Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Не сте променили курса, нали? — запита капитан Макхуър, напрягайки се да говори по-високо.

— Не, сър. Разбира се, не. Вятърът излезе точно отпреде ни. И сега вълните идват срещу кораба.

Едно гмурване на кораба завърши с удар, сякаш беше попаднал с предницата си върху нещо твърдо. След един момент на затишие силни пръски с пристъпа на вятъра ги шибнаха по лицето.

— Дръжте курса, докогато можем — извика капитан Макхуър.

Преди Джукс да успее да избърше солената вода от очите си, всичките звезди бяха изчезнали.

III

Джукс беше бърз и похватен, колкото половин дузина млади моряци, които можеш да хванеш, ако хвърлиш мрежа във водата; и макар да бе донякъде изненадан от внезапния порив на първата вихрушка, той се бе окопитил моментално, бе извикал хората и ги бе разпратил бързо да затворят всички люкове по палубата, които бяха останали незатворени тази вечер. Викайки с бодрия си гръмък глас: „Бързо, момчета, помагайте!“, той бе начело в работата, като си казваше, че тъкмо това е очаквал.

В същото време обаче започваше да съзнава, че това в действителност е повече, отколкото бе очаквал. От първото раздвижване на въздуха, което той почувствува по бузите си, бурята сякаш придоби непрекъснато увеличаващия се устрем на лавина. Високи пръски обхващаха „Нан-Шан“ от носа до кърмата и изведнъж обичайното люлеене на кораба премина в мятане и гмуркане, сякаш той бе обезумял от страх.

„Това не е шега“ — помисли си Джукс. Докато разменяше обяснителни викове с капитана, тъмнината внезапно се примеси с нощта, спускайки се пред погледа им като нещо осезаемо. Сякаш някой беше угасил забулените светлини на света. Без съмнение Джукс се радваше, че капитанът му е при него. Това бе причина да се чувствува облекчен, като че ли този човек просто с идването си на палубата бе поел по-голямата част от тежестта на бурята върху раменете си. Такива са престижът, привилегията и бремето на началника.

Капитан Макхуър не можеше да очаква такова облекчение от никого на земята. Такава е самотата на началника. Той се опитваше да прозре с бдителния маниер на моряка, втренчил поглед срещу вятъра, сякаш гледаше в очите на някакъв противник, за да вникне в скритите му намерения и да предугади целта и мощността на неговия пристъп. Силният вятър, идващ от непроницаемата тъмнина, фучеше покрай него; той чувствуваше под краката си безпокойството на кораба и не можеше дори да различи силуета на корпуса му. Желаеше това да не е така; и чакаше съвсем мълчалив, сякаш бе поразен от безпомощността на слепеца.

Да бъде мълчалив, беше за него нещо естествено, независимо от това дали времето е лошо или хубаво. До него Джукс се провикна бодро сред бурята:

— Май че ни нагази с най-голямата си сила още в началото, сър.

Слаби проблясъци на светкавица потрепнаха наоколо, сякаш запалени внезапно в някаква пещера, в някаква мрачна и тайна празнина на морето, с под от пенещи се гребенчета.

За един зловещ неспокоен миг те разкриха нащърбена, надвиснала ниско маса облаци, продълговатите очертания на люлеещия се кораб, тъмните фигури на мъже по мостика, изпънали вратове, сякаш вкаменени. Мракът отново се спусна с трептене върху всичко това и тогава най-после дойде истинският пристъп.

То беше нещо страхотно и стремително, като внезапно разчупила се с ярост бутилка. Избухна изведнъж, навсякъде около кораба, с непреодолими трусове и с прилив на грамадни вълни, сякаш някакъв огромен бент бе хвърлен във въздуха откъм посоката на вятъра. В един миг хората загубиха досега си един с друг. Такава е разединяващата сила на бурния вятър: той откъсва човека от другите хора. Земетресението, свличането на почвата, лавината — те застигат човека случайно, някак без страст. А яростната буря го напада като личен враг, мъчи се да го сграби за крайниците, вчепква се в мисълта му, иска да изтика самата му душа навън от него.

