Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Много добле — промърмори той тъжно с половин глас и забърза плавно по палубите, като отбягваше изкусно препятствията по пътя си. Изчезна, шмугвайки се под някакъв вързоп от десетина ютени чувала, пълни със скъпа стока, които издаваха отблъскваща миризма.

Междувременно капитан Макхуър беше отишъл до мостика и после беше влязъл в щурманската рубка, където едно писмо, започнато преди два дни, очакваше да бъде завършено. Тези дълги писма започваха с думите „Моя любима жено“ и прислужникът, когато търкаше пода и почистваше праха от кутиите с хронометрите, използваше всяка възможност, за да ги чете. Него те го интересуваха много повече, отколкото по всяка вероятност жената, за чиито очи бяха предназначени, и то поради това, че описваха в най-дребни подробности всяко поредно пътуване на „Нан-Шан“.

Неговият капитан, добросъвестен към фактите (те единствено стигаха до съзнанието му), обичаше да ги записва с най-голямо старание върху много страници. Къщата в едно от северните предградия, до която тези страници биваха адресирани, имаше малка градинка пред полукръглите си еркерни прозорци, дълга покрита тераса към входа с хубав външен вид и цветни стъкла в имитирани оловни рамки на входната врата. За нея той плащаше четиридесет и пет лири годишно и не смяташе този наем за много висок, защото мисис Макхуър (една претенциозна персона с мършав врат и пренебрежително държане) беше по общо признание дама, която съседите наоколо считаха за „твърде високопоставена“. Единствената тайна на живота й бе малодушният й страх от часа, в който нейният съпруг щеше да се завърне вкъщи завинаги. Под същия покрив живееха още дъщерята, която се казваше Лидия, и синът Том. Те двамата познаваха твърде малко баща си. Най-вече го знаеха като рядък, но привилегирован гост, който вечер пушеше лулата си в трапезарията и преспиваше в къщата. Високото и слабо момиче, общо взето, малко се срамуваше от него; момчето беше явно съвсем безразлично и показваше това по прям, очарователен и непристорен начин, присъщ на мъжествените момчета.

А капитан Макхуър пишеше до дома от бреговете на Китай дванадесет пъти в годината, пожелавайки по особен начин да предадат поздравите му на децата, и така спокойно се надписваше „твой любещ съпруг“, като че ли тези думи, употребявани от толкова време и от толкова много мъже, не бяха, независимо от формата им, износена фраза с увехнало съдържание.

Китайско море е тясно както на север, така и на юг. Едно море, пълно с ежедневни красноречиви факти, като острови, пясъчни плитчини, рифове, бързи и променливи течения — заплетени факти, които въпреки това говорят на моряка с ясен и определен език. Техният език така властно привличаше чувството за реалност у капитан Макхуър, че той се бе отказал от отделната си каюта долу и фактически прекарваше всичките си дни на мостика на своя кораб, като често искаше да му занесат храната горе, а нощем спеше в щурманската рубка. И там той съчиняваше писмата си до дома. Всяко от тях без изключение съдържаше фразата „Времето беше много хубаво при това пътуване“ или някакъв друг израз, но със същото съдържание. И това изказване с чудната си упоритост беше написано със същата съвършена точност както всичко останало в неговите писма.

Мистър Раут също пишеше писма. Само че никой на кораба не знаеше колко бъбрив може да бъде той с писалка в ръка, защото главният механик имаше достатъчно въображение да държи писалището си заключено. Жена му много харесваше начина му на писане. Те бяха бездетни и мисис Раут — едра, гърдеста и жизнерадостна жена на четиридесет години — обитаваше заедно с беззъбата и почтена майка на мистър Раут една малка къщичка близо до Тедингтън. Тя имаше обичай да преглежда писмата си на закуска с живи очи и да прочита радостно, с висок глас, интересните пасажи на глухата стара дама, като вместо увод към всеки откъс се провикваше предупредително: „Соломон казва!“ Нейна привичка бе също така да изстрелва някой от изразите на Соломон по чужди хора, като малко ги хвърляше в почуда с непознатия текст и неочаквано забавното съдържание на тези цитати. В деня, в който новият енорийски свещеник посети за пръв път къщичката, тя намери случай да каже: „Както казва Соломон, механиците, които с кораби отиват на море, виждат чудноватостите на моряшката натура.“ Но промяната в израза на нейния гост я принуди да спре и да се опули.

