Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Морето, загладено от някой по-силен порив на вятъра, отново се издигаше и заливаше двата края на „Нан-Шан“ със снежнобели приливи на пяна, която се разстилаше нашироко през перилата в тъмната нощ. И върху тази ослепителна покривка, разпростряна под черните облаци и изпускаща синкав блясък, капитан Макхуър можа да улови със съкрушен мимолетен поглед няколко съвсем малки черни като абанос петна, капаците на люковете, плътно затворените прозорчета на светлите люкове, главите на покритите лебедки, основата на някоя мачта. Това бе всичко, което той можа да види от своя кораб. Средната част на кораба с мостика, на който беше той и помощникът му, затворената щурманска рубка, където рулевият направляваше кораба, изпълнен със страх, че при по-силен удар би могъл да бъде отнесен през борда заедно с цялата рубка — тази средна част от кораба приличаше на скала край морски бряг, блъскана от прилива и отлива. Като изнесена навътре скала, около която водата вреше, заливаше я, блъскаше се в нея, мяташе се наоколо; като скала сред плискащите се крайбрежни вълни, за която корабокрушенците се хващат, преди да потънат — с тази разлика само, че тя се издигаше, потъваше, люлееше се продължително, без отдих и почивка; като скала, която като по чудо се е откъснала от брега и се е понесла залитаща по вълните.

Бурята ограбваше „Нан-Шан“ с някаква безсмислена, разрушителна ярост: платна, откъснати от въжетата, двойно усукани брезенти, отнесени от вятъра, всичко от мостика, пометено от водата, разкъсани калъфи, изкривени перила, разбити капаци на прозорци — а и две от лодките вече ги нямаше. Те бяха изчезнали, без някой да ги чуе и види, стопявайки се в гривата и прегръдката на вълните. Едва по-късно, когато при белезникавия блясък на друга висока вълна, заляла кораба, Джукс зърна два чифта висилки за спасителни лодки да се подават черни и голи от гъстия мрак, с развяващо се скъсано въже и подскачащ въз въздуха железен скрипец, той започна да си дава сметка за онова, което се бе случило на три ярда зад гърба му.

Проточи глава напред, търсейки пипнешком ухото на началника си. Устните му се допряха до него — голямо, месесто и съвсем мокро.

Извика с глас, изпълнен с тревога:

— Лодките ни… отиват вече, сър.

И пак чу този глас, неестествен и слаб, но с пронизваща сила на спокойствие сред страшния дисонанс от шумове, сякаш идващ от някакво далечно спокойно място отвъд черния безкрай на бурята; пак чу мъжки глас — нежния и неукротим звук, който може да предава безбройните нюанси на мисълта, да изразява решителност и воля, който ще произнесе уверените думи в онзи ден последен, когато небето ще се сгромоляса и ще се раздава справедливост; той пак го чу да се провиква към него сякаш отнякъде далеч, много далеч:

— Добре.

Джукс помисли, че не е успял да обясни достатъчно.

— Нашите лодки, лодките, казвам… лодките, сър. Две вече ги няма.

Същият глас, на една стъпка от него и въпреки това толкова далечен, изкрещя съвсем съзнателно:

— Нищо не може да се направи.

Капитан Макхуър не се бе обърнал нито веднъж, но Джукс долови още някои думи през вятъра:

— Какво може… очаква… когато се блъскаме да пробием през… такава… Все трябва… оставим нещо след… разбира се от само себе си.

Джукс продължи да слуша внимателно, за да чуе още нещо. Но нямаше нищо повече. Това бе всичко, което капитан Макхуър имаше да каже; и Джукс по-скоро си представяше, отколкото виждаше широкия дебел гръб пред себе си. Непроницаема тъмнина падна плътно върху призрачните отблясъци на морето. И Джукс бе обзет от смътното убеждение, че нищо не би могло да се направи.

Ако механизмът за управление на кораба не се повреди, ако огромните количества вода не смачкат палубата или не разбият някой от люковете, ако машините не откажат, ако би могло да се поддържа движението на „Нан-Шан“ срещу този ужасен вятър и ако не пропадне под някоя от тези страхотни вълни (Джукс съзираше от време на време с изпълнени от безпокойство очи само белите им гребени да се издигат високо над носа) — тогава имаше вероятност корабът да оцелее. Нещо като че ли се преобръщаше в душата на помощник-капитана, изтласквайки най-отгоре чувството, че „Нан-Шан“ е загубен.

