Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Но истината е, че не знаеш дали този приятел е прав все пак. Как можеш да кажеш каква е бурята, преди да си се сблъскал с нея? Той казва тук, че центърът на тия работи се бил отклонявал на осем румба от вятъра; но ние нямаме никакъв вятър, при все че барометърът пада. Къде е центърът сега?

— Скоро ще имаме вятър — измънка Джукс.

— Нека да дойде, добре — каза капитан Макхуър с израз на благороден протест. — Искам само да разберете, мистър Джукс, че не можете да намерите всичко в книгите. Всички тия правила за избягване на ветровете и за излъгване на небесните хали, мистър Джукс, ми се струват най-глупавото нещо, ако погледнете на тях със здрав разум.

Той вдигна очи, видя как Джукс го наблюдаваше със съмнение и се опита да поясни това, което казваше.

— Почти толкова чудновато, колкото вашата необикновена идея да отклоним кораба от курса му за не знам колко време, за да бъдело по-лесно на китайците; когато всичко, което трябва да направим, е да ги закараме във Фу-Чау, като по разписание трябва да стигнем там в петък преди обед. Ако времето ме забави — много добре. Ето ви корабния дневник и в него може да се пише всичко за времето. Но да предположим, че аз започна да се отклонявам наляво и надясно от курса си, пристигна с два дни закъснение и ме попитат: „Къде бяхте през всичкото това време, капитане?“ Какво бих могъл да отговоря на това? „Въртях се насам-натам, за да избягна лошото време“ — ще им кажа. „Трябва да е било дяволски лошо“ — ще ми кажат те. „Не знам — ще трябва да им отговоря, — та нали аз успях да се отърва от него.“ Разбирате ли, Джукс? Мислил съм го всичкото това цял следобед.

И той пак погледна нагоре с унесените си, безстрастни очи. Никой досега не го беше чувал да казва толкова много наведнъж. Разперил ръце, Джукс приличаше на човек, когото са поканили да наблюдава някакво чудо. Безкрайно удивление се четеше в очите му, а в целия му израз се бе вселила недоверчивост.

— Бурята си е буря, мистър Джукс — продължи капитанът — и един параход с изправни машини е длъжен да излезе насреща й. Толкова много мръсно време обикаля по света и правилното е да се премине през него, без ни най-малко да се прибягва до онова, което старият капитан Уилсън от „Мелита“ нарича „стратегия при буря“. Онзи ден на брега го чух да говори за това пред цял куп корабни капитани, които влязоха и седнаха на една маса, съседна на моята. На мен това ми се стори най-голямата глупост. Той им разправяше как бил надхитрил — мисля, че това му бяха думите — една страхотна буря, така че нито за момент тя не се приближила на по-малко от петдесет мили от него. Нарече това майсторска работа на ума. Как е знаел, че имало страшна буря на петдесет мили от него, ей богу, не мога да проумея. Сякаш слушах някой смахнат. Смятах, че капитан Уилсън е достатъчно възрастен, за да познава по-добре нещата.

Макхуър спря за момент и после рече:

— Вие сте на вахта долу, нали мистър Джукс?

Джукс, сепвайки се, дойде на себе си.

— Да, сър.

— Дайте нареждане да ме повикат при най-малката промяна — каза капитанът. Той посегна да остави книгата и подви крака на леглото. — Ще затворите добре вратата, за да не се отвори, нали? Не мога да търпя вратата да се блъска. Поставили са доста лоши брави на този кораб, да си призная.

Капитан Макхуър затвори очи.

Направи това, за да си отпочине. Беше уморен и изпитваше онова състояние на умствена празнота, което настъпва в края на изтощителен спор, от който човек излиза с някое убеждение, узряло в продължение на години размисъл. Той наистина изложи цялото си верую, без сам да знае това; и ефектът от него беше такъв, че накара Джукс да се спре за известно време оттатък вратата и да се почеше по главата.

Капитан Макхуър отвори очи.

Реши, че навярно е заспал. Какъв беше този силен шум? Вятър? Защо не го бяха повикали? Лампата се въртеше на вилката, барометърът се люлееше в кръгове, масата променяше всеки момент наклона си; един чифт меки моряшки ботуши със смачкани кончови се плъзнаха покрай леглото. Той протегна ръка рязко и хвана единия от тях.

