Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Ти почакай — повтори той, запазвайки равновесие при силното люлеене, с гръб към Джукс, неподвижен и неумолим.

— Искаш да кажеш, че ще видим голям зор ли? — запита Джукс с момчешки интерес.

— Да кажа?… Аз не казвам нищо. Не мож’ма хвана — отсече дребничкият втори помощник с някаква смесица от гордост, презрение и хитрост, сякаш въпросът на Джукс бе капан, който той бе успял ловко да подуши.

— О, не! Никой от вас тука не може ме излъга — промърмори той на себе си.

Джукс бързо реши, че този втори помощник е подло дребно животно и в душата си пожела бедният Джек Алан никога да не беше се строполявал в лихтера за въглища. Черният мрак далеч пред кораба беше като че ли някаква друга нощ, която се виждаше през звездната нощ на земята — беззвездната нощ на необятното, отвъд сътворената вселена, която се разкриваше в страшната си смълчаност през една ниска пукнатина в светещото кълбо, на което земята беше сърцевина.

— Каквото и да има около нас — рече Джукс, — ние отиваме право в него.

— Ти го каза — подхвана вторият помощник, все с гръб към Джукс. — Ти го каза… помни — не аз.

— О, върви по дяволите! — отвърна Джукс безцеремонно, а другият издаде лек тържествуващ смях.

— Ти го каза — повтори той.

— И какво от това?

— Виждал съм някои много добри мъже да си имат неприятности с капитаните си, загдето са казали далеч по-малко — отговори вторият помощник трескаво. — О, не! Не можеш ме хвана.

— Изглежда, че здравата се пазиш да не би да се изпуснеш — рече Джукс, съвсем раздразнен от подобна нелепост. — Аз не бих се страхувал да кажа каквото мисля.

— Да де, ама на мен! Голямо чудо! Аз не съм никой, знам си го много добре.

След пауза на сравнително спокойствие корабът започна поредица от клатушкания, всяко по-силно от предишното, и Джукс за известно време, в стремежа си да запази равновесие, бе твърде зает, за да си отвори устата. Веднага щом силното люлеене понамаля, той каза:

— Това е вече прекалено. Каквото и да идва, мисля, че би трябвало да го обърнат срещу тези вълни. Старият току-що се е прибрал да си полегне. Да ме обесиш, ако не отида да му кажа.

Но когато отвори вратата на щурманската рубка, той видя капитана да си чете книга. Капитан Макхуър не беше легнал; той стоеше прав, с едната си ръка хванал ръба на лавицата за книги, а с другата държеше отворен пред лицето си някакъв дебел том. Лампата се въртеше на вилката, халтаво наредените по лавицата книги се катурваха ту на едната, ту на другата страна, дългият барометър се люлееше на отривисти тласъци в кръг, масата променяше наклона си всеки миг. Сред цялата тази бъркотия и движение капитан Макхуър, невъзмутим, подаде очи над горния край на книгата и запита:

— Какво има?

— Вълнението става все по-лошо, сър.

— Забелязах това и тук вътре — промърмори капитан Макхуър. — Нещо не е в ред ли?

Джукс, вътрешно смутен от сериозността на очите, които го гледаха над книгата, се захили объркано.

— Клатушкаме се като стари калеври — каза той плахо.

— Да! Много силно, много силно. Какво желаете?

При тези думи Джукс загуби кураж и започна да преплита език.

— Мислех си за нашите пътници — рече той като човек, който се лови за сламката.

— Пътници? — зачуди се капитанът със сериозен израз на лицето. — Какви пътници?

— Ами китайците, сър — обясни Джукс, отегчен от този разговор.

— Китайците! Защо не говорите ясно? Не можах да разбера какво искате да кажете. Не съм чувал досега да наричат куп китайци пътници. Пътници, няма що! Какво се е случило с вас?

Капитан Макхуър, затваряйки книгата с показалеца си вътре, свали ръката си и изглеждаше съвсем озадачен.

— Защо мислите за китайците, мистър Джукс? — запита той.

Джукс предприе решителната стъпка като човек, който е принуден да го стори:

— Корабът се люлее така, че палубите са пълни с вода, сър. Помислих, че вие бихте могли да го обърнете с носа срещу вълните — за кратко време. Докато това поспадне малко — много скоро, осмелявам се да кажа. На изток. Никога не съм виждал кораб да се люшка така.