— Соломон… О!… Мисис Раут — запелтечи младият човек, изчервявайки се, — трябва да ви кажа… че аз не… че аз не…

— Но това е моят съпруг — обяви тя със силен вик, като се тръшна на стола. Чувствувайки шегата, тя се смееше невъздържано с носната си кърпичка на очите, а той седеше срещу нея, усмихвайки се насила, и понеже му липсваше всякакъв опит с по-весели жени, беше напълно убеден, че тя за съжаление не е с всичкия си. По-късно те станаха отлични приятели, защото, като разбра, че тя няма непочтителни намерения, той стигна до заключението, че мисис Раут е наистина съвсем достопочтена. И своевременно свикна да приема, без да трепва, други откъси от мъдрите слова на Соломон.

По думите на жена му, Соломон бил казал веднъж: „Що се отнася до мен, дай ми най-тъпото магаре за капитан пред мошеника. Винаги ще се намери начин да се справиш с един глупак; но мошеникът е хитър, неумолим.“ Това беше едно леко обобщение, извлечено от конкретния случай с честността на капитан Макхуър, която сама по себе си тежеше с очевидността си като буца пръст. От друга страна, мистър Джукс, неспособен да обобщава, неженен, даже несгоден, имаше обичая по друг начин да разкрива сърцето си на един близък свой другар, с когото бяха работили заедно на един и същ кораб и който сега беше втори помощник-капитан на пътнически кораб в Атлантическия океан.

Преди всичко той изтъкваше преимуществата на търговското корабоплаване в Изтока, намеквайки за превъзходството му пред службата в Западния океан. Възхваляваше небето, морето, корабите и лекия живот в Далечния изток. Твърдеше, че като „Нан-Шан“ нямало втори кораб.

„Ние нямаме униформи с лъскави копчета, но затова пък сме като братя тук — пишеше той. Храним се всички заедно и си живеем весело и безгрижно… Момчетата от машинното са свестни, колкото могат да бъдат такива като тях, а старият Сол, Главният, е славен мъж. С него сме добри приятели. Колкото до стария, по-тих капитан от него не би могъл да намериш. Понякога си мислиш, че не му стига акълът да види, когато нещо не е в ред. И все пак не е така. Не може да бъде така. Вече няколко години той е капитан. Не върши нищо, което да е наистина глупаво, и добре командува кораба си, без да безпокои някого. Мисля, че не му стига толкова умът да търси удоволствие, като вдига скандали. Аз не се възползвам от това положение. Бих презирал подобно нещо. Извън онова, което е свързано с установения в службата ред, той като че ли разбира само половината от всичко, което му казваш. Това ни кара да се смеем понякога, но пък и скучно е да си с такъв човек в края на краищата. Старият Сол казва, че той не обичал да приказва много. Да приказва! Господи… Той никога не приказва. Онзи ден си говорехме под мостика с един от механиците и той трябва да ни беше чул. Когато се качих горе да поема дежурството си — гледам го, излиза от щурманската рубка, оглежда се наоколо, надниква през люковете, хвърля поглед на компаса и поглежда косо нагоре към звездите. Това си му е редовният номер. И после казва: «Вие ли приказвахте преди малко в левия коридор?» — «Да, сър.» «С третия механик?» — «Да, сър.» Отива до десния борд, сяда под навеса на мостика на малкото си походно столче и може би в продължение на половин час не издава никакъв звук, освен дето го чух да кихне веднъж. След известно време го чувам, че става и се запътва към левия борд, където бях аз. «Не мога да разбера как намирате за какво да говорите. Цели два часа. Не ви упреквам. Виждам на брега хора да го правят по цял ден и после вечерта сядат на чашка и продължават. Сигурно повтарят едни и същи неща. Не мога да го разбера.»

Чувал ли си някога подобно нещо? И така равнодушно се отнесе към това! Даже го посъжалих. Но понякога е и раздразнителен. Разбира се, човек не би извършил нищо, за да го ядоса, дори и да си заслужава. Но не си заслужава. Той е така чудно невинен, че дори да сложиш палеца на носа си и да размахаш пръсти подигравателно насреща му, само би се зачудил сериозно какво ли ти е влязло в главата. Веднъж съвсем простичко ми каза, че много трудно му било да разбере защо хората винаги се държат така странно. Той е прекалено нечувствителен, за да се тревожи за такива работи, и това си е истината.“