Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— О, небеса! — продума механикът със слаб глас. Повдигна очи към небето и след това стъкленият му поглед се смъкна надолу, за да срещне хоризонта, който, наклонил се под ъгъл от четиридесет градуса, за момент като че ли увисна наведен и после бавно зае нормално положение. — Небеса! Фуу! Какво става всъщност?

Джукс, с разкрачени като пергел крака, даде израз на превъзходството си.

— Този път не ще ни се размине — рече той. — Барометърът пада надолу като не знам какво, Хари. А ти се мъчиш тук да дигаш тая глупава врява…

Думата „барометър“ сякаш възвърна бясната злоба на втория механик. Събирайки отново всичката си енергия, той нареди на Джукс с нисък и груб глас да натика този незаслужаващ внимание уред в проклетото си гърло. Кой ли пък се интересуваше от червения му барометър? Парата, парата беше, която спадаше! И заради това, че огнярите били останали без сили, че шефът му бил пощръклял, за него животът бил станал по-лош от кучешкия; пет пари не давал той дали всичко това скоро щяло да отиде по дяволите. Искаше сякаш да извика нещо, но след като си пое дъх, смънка мрачно: „Аз ще ги науча“ и се втурна нататък. Спря се при решетката, колкото да се закани с юмрук на неестествената слънчева светлина, и се спусна с вик в тъмната дупка.

Когато Джукс се обърна, погледът му падна върху заобления гръб и големите червени уши на капитан Макхуър, който се бе приближил към него. Той не погледна към помощника си, а каза веднага:

— Много буен човек, този втори механик!

— Добър си е той, вторият, тъй или иначе — измънка Джукс. — Не могат да поддържат пара — добави бързо и се пресегна да сграбчи перилото, за да се задържи при започналото наклоняване на кораба.

Неподготвен за това, капитан Макхуър се затича и се спря с отсечено движение при една от подпорните на навеса.

— Повърхностен човек — продължи той упорито. — Ако така кара, ще трябва да се отърва от него при първия удобен случай.

— От горещината е — рече Джукс. — Времето е ужасно. Може да накара и светеца да пропсува. Даже тук, горе, чувствувам сякаш главата ми е увита във вълнено одеяло.

Капитан Макхуър погледна нагоре.

— Искате да кажете, мистър Джукс, че е имало случай главата ви да е била вързана в одеяло? С каква цел?

— Това си е начин на изразяване, сър — рече Джукс апатично.

— Някои от вас тук наистина се държат неприлично! Какво ще рече това — светци да псуват? Бих искал да не говорите така невъздържано. Що за светец ще ми бъде той, щом като ще псува? Не по светец от вас, предполагам. И какво общо има одеялото с това или пък с времето, да речем… Мен горещината не ме кара да псувам, нали? Мръсен, лош нрав! Това е то и нищо друго. И каква е ползата да приказвате така?

По такъв начин капитан Макхуър възрази против употребата на образи в речта и накрая съвсем изненада Джукс с презрителното си изпуфтяване, последвано от думи на кипване и възмущение:

— Ще го изгоня от кораба, ако не си отваря очите; дяволът да ме вземе, ако не го направя!

А Джукс, непоправим, си мислеше:

— Бога ми! Някой е влял ново съдържание в моя старец. Ето ти темперамент, ако щеш. Разбира се, че е от времето, какво друго? Това време би направило свадлив дори и ангела, да не говорим за светеца.

Всички китайци на палубата сякаш беряха душа.

Слънцето залезе с умален диаметър и гаснещ кафяв блясък, без лъчи, сякаш милиони столетия бяха изтекли от изгрева, за да го доведат до неговия край. Гъста редица облаци се появя откъм север; те имаха зловещ, мрачен, тъмнозелен оттенък и лежаха ниско и неподвижно над морето като пречка по пътя на кораба. А той си проправяше с мъка път към тях като изнемощяла твар, която водеха на смърт. Медночервеният здрач бавно се оттегли и тъмнината донесе горе на небето рояк неустойчиви, едри звезди, които, сякаш духани от вятъра, силно трептяха, увиснали много близо до земята. В осем часа Джукс отиде в щурманската рубка да попълни корабния дневник.

Той преписа чистичко от вахтения дневник броя на милите, курса на кораба и в колонката „вятър“ надраска думата „спокойно“ от горе до долу за осемте часа от обед. Непрекъснатото монотонно клатушкане на кораба го дразнеше. Тежката мастилница току се плъзгаше насам-натам по начин, който изискваше особена находчивост при потапянето на писалката. След като вписа в голямото пространство под заглавието „Забележки“ „Силно потискаща горещина“, той втикна края на перодръжката между зъбите си като лула и обърса грижливо лицето си.

