, докато мърморенето прерасна в силен ропот и ръце започнаха да се протягат след него като след злодей. Боцманът пусна резето и забеляза неспокойно: