Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Приведохме всичко в ред, поставихме мачтата на баркаса, който щеше да се командува от нашия шкипер, и после с удоволствие поседнах за миг. Лицето ми беше натъртено, цялото тяло ме болеше, усещах всяко свое ребро и бях готов да се закълна, че съм си повредил гръбнака. Лодките, вързани за кърмата, лежаха в дълбока сянка, а наоколо морето беше осветено от заревото на пожара. На носа се издигаше към небето огромен ярък пламък. Той гореше зловещо и издаваше шум, напомнящ плясък на криле и гръмотевичен тътен; отекваха пукот, взривове и от огнения конус се сипеха искри. Човек е обречен да се бори с несгоди, течащи кораби и кораби, които горят.

„Юдея“ бе застанала с борд към вълните и ме безпокоеше това, че при такъв вятър — слаб като въздишка — е трудно да удържаме лодките зад кърмата, където се намираха в безопасност; с присъщата си упоритост те се мъчеха да се приближат и разлюлеят до борда. Лодките се удряха в корпуса, доста близо идваха до огъня, а корабът ги връхлиташе и всеки момент мачтите можеха да паднат през борда. Аз и двамата ми моряци с все сила отблъсквахме с весла и канджи лодките, но това занимание ни омръзна, тъй като нямаше смисъл да се бавим тук повече. Не виждахме тези, които останаха на борда, и нямахме никаква представа защо се забавиха толкова. Моряците тихичко ругаеха и се налагаше не само да работя, но и да ги подканям, а на тях все им се искаше да се изтегнат на дъното на лодката и да зарежат всичко.

Най-после извиках:

— Ей, вие там, на палубата!

Някой се надвеси от борда.

— Готови сме — рекох аз.

Главата изчезна и скоро се появи пак:

— Добре, сър. Капитанът казва, че трябва да се удържат лодките по-далеч от борда.

Мина половин час. Изведнъж се разнесе ужасен тътен, трясък, звън на вериги, съскане на вода и милиони искри излетяха в трептящия стълб дим, който се издигаше леко наклонен над кораба. Котвените греди изгоряха и двете нажежени до червено котви отидоха на дъното, отнасяйки със себе си двеста клафтера нажежена верига. Корабът потрепери, пламъкът конвулсивно затрептя и фокбрамстенгата рухна. Тя се метна надолу като огнена стрела, гмурна се, тозчас изскочи и бавно заплува на разстояние едно весло от лодките, много черна върху озареното море. Отново извиках кораба. След известно време един от моряците ми съобщи с неочаквано бодър, но сподавен глас, сякаш се опитваше да говори със затворена уста: „Сега идваме, сър“ — и изчезна. Дълго не чувах нищо освен пърпоренето и рева на пожара. Отекваха и някакви съскащи звуци. Лодките подскачаха, опъваха фалините, игриво налитаха една върху друга, удряха си бордовете или въпреки нашите усилия дружно се чукваха в корпуса на кораба. Търпението ми се свърши и като се покатерих по едно въже, достигнах кърмата.

Там беше светло като ден. Озовал се на кърмата, аз изпитах ужас при вида на огнената завеса, а горещината ми се стори отначало непоносима. Капитан Биърд, подвил крака и подложил ръка под главата, спеше на една от възглавничките на дивана, домъкнати от каютата; отблясъците на пламъка играеха върху лицето му. А знаете ли с какво се занимаваха другите? Те седяха на палубата вдясно от кърмата край един отворен сандък, ядяха хляб със сирене и пиеха бутилки портър.

На фона на пламъците, които извиваха яростните си езици над главите им, те се чувствуваха на воля като саламандри и напомняха група отчаяни пирати. Огънят искреше в бялото на очите им и осветяваше бялата кожа, която прозираше под скъсаните ризи. Всеки от тях имаше по някоя рана като от битка — превързана глава, бинтована ръка, мръсна дрипа около коляното — и всеки стискаше между крака бутилка, а в ръка държеше къс сирене. Махун се изправи. С хубавата си, но с невзрачен вид глава, с орловия профил, дългата бяла брада и с отпушената бутилка в ръка той приличаше на един от дръзките морски разбойници от древността, веселящи се на кървав пир.

— Последното хранене на борда — тържествено обясни той. — Цял ден нищо не бяхме яли и би било глупаво да хвърлим всичките тези провизии. — После посочи с бутилката към спящия шкипер. — Той каза, че не може да хапне нито залък, затова го настаних да спи — продължи Махун и като забеляза опулените ми очи, добави: — Не знам дали ви е известно, млади момко, че той не е спал няколко денонощия, а в лодките няма да ни е до сън.

