Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Ами, ами! Да не сте ми казали вече, че плъховете били умни. Те трябваше да ни изоставят преди, когато едва не се намерихме на дъното. Ето ви доказателство за това колко глупави са суеверните дрънканици за плъховете. Напускат хубавия барк, за да се преместят на стар гнил понтонен кораб, където те, глупаците, дори няма какво да ядат!… Едва ли знаят по-добре от нас двамата къде не ги грози опасност или къде им е хубаво.

И като поговорихме още малко, ние достигнахме до единодушното заключение, че мъдростта на плъховете трябва да бъде основно преоценена, защото всъщност с нищо не превъзхожда човешката.

По това време историята на нашия кораб стана известна по целия Ламанш от Ландс Енд до Форландс и не успяхме да наемем моряци от южния бряг. Изпратиха ни целия екипаж от Ливърпул и още веднъж отплавахме — за Банкок.

Чак до тропиците духаше хубав попътен вятър, морето бе спокойно и старата „Юдея“ напредваше под слънчевите лъчи. Когато тя правеше по осем възела, всичко горе пукаше, а ние трябваше да връзваме шапките на главите си, но в повечето случаи се мъкнеше с три мили в час. Та и какво можехме да очакваме от нея? Беше уморена — тази стара „Юдея“. Младостта й бе преминала, както е преминала сега моята и вашата; вашата, слушатели мои! А кой приятел ще ви упрекне за вашите години и умора? Затова не се оплаквахме от нашата „Юдея“. Струваше ни се — поне на тези, които бяхме на кърмата, — че сме се родили на нея, израсли на нея, преживели на нея векове и не познаваме други кораби. Аз не хулех „Юдея“, както не бих хулил някоя стара селска черквица в родината, задето не прилича на катедрала.

Правеше ме търпелив и младостта ми. Целият Изток беше пред очите ми, целият живот, а моя опора — мисълта, че на този кораб бях подложен на изпитание и го бях издържал. И си мислех за хората от миналото, които преди столетия са плавали по същия път на кораби не по-бързи от нашия към страната на палмите, подправките, жълтите пясъци и смуглите народи, управлявани от владетели по-жестоки от Нерон и по-богати от Соломон. Старият барк се влачеше бавно, обременен от годините и товара си, а аз живеех като всеки младеж — в неведение и надежда. Корабът пътуваше ден след ден; новата позлата блестеше в лъчите на залязващото слънце и баркът тогава сякаш отправяше предизвикателно към тъмнеещите небеса думите, написани на кърмата му: „Юдея, Лондон. Стори го или умри“.

После навлязохме в Индийския океан и завихме на север, към Ява. Ветровете бяха слаби. Точеха се седмици. Корабът пълзеше напред — стори го или умри, — а в родината почнали да мислят дали да ни запишат като непристигнали в уречения срок.

Една събота вечер, когато бях свободен, моряците поискаха от мен допълнителна кофа вода — щели да се перат. Не ми се искаше толкова късно да помпя прясна вода и затова с ключ в ръка, като си подсвирквах, се упътих към носа, за да отворя форпика и взема вода.

Миризмата, която усетих там долу, ме порази — тя беше ужасна. Сякаш стотици газени лампи бяха пушили в тази дупка много дни. С радост се измъкнах пак горе. Морякът, който вървеше с мен, се закашля и рече:

— Странна миризма, сър.

Аз отвърнах нехайно:

— Казват, че това е полезно за здравето — и тръгнах към кърмата.

Най-напред пъхнах глава в четириъгълния отвор на вентилатора в средната част на кораба. Но едва вдигнах капака, от отвора излезе дим, приличен на рядка мъглица, на леко облаче. Въздухът, който идеше оттам, беше горещ, лъхна ме тежката миризма на парафин и сажди. Смръкнах веднъж и лекичко затворих капака. Нямаше смисъл да се задушавам. Товарът гореше.

На другия ден корабът почна здравата да дими. Това, виждате ли, трябваше да се очаква — въглищата, по начало безопасни, при товаренето бяха силно натрошени и приличаха на ковашки. Освен това бяха се мокрили неведнъж. Валеше дъжд, когато ги товарехме наново от понтонния кораб, а сега, по време на този дълъг курс, те се напекоха, което беше още една причина да се самозапалят.