Джукс бе откъснат от началника си. Той помисли, че е бил запратен във въздуха на голямо разстояние. Всичко бе изчезнало — дори за момент и способността му да мисли; но ръката му бе намерила една от стойките на парапета. Тежкото му положение ни най-малко не се облекчаваше от склонността му да не вярва в истинността на случилото се. Макар и млад, той бе виждал лошо време и никога не се бе съмнявал в способността си да си представи и най-лошото; но това сега надминаваше до такава степен въображението му, че изглеждаше несъвместимо със съществуването на всякакъв кораб въобще. Той би се показал по същия начин може би, недоверчив и към самия себе си, ако не беше така разтревожен от необходимостта да се бори с крайни усилия срещу една сила, която се стремеше да го откъсне от стойката, за която се бе уловил. Освен това усещането, че се е полуудавил, че е диво разтърсван и че едва ли не се е задушил, го убеди, че не е съвсем погубен.

Струваше му се, че е стоял така безнадеждно сам, хванат за стойката в продължение на дълго, дълго време. Дъждът се изсипваше отгоре му, лееше се, напираше на тласъци. Той дишаше със задъхване; понякога водата, която глътваше, бе сладка, а понякога солена. Повечето време държеше очите си затворени, сякаш очакваше, че зрението му би могло да пострада в страхотния порив на стихията. Когато дръзнеше да премигне за миг, получаваше малко морална подкрепа от зеления лъч на дяснобордовата светлина, която мъждукаше през пороя от дъжд и водни пръски. Той всъщност тъкмо нея гледаше, когато лъчът й падна върху извисилата се вълна, която я угаси. Видя върхът на вълната да се надвесва отгоре, прибавяйки собствения си нищожен трясък към страхотния общ грохот, който беснееше около него, и почти в същия миг стойката бе изтръгната от прегръдката на ръцете му. След смазващото глухо тупване по гръб той изведнъж се видя понесен над водата. Първото му впечатление беше, че цялото Китайско море се е изляло върху мостика. После с по-ясна мисъл Джукс реши, че е изхвърлен през борда. През всичкото време, докато беше носен, подхвърлян и търкалян в големи количества вода, той непрекъснато си повтаряше наум с най-голяма бързина думите:

— Боже мой! Боже мой! Боже мой! Боже мой!

Внезапно, в момент на напиращо чувство за страдание и отчаяние, Джукс взе налудничавото решение да се измъкне от всичко това. И започна да размахва ръце и крака. Но веднага щом подхвана отчаяната си борба, откри, че някак се е омесил с нечие лице, с нечии мушама и ботуши. Сграбчи свирепо всички тези неща едно след друго, изпусна ги, намери ги отново, пак ги загуби и най-сетне сам бе хванат в здравата прегръдка на две силни ръце. Той отговори на прегръдката с прегръдка, притискайки се към едрото здраво тяло. Бе намерил капитана си.

Продължиха да се търкалят, затягайки прегръдката си. Внезапно водата ги пусна долу с груб трясък; и изхвърлени до стената на щурманската рубка, задъхани и с натъртени тела, те успяха, залитайки, да се изправят срещу вятъра, хващайки се кой където може.

От всичко това Джукс излезе силно ужасен, сякаш беше се избавил от невиждано посегателство върху неговите чувства. То беше отслабило вярата му в самия него. Започна да вика безцелно към човека, когото чувствуваше близо до себе си в този адски черен мрак:

— Вие ли сте, сър? Вие ли сте, сър? — та слепоочията му щяха да се пръснат от напрежение.

В отговор чу един глас, сякаш идващ отнякъде много далеч, един възбуден крясък, стигнал до него от много голямо разстояние, единствената дума:

— Да!

Нови маси вода заляха мостика. Той ги посрещна, без да се защити, когато се изляха върху голата му глава, тъй като се държеше за стената и с двете си ръце.

Движенията на кораба бяха съвсем необикновени. Той се клатеше с ужасна безпомощност: забиваше нос надолу, сякаш ударил се вместо в насрещната вълна в празно пространство, и като че ли всеки път срещаше някаква стена, в която да се блъсне. Когато се люлееше, той се наклоняваше неудържимо настрани и после се изправяше обратно с такъв съкрушителен удар, че Джукс усещаше залитането му така, както човек, ударен с дърво по главата, се олюлява, преди да се строполи. С гигантска сила бурята ревеше и бушуваше в мрака, сякаш целият свят беше една непрогледна пропаст. На моменти вятърът връхлиташе върху кораба като изсмукан през тръба, с такава концентрирана сила на напора, сякаш го повдигаше направо от водата и го задържаше така за миг, и тогава като че тръпка преминаваше по него от единия му край до другия. А после започваше отново да се мята, сякаш пуснат във врящ котел. Джукс се мъчеше усилено да събере мислите си и да прецени нещата хладнокръвно.