-->

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први), Конрад Джоузеф-- . Жанр: Современная проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)
Название: Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 110
Читать онлайн

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први) читать книгу онлайн

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први) - читать бесплатно онлайн , автор Конрад Джоузеф

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 20 21 22 23 24 25 26 27 28 ... 101 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

Върнах се, отново вързах лодката за пала и накрая заспах. Бях познал мълчанието на Изтока. Бях чул неговия език. Когато обаче отново отворих очи, срещнах такова пълно мълчание, че сякаш то никога не бе нарушавано. Лежах, залян от потоци светлина, а небето никога дотогава не ми се бе струвало така далечно, така голямо. Отворих очи и останах да лежа неподвижен.

И тогава видях хората на Изтока — те гледаха в мен. По целия вълнолом се тълпяха хора. Видях кафяви, бронзови, жълти лица, черни очи, блясъка, пъстротата на източната тълпа. И всички тези хора гледаха без шепот, без въздишка, без движение. Те гледаха надолу, към лодките, към спящите моряци, дошли при тях през нощта от морето. Всичко беше неподвижно. Вейките на палмите не помръдваха на фона на небето. Нито клонка не потрепваше на брега. Тъмните покриви прозираха тук-таме през зеленината, сред едрия листак — лъскав и неподвижен, сякаш изкован от тежък метал. Това бе Изтокът на древните мореплаватели, също тъй стар, тъй тайнствен, бляскав и мрачен, жив и неизменен, многообещаващ и пълен с опасности. А това бяха неговите хора.

Изведнъж се привдигнах. По тълпата от единия до другия й край премина вълнение; замърдаха глави, полюшнаха се тела; вълнението пробягна по вълнолома като бръчки по водна повърхност, като полъх на ветрец в полето — и пак всичко замря. Виждам картината и сега: широко разстлалия се залив, блестящите пясъци, пищната зеленина — безкрайна и разнообразна, морето приказно синьо, съсредоточените лица на множеството, ярките багри, отразени във водата, извивката на брега, вълнолома, застаналия неподвижно странен кораб с неговата кърма и трите лодки с уморените спящи хора от Запада, които не гледаха нито земята, нито хората и не усещаха лъчите на палещото слънце. Те спяха на седалките, спяха, свили се на дъното, в небрежната поза на мъртъвци. Главата на стария шкипер, облегнат на кърмата на баркаса, бе увиснала на гърдите и изглеждаше, че той никога не ще се събуди. По-далеч виждах дългата бяла брада на стария Махун, разпиляна върху гърдите, лицето му, обърнато към небето — сякаш куршум го бе пронизал там на кормилото. Един моряк спеше сгърчен отпред, прегърнал с две ръце носовата греда и притиснал буза до планшира. Изтокът ги съзерцаваше безмълвно.

Оттогава познавам неговото очарование; видях тайнствените брегове, спокойните води, земите на смугли народи, където Немезида тайно издебва, преследва и поразява толкова представители на расата на завоевателите, горди със своята мъдрост, своето знание, своята сила. За мен обаче в това видение от младостта ми е събран целият Изток. Той ми се разкри в онзи миг, когато аз — младежът — за пръв път спрях очи на него. Бях дошъл при него след битка с морето — бях млад и виждах, че той ме гледа. Това е всичко, което остана в мен! Само един миг; миг на напрежение, романтика, очарование; — на младост!… Лумване на слънчеви лъчи на непознатия бряг, време, колкото да си спомниш, да въздъхнеш и… сбогом! Нощ… Сбогом!… Той отпи от чашата.

— Ах, доброто старо време… Доброто старо време. Младост и море! Очарование и море! Доброто силно море, соленото горчиво море, което умее да нашепва, да реве и да изтощава до смърт.

Той пак отпи от чашата.

— Кое е по-прекрасно: морето, самото море или може би младостта? Кой знае? Вие обаче… вие всички сте получили по нещо от живота: пари, любов — това, което може да се придобие на сушата… кажете ми, не е ли най-хубаво времето, когато бяхме млади и скитахме по моретата… Бяхме млади и нямахме нищо, а морето нищо не дава освен сурови удари; от време на време то ще ти позволи да изпиташ силата си… само това ти дава то, но по-късно съжаляваш единствено за тази сила.