„Корабът се клатушка силно поради високите странични вълни“, започна той отново и си каза: „Силно не е точната дума.“ После записа: „Залезът — заплашителен, с ниски облаци към С. и И. Небето над нас ясно.“

Проснал се върху масата и задържал писалката върху дневника, той погледна през вратата и в рамката й видя как всички звезди по черното небе полетяха нагоре между подпорите от тиково дърво. Целият рояк литна заедно и изчезна, оставяйки зад себе си само черен фон, изпъстрен с бели отблясъци, защото морето беше също така черно както небето, с петна от пяна в далечината. Звездите, които бяха излетели нагоре при наклоняването на кораба, се появиха обратно при издигането му, стрелвайки се надолу не като множество огнени точки, а уголемени в мънички кръгчета, искрящи с ярък, мокър блясък.

Джукс погледна за момент летящите големи звезди и после записа: „8 сл. об. Вълните се увеличават. Корабът се клати силно, вода прелива по палубите. Люковете затворени с кулите долу за през нощта. Барометърът продължава да пада.“ Спря за момент и помисли: „Може би нищо няма да излезе от това.“ И после завърши решително вписаното със: „Всички изгледи за приближаващ тайфун.“

Излизайки, той трябваше да се отдръпне встрани и капитан Макхуър прекрачи прага, без да каже нито дума или да даде някакъв знак.

— Затворете вратата, мистър Джукс — извика той отвътре.

Джукс се обърна да я затвори, мърморейки си с ирония:

— Страхува се да не настине, предполагам.

Той беше на вахта долу, но копнееше да общува с някого от неговата черга и извика весело на втория помощник-капитан:

— Не изглежда толкова лошо в края на краищата, нали?

Вторият помощник-капитан се разхождаше по мостика, забързваше с малки крачки, а после с мъка изкачваше променящия се наклон на палубата. Като чу гласа на Джукс, той се спря с лице към него, но не отвърна нищо.

— Хей! Тая си я бива — каза Джукс, като се наклони да посрещне дългата вълна, така че протегнатата му надолу ръка опря на пода. Този път вторият помощник издаде с гърлото си някакъв недружелюбен звук.

Той беше възстаричко, опърпано дребно човече, с развалени зъби и без косми на лицето. Беше взет на кораба в Шанхай по време на онова пътуване, когато вторият помощник, доведен от къщи, забави три часа кораба в пристанището, като сполучи (по какъв начин капитан Макхуър изобщо не разбра) да падне през борда в един празен въглищен лихтер отстрани и трябваше да бъде изпратен на брега в болница със сътресение на мозъка и някой и друг счупен крайник.

Джукс не се обезсърчи от равнодушния глас.

— Китайците сигурно се чувствуват чудесно там долу — рече той. — Имат късмет, че тая стара приятелка се клатушка най-леко от всички кораби, на които съм бил някога. Ето на! Този път не беше толкова лошо.

— Ти почакай — изръмжа вторият помощник.

С острия си нос, зачервен на върха, и с тънките си свити устни той винаги имаше вид като че ли беснее вътрешно; а в речта си беше кратък до грубост. Всичкото си време, когато не беше на вахта, той прекарваше в каютата си със затворена врата, пазейки такава тишина там вътре, че хората мислеха, че заспива веднага щом изчезнеше в нея; но всеки, който влизаше да го събуди, за да поеме вахтата си на палубата, неизменно щеше да го намери с широко отворени очи, опънат по гръб на малкото легло, гледащ сърдито от мръсната възглавница. Той никога не пишеше каквито и да било писма и, изглежда, не се надяваше да получи вест откъдето и да било; и макар да бяха го чули веднъж да споменава за Уест Хартълпул, то беше с крайна горчивина и само във връзка с грабителските цени в някакъв пансион. Беше един от онези хора, до чиито услуги прибягват при нужда в различни пристанища по света. Те са достатъчно способни, изглеждат безнадеждно затруднени материално, не дават никакви доказателства за какъвто и да е порок и носят със себе си всичките признаци на явен неуспех в живота. Идват на борда при крайна нужда, не проявяват никакъв интерес към корабите на море, живеят в собствената си атмосфера на случайна връзка с другарите си по плаване, които не знаят нищо за тях, и решават да напуснат в най-неудобния момент. Отиват си без нито дума за сбогом в някое забутано пристанище, където други биха се страхували да бъдат изхвърлени, и слизат на брега с ожуления си сандък, овързан с върви като кутия за ценности, и с вида на човек, който отърсва събрания на кораба прах_от краката си.