— Никакви лодки не ще намерите, ако се мотаете още тук! — с негодувание възкликнах аз. Доближих шкипера и го разтърсих за рамото. Той най-сетне отвори очи, но не помръдна.

— Време е да напуснем кораба, сър — спокойно казах аз.

Той с мъка се надигна, погледна към пламъците, погледна към морето, блестящо край кораба и черно като мастило в далечината, погледна към звездите, които трептяха мътно през тънката завеса на дима върху небе, катраненочерно като Ереб.

— Младшите първо — рече той.

Един от моряците, като изтри с ръка устни, стана, прехвърли хакборда и се скри от очи. Останалите го последваха. Един се поспря, допи си бутилката и като замахна силно, я запокити сред пламъците.

— На, вземи! — извика той.

Шкиперът, безутешен, все още се бавеше и ние го оставихме за малко насаме да се прости с първия си кораб. После отново отидох при него и го отведох. И тъкмо навреме. Желязото на кърмовата куверта се бе нажежило.

Прерязахме фалината на баркаса и трите лодки, вързани една за друга, се отделиха от кораба. Напуснахме го точно шестнайсет часа след избухването. Махун командуваше втората лодка, а аз — най-малката, която бе дълга четиринайсет стъпки. Баркасът можеше да побере всички, но шкиперът каза, че трябва да спасим колкото може повече имущество за застрахователното дружество; и така аз поех първото си командуване. В моята лодка имаше още двама души, торба сухари, няколко консерви месо и буренце с вода. Беше ми заповядано да следвам наблизо баркаса, за да можем при лошо време да се прехвърлим в него.

И знаете ли какво си мислех? Реших още при първа възможност да се отделя от компанията на другите. Искаше ми се нищо да не пречи на първото ми командуване. Нямах намерение да се движа с ескадра, щом ми се представяше случай да плавам самостоятелно. Сам ще достигна брега. Ще изпреваря останалите лодки. Ех, младост, младост! Глупава, очарователна, чудесна!

Ние обаче не отплавахме веднага. Трябваше да видим последните мигове на кораба. И лодките обикаляха в нощта, издигайки се и спускайки се върху вълните. Моряците дремеха, пробуждаха се, въздишаха, пъшкаха. Аз гледах към горящия кораб.

Под тъмното небе той ярка пламтеше върху пурпурното море, обагрено от кървавочервените отблясъци на лумналата и зловеща вода. Пламъкът, огромен и самотен, се издигаше високо над океана, а от върха му непрестанно кълбеше към небето чер дим. Корабът силно гореше, скръбен и величествен като погребална клада, запалена в морето, в нощта, и наблюдавана от звездите. Тази великолепна смърт дойде като милост, като дар, като награда за стария кораб в края на усилния му път. Да наблюдаваш как корабът изпуска сетния си дъх, поверявайки го на звездите и морето, вълнуваше като гледка на величествен триумф. Мачтите паднаха малко преди разсъмване; искри лумнаха и се завъртяха вихрено, те сякаш изпълниха цялата нощ с огън — търпеливата и зорка необятна нощ, надвиснала мълчаливо над морето. Когато съмна, от кораба бе останала само овъглена коруба, която плаваше тихо под облак дим, носейки в себе си тлееща маса въглища.

Тогава извадихме веслата и лодките една след друга като процесия заобиколиха останките на кораба. Най-отпред беше баркасът. Когато минавахме край кърмата, тънък език пламък злобно се стрелна към нас и изведнъж носът на кораба почна да потъва, а от водата, като съскаше силно, се издигна пара. Последна се скри оцелялата кърма, но боята й се бе свлякла — напукана и олющена; буквите вече ги нямаше, нямаше ги думите и непреклонния девиз, нещо като душа на кораба, които да отправят към изгряващото слънце неговото верую и неговото име.

Поехме на север. Задуха лек ветрец и към обед лодките за последен път се събраха. На моята нямаше ни мачта, ни платна, но аз направих мачта от резервно весло, а платно измайсторих от тента, като използвах вместо рея канджа. Навярно такава мачта бе твърде тежка за лодката, но имах удоволствието да се убедя, че мога да изпреваря спътниците си, ако вятърът духа откъм кърмата. Наложи се да ги почакам. После погледнахме в картата на капитана, похапнахме дружно сухари с вода и получихме последните нареждания. Те бяха кратки и ясни: да плаваме на север и по възможност всички заедно.