И ние всички кимнахме към него — финансистът, счетоводителят, адвокатът, — всички му кимнахме през полираната маса, която като неподвижна ивица тъмна вода отразяваше лицата ни — набраздени, сбръчкани, — лицата, белязани с печата на усилния труд, заблудите, успехите, любовта; уморените ни очи, които гледат втренчено, постоянно и жадно за нещо извън живота, а то още докато го очакваш, вече си е отишло — отминало е незабелязано като кратка въздишка, като един-единствен миг — заедно с младостта, със силата, с романтиката на илюзиите.

Тайфун

I

Съгласно закона за материалното отражение лицето Макхуър, капитан на парахода „Нан-Шан“, бе точно копие на духовния си облик: то не показваше подчертани белези нито на енергичност, нито на глуповатост; въобще нямаше никакви ясно изразени черти; беше просто едно обикновено, безстрастно и невъзмутимо лице.

Би могло да се каже, че свенливостта е единственото нещо, което външният му вид подсказва понякога. Защото той имаше обичая да седи в търговската кантора на брега, обгорял от слънцето, с лека усмивка и със забит надолу поглед. Когато си вдигнеше очите, човек можеше да види, че те са сини и прями. Имаше светла и много рядка коса, която покриваше плешивото теме на черепа му от слепоочие до слепоочие като купчинка пухкава коприна. Космите на лицето му, напротив, бяха с цвета на морков, огненочервени като медни телчета, които достигаха до линията на устните, и колкото и гладко да се бръснеше, по бузите му преминаваше огнен метален блясък при всяко движение на главата. Той беше под среден ръст, с леко заоблени рамене и с такива яки крайници, че дрехите винаги изглеждаха малко теснички за ръцете и краката му. Неспособен като че ли да проумее какво облекло се полага за различните географски ширини, той носеше кафяво бомбе, кафеникав на цвят костюм и тежки, високи, черни обувки. Тези пристанищни одежди придаваха на фигурата му една недодялана и дървеняшка елегантност. Тънка сребърна верижка за часовник висеше в дъга на жилетката му и той никога не слизаше от кораба на брега, без да държи здраво в силния си космат юмрук един елегантен чадър от най-добро качество, но почти винаги не добре сгънат. Младият Джукс, помощник-капитанът, придружавайки началника си до мостчето за слизане, понякога се осмеляваше да каже съвсем кротко: „Позволете, сър“ — и като вземаше почтително чадъра, повдигаше гривничката, разклащаше гънките му, сдипляше ги спретнато в един миг и го подаваше обратно. Той вършеше това с такъв необикновено сериозен израз на лицето, че мистър Соломон Раут, главният механик, който пушеше над люка сутрешната си пура, обръщаше глава, за да скрие усмивката си.

— Ах, да! Проклетият дъждобран… Благодаря ви, Джукс, благодаря — измърморваше капитан Макхуър сърдечно, без да погледне нагоре.

Понеже имаше само толкова въображение, колкото му бе необходимо, за да се справя с всеки следващ ден, и не повече, той беше спокоен и сигурен в себе си; и именно поради тази причина не беше ни най-малко надменен. Трудно е да угодиш на началника си, когато той е надарен с въображение, когато е докачлив и с чувство за власт. Но всеки кораб, командуван от капитан Макхуър, беше плаващ дом на съгласието и мира. За него наистина беше толкова невъзможно да даде воля на фантазията си, колкото би било невъзможно за един часовникар да сглоби хронометър, когато не разполага с никакви други инструменти освен чук и ръчно трионче. И все пак безинтересният живот на хора, които са така всецяло предадени на скромното си ежедневие, си има и своята тайнствена страна. Невъзможно беше в случая с капитан Макхуър например да разбереш какво е било онова нещо под небето, което е могло да накара този напълно доволен син на дребен бакалин в Белфаст да избяга от дома си и да се отдаде на морето. И все пак той беше сторил тъкмо това на петнадесетгодишна възраст. Достатъчно е обаче, когато премислиш, да си представиш как една огромна, могъща и невидима ръка, бръкнала дълбоко в земния мравуняк, хваща за раменете, удря главите една в друга и насочва нищо неподозиращите лица от това множество към невероятни цели и в неочаквани направления.

Баща му никога не му прости напълно за тази му непочтителна и глупава постъпка.

1 ... 20 21 22 23 24 25 26 27 28 ... 101 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название