Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Внимавайте с тази импровизирана мачта, Марлоу — каза капитанът. А Махун, когато преминах гордо край неговата лодка, сбърчи гърбавия си нос и извика:

— Ще се намерите на дъното с вашия съд, ако зяпате, млади момко!

Язвителен старец беше той!… Нека дълбокото море, където почива сега, го приспива нежно, с любов, до края на всички времена!

Пред залез-слънце над двете лодки, които останаха далеч зад кърмата, премина порой и после вече ги изгубих от очи. На другия ден седях, управлявайки своята черупка — първия плавателен съд под мое командуване, — а наоколо имаше само вода и небе. След пладне видях далеч на хоризонта горните платна на някакъв кораб, но премълчах, а моите моряци нищо не забелязаха. Разбирате нали, че се боях този кораб да не се връща в родината, защото никак не ми се искаше да поема обратно пред самите врати на Изтока. Държах курс към Ява — друга вълшебна дума като Банкок! И плавах много дни.

Няма нужда да ви обяснявам какво значи да се носиш по море в открита лодка. Помня нощите и дните на затишието, когато гребяхме, а лодката като омагьосана сякаш си стоеше на същото място и чак до хоризонта се простираше само море. Помня горещината, помня потоците дъжд, които ни принуждаваха до изнемога да изтребваме водата (но пък пълнеха и нашето буренце), помня последните шестнайсет часа, когато устата ми засъхна като въглен. А рулевото весло на първия съд под мое командуване непрекъснато стърчеше над вълнуващото се море. Дотогава не знаех какъв юнак съм бил. Помня отслабналите лица, оклюмалите фигури на двамата ми моряци, помня и младостта си, и онова чувство, което никога вече не ще се върне: че мога да живея вечно, че ще надживея морето, земята и всички хора — измамното чувство, което ни влече към радости, рискове, любов, напразни усилия, смърт. Тържествуващото усещане за сила, пламъкът на живота в шепата прах, пламъкът в сърцето — който с всяка година отслабва, става все по-студен, по-малък и угасва… угасва твърде рано, да, по-рано от самия живот.

Така възприемам аз Изтока. Видях съкровените му кътчета и надникнах в самата му душа, но и сега го виждам все така от малката лодка, виждам очертанията на високи планини — сини и далечни на ранина, забулени от омара по пладне, назъбени и пурпурни по залез. Усещам в ръката си веслото, а пред очите ми е видението на палещата морска синева. И виждам залива, широкия залив, гладък като стъкло и лъскав като лед; той блещука в тъмнината. Червена светлинка гори в далечината на тъмната ивица суша, а нощта е мека и топла. С натъртени до болка ръце ние продължавахме да движим веслата и изведнъж полъх на вятър — полъх слаб, топъл, пропит със странен мирис на цветя и аромат на дървета — се изтръгва от тихата нощ: първата въздишка на Изтока, докоснала моето лице. Това не ще забравя никога. Въздишка недоловима и властна като магия, като шепот, който обещава тайнствени наслади.

Последните единайсет часа ние все гребяхме. Гребяхме двама, а този, чийто ред бе да почива, седеше на кормилото. Видяхме в залива червената светлинка и държахме курс към нея, досещайки се, че приближаваме някакво малко пристанище. Минахме покрай два необикновени кораба с висока кърма, спящи на котва, и като приближихме светлинката, сега вече силно потъмняла, носът ни удари издадения край на пристанището. От умора не виждахме нищо. Моряците ми захвърлиха греблата и като трупове рухнаха от седалките. Завързах лодката за един пал. Нежно ромонеше прибоят. Брегът беше обгърнат в упоителен мрак; открояваха се някакви едри очертания, може би внушителни групи дървета — неми и фантастични сенки. В подножието им мъждееше като мираж полукръгът на брега. Не се виждаше никаква светлинка, нищо не помръдваше, никакъв звук. Тайнственият Изток се разстилаше пред мен — дъхав като цвете, мълчалив като смърт, тъмен като гроб.

А аз седях, отмалял до крайност, и ликувах като победител, бодърствуващ и омагьосан, сякаш пред лицето на дълбока съдбоносна загадка.