„Свършено е с него“ — каза си той с изненадваща тревога, сякаш беше открил някакво неочаквано съдържание на тази си мисъл. Някое от тези неща неизбежно щеше да се случи. Нищо вече не можеше да бъде предотвратено и нищо не можеше да се поправи. Хората на борда бяха без значение, а и корабът не би могъл да издържи. Стихията надвишаваше всякакви възможности.

Джукс почувствува една ръка да се отпуска тежко върху раменете му; и на тази покана той отвърна с голяма взаимност, като прихвана капитана си през кръста.

Те стояха така, здраво прегърнати в тъмната нощ, подпирайки се един-друг срещу вятъра, опрели буза до буза и устните до ухото, като туловища на два кораба, свързани от носа до кърмата.

И Джукс чу гласа на началника си едва ли по-високо, отколкото преди, но по-близко; сякаш тръгнал срещу огромния напор на стихията, той се бе приближил, донасяйки със себе си някакво странно въздействие на спокойствие като чистия блясък на сияние.

— Знаете ли къде отидоха хората? — питаше той, енергичен и в същото време губещ се, преодолявайки силата на вятъра, и веднага изчезна.

Джукс не знаеше. Те всички бяха на мостика, когато истинската сила на бурята връхлетя върху кораба. Нямаше никаква представа къде са пропълзели. Сега не се виждаха никъде, въпреки че едва ли биха могли с нещо да помогнат. Джукс някак си се безпокоеше от желанието на капитана да разбере къде са хората.

— Трябват ли ви хора, сър? — извика той боязливо.

— Длъжен съм да ги зная — натърти капитан Макхуър. — Дръжте се здраво.

Те се държаха здраво един за друг. Един пристъп на необуздана ярост, един зъл порив на вятъра просто съвсем закова кораба; той само се люлееше бързо и леко като детска люлка в продължение на един страхотен момент на напрежение, докато всичкият въздух наоколо фучеше бясно покрай него, сякаш бягаше с грохот далеч от мрачните дълбини на земята.

Това ги задушаваше и със затворени очи те затегнаха още повече прегръдката си. Издигналият се в тъмното от силата на вятъра стълб вода се удари в кораба, пречупи се и се стовари от високо върху мостика с трясък и със смазваща тежест.

Един летящ къс от тази сгромолясваща се грамада вода, една пръска само ги обви във водовъртеж от краката до над главите, като пълнеше разярено ушите, устата и ноздрите им със солена вода. Изтласкваше нозете, увиваше се бързо около ръцете и после стремително откипя току под брадите им; отваряйки очи, те видяха натрупалата се пяна да се мята насам-натам сред онова, което изглеждаше като отломки от някакъв кораб. Той беше се поддал, сякаш бяха сломили съпротивата му. Техните тупкащи сърца също така не устояха пред страхотния удар; и изведнъж „Нан-Шан“ се изправи, за да продължи да се гмурка напред, сякаш се мъчеше да се измъкне изпод развалините.

В тъмното вълните като че ли налитаха от всички страни, за да го задържат там, където можеше да загине. Имаше злоба в начина, по който те се отнасяха към него, и жестокост в ударите, които му нанасяха. Той беше като живо същество, хвърлено на гнева на тълпата: блъскан ужасно, удрян, повдиган нагоре, хвърлян отново долу, тъпкан. Капитан Макхуър и Джукс се държаха един за друг, оглушени от шума, със запушени от вятъра уста; и голямото физическо възбуждение, което кипеше около телата им, донесе като необуздана проява на страст дълбоко безпокойство в техните души. Един от онези диви и страшни писъци, които понякога се чуват да преминават тайнствено над главите през постоянния грохот на бурята, връхлетя, сякаш носен на криле, върху кораба и Джукс се опита да го надвика:

— Ще преживее ли корабът всичко това?

Викът се беше изтръгнал от самите му гърди. Той беше непреднамерен като мисъл, която внезапно се ражда в главата, затова самият Джукс не чу нищо от него. Всичко бе веднага потушено — мисъл, намерение, усилие — и неуловимото трептене от неговия крясък се сля с бурните вълни на въздуха.