Капитанът ни извика в каютата. Беше разстлал на масата си карта и имаше угрижен вид. Той каза:

— Брегът на Западна Австралия не е далеч, но аз възнамерявам да плавам до нашето местоназначение. Наистина сега е месецът на ураганите, ала ние все пак ще държим курс към Банкок и ще се борим с огъня. Никакво връщане назад вече, ако ще всички да се опечем. Ще се помъчим най-първо да задушим този проклет огън, като отстраним притока на въздух.

И се помъчихме. Запушихме здраво всички отвори, но корабът пак продължи да дими. Този дим излизаше от невидими пролуки, минаваше през прегради и капаци, по неизвестен начин се просмукваше навсякъде на тънки нишки като невидима паяжина. Той проникна в каютата, в бака, отрови надпалубните постройки, усещаше се дори на гротреята. Бе ясно: щом димът излиза, значи има достъп на въздух. Това ни обезсърчаваше. Огънят не искаше да загасне.

Решихме да пробваме с вода и отворихме люковете. Грамадни облаци дим — белезникави, жълтеникави, гъсти, черни, задушливи — се издигнаха чак до върховете на мачтите. Екипажът отстъпи на кърмата. После вятърът отнесе отровния облак и ние се върнахме и продължихме работа; сега димът струеше не по-гъст от този, който бълват фабричните комини.

Нагласихме нагнетателната помпа, развихме маркуча и след малко той се спука. Беше толкова стар, колкото и корабът — допотопен маркуч, който не се поддаваше на ремонт. Тогава почнахме да черпим вода със слабата бакова помпа, да вадим вода с кофи и по този начин успяхме навреме да излеем потоци от Индийския океан в главния люк. Ярката струя проблясваше на слънцето, падаше върху пласт бял къдрав дим и изчезваше върху черната повърхност на въглищата. От люка се издигаше пара заедно с дима. Леехме в люка солена вода сякаш в бъчва без дъно. Такава беше съдбата ни на този кораб — ту да изпомпваме от него вода, ту да наливаме в него; преди извличахме вода, за да не потънем, сега отчаяно я наливахме, за да не изгорим.

А корабът пълзеше напред — стори го или умри — при ясно време. Небето беше удивително чисто и лазурно; морето — синьо, гладко, бистро — блестеше като скъпоценен камък; то се разстилаше чак до хоризонта, сякаш цялото земно кълбо се бе превърнало в огромен сапфир, приел формата на планетата. И по блестящата повърхност на великите спокойни води „Юдея“ се движеше незабележимо, обвита в гъсточерните пари, вървеше сред ленивия облак, който бавно и леко плуваше, носен от вятъра — сред отровния облак, оскверняващ великолепието на морето и небето.

През всичкото време ние, разбира се, не видяхме никакъв огън. Товарът тлееше някъде на дъното. Веднъж Махун, когато работехме рамо до рамо, каза със странен присмех:

— Сега баркът да беше започнал да тече хубавичко, както онзи път, когато излязохме от Ламанш, пожарът щеше да се прекрати. Прав ли съм?

Аз забелязах неуместно:

— А помните ли плъховете?

Гасяхме пожара и управлявахме кораба така грижливо, сякаш нищо не бе се случило. Стюардът готвеше и ни прислужваше. От останалите дванайсет души осмина работеха, а четирима почиваха. Работеха всички, в това число и капитанът. На кораба се установи равенство и ако не мога да го назова „братство“, бих казал поне „добри отношения“. Понякога някой, изливайки в люка кофа вода, извикваше: „Да живее Банкок!“, а останалите се смееха. По-често обаче бивахме мълчаливи и сериозни и изпитвахме жажда. О, каква жажда изпитвахме! А водата трябваше да се изразходва разумно. Дажбите бяха строго ограничени. Корабът димеше, слънцето жареше… Подайте бутилката.

Опитахме всичко. Помъчихме се дори да разкопаем въглищата и стигнем до огъня. Никакъв резултат, разбира се, не постигнахме. Човек не можеше да остане долу повече от минута. Махун, слязъл пръв, припадна и морякът, който отиде да го измъкне, също припадна. Изтеглихме ги на палубата. После долу скочих аз, за да покажа колко лесно става това. Дотогава те вече набраха опит и си позволиха удоволствието да ме изтеглят с кука, вързана за четката, с която миехме пода. След това нямах никакво желание да сляза за лопатата, останала долу.