Лицето на Джукс се появи в малкия отвор на вратата — само лицето му, силно зачервено, с широко разтворени очи. Пламъкът на лампата подскочи нагоре, някакъв лист хартия хвръкна, нахлулият въздух облъхна капитан Макхуър. Започнал да нахлузва ботуша, той отправи очаквателен поглед към подпухналото, възбудено лице на Джукс.

— Дойде ей така — извика Джукс, — преди пет минути… изведнъж.

Главата изчезна с трясък и силно пляскане и чукане на капки премина покрай затворената врата, сякаш цяла кофа с разтопено олово бе изсипапа върху надстройката. На фона на дълбокия резолиращ шум отвън сега можеше да се чуе и свистене. В душната щурманска рубка духаше от всички страни, като че ли тя беше някакъв навес. Капитан Макхуър спипа другия ботуш при стремителното му плъзгане по пода. Той не беше разтревожен, но не можа веднага да намери отвора, за да си пъхне крака. Обувките, които бе събул настрана, сновяха от единия до другия край на рубката, подскачайки игриво една през друга като кученца. Щом се изправи на крака, той злобно се опита да ги ритне, но без резултат.

Застана в позата на нападащ фехтовач, за да стигне мушамата си, а след това премина с клатушкане по цялото затворено пространство, докато я навличаше. Много сериозен, с широко разкрачени крака и протегната шия, и с дебели пръсти, които леко трепереха, той започна да завързва внимателно връзките на непромокаемата си шапка под брадата. Движенията му бяха като на жена, която си поставя шапката пред огледалото, и той с напрегнато внимание се ослушваше, сякаш очакваше всеки момент да чуе да извикат името му в обърканата врява, която внезапно бе обхванала кораба. Ушите му се пълнеха с нарастващия шум, докато се готвеше да излезе навън и да го посрещне, каквото и да означаваше той. А шумът беше буен и много силен — от връхлитащия вятър, от блъскането на морето, с онова продължително дълбоко трептене на въздуха като бумтене на огромен и далечен барабан, който биеше сигнал за атака на бурята.

Капитанът застана за момент в светлината на лампата, дебел, тромав, безформен в своите доспехи, бдителен и със зачервено лице.

— Напорът е доста силен — измърмори той.

Щом се опита отвори вратата, и вятърът я подхвана. Стиснал здраво дръжката, Макхуър бе измъкнат през прага и изведнъж се намери въвлечен в нещо като лична схватка с вятъра, целта на която беше затварянето на вратата. В последния миг струя въздух нахлу вътре и угаси лампата.

Дълбок мрак с множество бели отблясъци обграждаше кораба; над десния борд се бяха надвесили няколко изумителни звезди, неясни и трепкащи конвулсивно над огромната неспокойна водна пустиня, сякаш ги гледаше през бясно носещ се пласт от дим.

На мостика купчина мъже, мъчно различими и заети в работа, се трудеха усилено на светлината, която идваше от прозорците на щурманската рубка и осветяваше мътно главите и гърбовете им. Внезапно падна мрак върху един от прозорците, после върху друг. Гласовете на изчезналата в тъмнината група достигаха до капитана разпокъсано, както се чуват гласове на хора през буря, и откъслеци от далечни викове се прокрадваха в ушите му. Изведнъж до него се появи Джукс, крещейки, с наведена глава.

— Дежурният… затворят… капаците… щурманската рубка… стъклата… страхуват… счупят…

Джукс чу началника си да сипе упреци.

— Това… дойде… ако нещо… предупредите… ме извикат.

Той се опита да обясни, а ревът на вятъра затискаше устните му:

— Лек вятър… останах… мостика… внезапно… североизток… мислех… вие… сигурно… чули.

Те се бяха добрали до прикритието на брезента и разговаряха високо, като хора, които се карат.

— Наредих да покрият всички вентилатори. Добре, че бях останал на палубата. Не смятах, че ще заспите, и… Какво казахте, сър? Какво?

— Нищо — извика капитан Макхуър, — казах „добре“.

— Сили небесни! Този път ще си изпатим — отбеляза Джукс, провиквайки се.