-->

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први), Конрад Джоузеф-- . Жанр: Современная проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)
Название: Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 110
Читать онлайн

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први) читать книгу онлайн

Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први) - читать бесплатно онлайн , автор Конрад Джоузеф

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 17 18 19 20 21 22 23 24 25 ... 101 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

Един от нас се сети да погледне зад борда и там се оказа кормчията, скочил инстинктивно във водата, а сега бързащ да се върне при нас. Той викаше и плуваше с ловкостта на тритон, без да изостава от кораба. Хвърлихме му въже и го измъкнахме горе мокър и изплашен. Капитанът остави щурвала и застана настрана; облегнал лакът на релинга и подпрял глава, той замислено гледаше към морето. Всеки от нас се питаше: „Какво ще стане по-нататък?“. Аз си мислех: „Това вече не е шега. Това е нещо сериозно. Бих искал да зная какво ще се случи…“ О, младост!

Изведнъж Махун видя далеч зад кърмата параход. Капитан Биърд каза:

— Може би все още можем да спасим барка.

Вдигнахме два флага — на международния език на морето те означаваха: „Горим. Трябва ни помощ незабавно.“ Параходът почна бързо да расте и скоро ни отговори с два флага на фокмачтата: „Идвам на помощ.“

Половин час по-късно той се изравни с нас откъм наветрената страна на разстояние един вик, като леко се поклащаше върху вълните. Машините му бяха спрени. Изгубихме хладнокръвие и в един глас закрещяхме възбудено: „Имахме експлозия!“ Някакъв човек с бяла каска, застанал на мостика, извика: „Да, да! Добре!“, закима усмихнат и успокоително замаха с ръка, сякаш бяхме изплашени деца. Спуснаха една от лодките си и тя се насочи към нас с дългите си весла. Четиримата гребци калаши в нея гребяха мъжки. Тогава за пръв път видях малайски моряци. По-късно добре ги опознах, но в онзи миг ме порази тяхното равнодушие: те достигнаха борда и носовият гребец, като удържаше лодката, закачена с кука за пашите вериги, не си направи труд дори да погледне към нас. Според мен хора, които са хвръкнали във въздуха, заслужаваха по-голямо внимание.

Едно дребно човече, сухо като треска и пъргаво като маймуна, се покатери горе. Това бе старши помощникът им. Той огледа кораба и извика:

— О, момчета, трябва да се махате оттук!

Ние мълчахме. Като се отдели настрана с капитана, той известно време говори с него — изглежда, го убеждаваше нещо. После двамата отидоха на парахода.

Когато нашият шкипер се върна, научихме, че параходът „Сомървил“ с капитан Наш идва от Западна Австралия през Батавия за Сингапур и носи на борда си поща. Било уговорено той да ни отведе на буксир до Анжер или по възможност до Батавия, където ще можем да загасим пожара, като пробием в дъното на „Юдея“ дупки, а после да продължим пътя си за Банкок.

Старецът изглеждаше развълнуван.

— Ние все пак ще стигнем крайната цел! — пламенно рече той на Махун. И размаха юмрук към небето. Никой не отрони дума.

По пладне параходът ни взе на буксир. Той плаваше напред, висок и тесен, а това, което бе останало от „Юдея“, го следваше на края на седемдесетклафтеровото буксирно въже, носейки се бързо като облак дим, над който стърчаха върховете на мачтите. Качихме се горе, за да приберем платната, и кашляхме по реите. Представяте ли си как грижливо сме прибирали платната на този кораб, обречен да не пристигне никъде? Нямаше човек, който да не се опасява, че всеки момент мачтите могат да рухнат. Отгоре не се виждаше корабът поради дима. Хората работеха усърдно, прокарваха въжетата с равни извивки.

— Ей! Кой е там на марса? Събери платната! — викаше Махун отдолу.

Разбирате ли това? Не мисля, че някой от моряците би се надявал да слезе долу по обикновения начин. Когато то стана, чух как те си говорят:

— Вече си мислех, че всички ще полетим зад борда заедно с мачтите. Дявол да ме вземе, ако не съм го помислил!