Той все още беше на вратата и капитан Макхуър, чувствувайки, че не е подходящо да се държи за лавицата, реши да се пусне бързо и се тръшна тежко на леглото.

— На изток ли? — каза той, мъчейки се да седи изправен. — Това е повече от четири румба отклонение от курса му.

— Да, сър. Петдесет градуса… Това би обърнало носа му достатъчно встрани, за да пресреща…

Сега капитан Макхуър седеше вече изправен. Той не бе пуснал книгата и не бе мръднал от мястото си.

— На изток? — повтори той с начеващо учудване. — На из… Къде мислите, че отиваме? Искате от мен да отклоня един параход под пълна пара на четири румба встрани от курса му, за да бъдело по-удобно на китайците! Вижте, чувал съм за премного щури неща, вършени на тоя свят, но това… Ако не ви познавах, Джукс, бих помислил, че сте пиян. Да го насоча на четири румба встрани… И после какво? Отклонявай на четири румба в другата посока, за да оправим курса. Какво ви е накарало да мислите, че ще почна да променям посоката на един параход, сякаш това е някаква платноходка?

— Слава богу, че не е — подхвърли Джукс с горчива решителност. — Би се разпаднала на тресчици от това люлеене днес следобед.

— Да! И вие щяхте просто да сте принуден да стоите и да ги гледате как си отиват — каза капитан Макхуър, проявявайки известно оживление. Пълно безветрие навън, нали?

— Да, сър. Но има нещо необичайно, което идва, в това съм сигурен.

— Може би. Вероятно си мислите, че аз би трябвало да се махна от пътя на това мръсно нещо — рече капитан Макхуър, говорейки с най-голяма простота в израза и тона и оправяйки линолеума на пода с вторачен поглед. Така той не забеляза нито смущението на Джукс, нито смесения израз на яд и почтително учудване на лицето му.

— Вижте, ето тая книга — продължи той преднамерено, като се удари по бедрото със затворения том. — Тъкмо четях главата за бурите в нея.

Това беше вярно. Той четеше главата за бурите. Когато бе влязъл в щурманската рубка, нямаше намерение да вземе книгата от лавицата. Някакво въздействие във въздуха — същото въздействие вероятно, което бе накарало прислужника да донесе без заповед моряшките ботуши и мушамата на капитана в щурманската рубка — бе сякаш насочило ръката му към лавицата; и без да губи време за сядане, той започна със съзнателни усилия да навлиза в терминологията на предмета. И се вглъби в системите от полукръгове, леви и десни квадранти, кривите на графиките, вероятната ориентировка на центъра, промените във вятъра и отчитанията по барометъра. Опита се да възприеме всички тези неща в определена взаимовръзка и завърши с това, че почувствува гневна ненавист към всичките тези купища думи и толкова много съвети, все теории и предположения, без нито един проблясък на сигурност.

— Това е най-проклетото нещо, Джукс — каза той. — Ако някой би повярвал на всичко, което е тук вътре, щеше да прекара повече от времето си по моретата, като се мъчи да заобиколи вятъра.

И пак удари по крака си с книгата; а Джукс отвори уста, но не каза нищо.

— Да се мъчиш да заобиколиш вятъра! Разбирате ли, мистър Джукс? Това е най-глупавото нещо! — възкликна капитан Макхуър с прекъсвания, загледан упорито в пода. — Бихте си помислили, че го е писала някоя баба. За мен това е прекалено. Ако това нещо тук трябва да се приложи, тогава, значи, аз би трябвало веднага да изменя курса далеч, далеч по дяволите някъде и да се спусна с пълна пара надолу към Фу-Чау откъм север, в опашката на това мръсно време, което, предполага се, че се върти около нашия път. Откъм север! Разбирате ли, мистър Джукс? Удължаване на пътя с още триста мили и после — заповядайте една хубава сметчица за въглища. Не бих могъл да се реша да сторя това, ако ще всяка думичка тук вътре да е библейска истина, мистър Джукс. Не очаквайте от мен…

А Джукс, безмълвен, се възхищаваше на тази проява на чувство и на словоохотливост.