Плясък на весла, равномерни удари, отекващи на повърхността на водата и засилвани от мълчанието на брега, ме накараха да подскоча. Лодка, европейска лодка влизаше в залива. Назовах името на покойната, извиках:

— Ей, „Юдея“!

В отговор дочух слаб вик.

Това бе капитанът. Бях изпреварил флагманската лодка с три часа и се зарадвах да чуя отново гласа на стареца, треперещ и уморен:

— Вие ли сте, Марлоу?

— Да не се ударите в края на пристанището, сър! — извиках аз.

Той приближи внимателно и пристана с помощта на оловното въже, което бяхме спасили — за застрахователното дружество. Отпуснах нашето въже и застанах борд до борд с тях. Капитанът седеше унило отзад, целият мокър от росата, стиснал ръце в скута си. Моряците му бяха вече заспали.

— Преживяхме ужасни дни — прошепна той. — Махун изостана… малко.

Разговаряхме шепнешком — тихичко, сякаш се бояхме да не обезпокоим сушата. Колкото до нашите моряци, те нямаше да се събудят и от оръдия, гръм, земетресение.

Като се обърнах, аз видях в морето ярка светлинка, която се движеше в нощта.

— Параход минава край залива — рекох аз. Той обаче не минаваше край залива, а навлизаше в него и дори хвърли котва недалеч от нас.

— Искам — каза старецът — да разберете дали този кораб не е английски. Навярно ще може да ни откара донякъде.

Стори ми се трескаво възбуден. Затласках и заритах едного от моряците си и като го доведох в състояние на сомнамбулизъм, му дадох едното весло, сам взех другото и потеглихме към светлините на парахода.

Там се чуваха тихи гласове, от машинното отделение долиташе глух звън на метал, по палубата ехтяха стъпки. Илюминаторите светеха — кръгли като широко отворени очи. Движеха се сенки. Високо на мостика стоеше някакъв човек. Той чу плясъка на веслата ни.

И тогава, преди да успея да отворя уста, Изтокът ми заговори, но с гласа на Запада. Поток от думи наруши загадъчното съдбоносно мълчание — гневни чуждоземни слова, примесени с отделни думи и дори цели фрази на добър английски, не толкова странни, колкото изненадващи. Човекът бясно псуваше и ругаеше, този залп наруши тържествения покой на залива. Той започна с това, че ме нарече свиня, после с бурно темпо премина към неподходящи за споменаване епитети — на английски. Човекът там горе ругаеше на два езика с непристорена ярост и бях почти готов да повярвам, че нещо съм съгрешил срещу хармонията на вселената. Едва го виждах, но ми се струваше, че ще припадне от озлобение.

Ругаещият изведнъж млъкна и почна да сумти и пухти като делфин. Попитах го:

— Кажете, моля, какъв е този параход?

— А? Какво? А вие кой сте?

— Екипажът на английски барк, изгорял в морето. Влязохме в залива тази нощ. Аз съм вторият помощник. Капитанът е в баркаса и иска да знае ще ни закарате ли донякъде.

— О, боже мой! Пък аз мислех… Това е „Селестиал“ 7 от Сингапур, връщаме се обратно. Ще се уговорим с вашия капитан утре сутринта… и… Кажете… чухте ли ме какво изрекох преди малко?

— Мисля, че целият залив ви чу.

— Взех ви за бреговата лодка. Разбирате ли, този проклет лентяй надзорник пак е заспал, дяволите да го вземат! Светлината угасна и аз едва не забих нос в този идиотски вълнолом! Трети път как ми погажда такъв номер. Питам ви, би ли търпял някой такова положение? Можеш да се побъркаш. Ще се оплача от него… Ще накарам помощника на нашия резидент да го изгони… Виждате ли — няма светлина! Изгаснала е, нали? Взимам ви за свидетел, че няма светлина. А както знаете, трябва да има. Червена светлина на…

— Там имаше — кротко забелязах аз.

— Но тя угасна, човече! Излишно е да се говори за това. Сам виждате, че е изгаснала. А когато водиш ценен параход покрай този забутан бряг, ти трябва светлина. Аз така ще го наредя, че ще му се види тясно проклетото му пристанище! Ще видите. Аз…

— Значи мога да кажа на моя капитан, че ще ни вземете? — прекъснах го аз.

— Да, ще ви взема. Лека нощ! — отсече той.