— Да, и аз си мислех същото — уморено отговаряше друго контузено и бинтовано плашило. И забележете — това бяха хора, несвикнали да се подчиняват! На страничния наблюдател те можеха да се сторят сбирщина безделници, незаслужаващи снизхождение. Какво ги караше да вършат това… какво ги караше да ме слушат, когато аз, истински възхитен от създалото се положение, ги заставях два пъти да отпускат средната част от предното платно, за да го приберат по-добре? Какво? Те не бяха моряци по професия, не бяха виждали добри примери, не знаеха похвали. Ръководеше ги не чувство за дълг; всички те чудесно умееха да клинчат и мързелуват, да кръшкат от работа, когато им дойдеше желание да безделничат — а то се случваше доста често. Играеха ли тук роля двата фунта и десетте шилинга месечно?… Та те смятаха заплатата си за нищожна. Не, имаше нещо в тях, нещо вродено, недоловимо и вечно. Не казвам, че екипажът на френски или немски търговски кораб няма да извърши същото, но ще го стори по друг начин. В тези моряци имаше нещо завършено, нещо твърдо като принцип и властно като инстинкт; проява на скрита черта, на онзи дар за добро или зло, който поражда расовото различие, формира съдбата на нацията.

Същата вечер в десет часа ние за пръв път видяхме огъня, с който водехме борба. От бързото движение на буксир тлеещите въглища се разпалиха. Син пламък се показа на носа под отломъците от палубата. Той трептеше тук и там, пълзеше и припламваше като светлинка на светулка. Забелязах го пръв и казах за това на Махун.

— Значи, играта свърши — заяви той. — Трябва да преустановят тегленето, иначе корабът ще избухне изведнъж — от носа до кърмата, — преди да сме успели да се махнем оттук.

Вдигнахме врява, почнахме да звъним с камбаната, за да привлечем вниманието им — те продължаваха да се движат. Накрая Махун и аз трябваше с пълзене да се промъкнем до носа и отсечем с брадва въжето. Нямаше време да го освобождаваме от свързващото въже. Като се връщахме към кърмовата куверта, видяхме как червени езици лижат купчините трески под краката ни.

Разбира се, на парахода скоро забелязаха изчезването на въжето. Параходът изсвири силно, светлините му описаха широк кръг, той ни приближи и спря. Всички се струпахме на кърмата и загледахме към него. Всеки моряк бе спасил някакво вързопче или торбичка с вещи. Изведнъж островръх пламък се стрелна нагоре и хвърли върху черното море кръг светлина, в центъра на който се полюшваха върху вълните един до друг двата кораба. Капитан Биърд, неподвижен и мълчалив, бе останал с часове върху капака на люка; сега той бавно се надигна и застана пред нас до вантите на бизанмачтата. Капитан Наш извика:

— Прехвърлете се на парахода! И по-бързо! Имам поща на борда. Ще откарам вас и вашите лодки в Сингапур.

— Благодаря! Няма нужда — отвърна нашият шкипер. — Трябва да останем на кораба докрай.

— Не мога да чакам повече — обяви първият. — Нали разбирате… поща.

— Да, да! При нас всичко е благополучно!

— Добре! Ще съобщя за вас в Сингапур… Сбогом!

И той махна с ръка. Нашите моряци кротко захвърлиха своите вързопи. Параходът пое напред и като излезе от осветения кръг, изведнъж изчезна за нас, защото яркият огън заслепяваше очите ни. И тогава узнах, че съм определен за командир на малката лодка и така за пръв път ще видя Изтока. Това ми хареса — верността към стария кораб също. Ще останем на него до края. О, вълшебство на младостта! Твоят пламък е по-ослепителен от заревото на горящия кораб! Този пламък хвърля магическа светлина върху широката земя и дръзко се стреми към висините! Гаси го само времето — по-жестоко, безмилостно и сурово от морето; и този пламък също като пламъка на горящия кораб е обграден от непрогледна нощ.

Старият капитан както винаги меко, но непреклонно ни съобщи, че нашият дълг повелява да се опитаме да спасим за застрахователното дружество колкото може повече от инвентара. И ние се отправихме на кърмата и се заловихме за работа, носът на кораба ярко пламтеше, та ни даваше обилна светлина. Измъкнахме цяла купчина боклуци. Какво ли не спасихме. Един стар барометър, прикрепен с безброй винтове, насмалко не ми коства живота; изведнъж ме обгърна дим и едва успях да се измъкна. Извлякохме запасите продукти, късове платно, кангали, въжета; кърмата заприлича на пазар за морски вещи, а лодките напълнихме до планшира. Човек би помислил, че старецът иска да вземе колкото може повече сувенири от първото си капитанство. Той беше много, много спокоен, но очевидно изгубил душевно равновесие. Няма да повярвате: искаше да вземе със себе си в баркаса спомагателната котва и предългото й въже. Казахме почтително: „Да, да, сър!“, а скришом хвърлихме и едното, и другото в морето. Там отправихме и тежката аптечка, два чувала със зелено кафе, кутия боя — представете си, боя! — и куп други неща. Сетне ми бе заповядано да сляза с двама моряци в лодките, да ги приготвим и бъдем готови, когато настъпи време да се изостави корабът.

1 ... 17 18 19 20 21 22 23 24 25 ... 101 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название