Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Работата започна да взема съвсем лош обрат. Спуснахме във водата баркаса. Втората лодка също бе приготвена за спускане. Имахме и трета, четиринайсет стъпки дълга, тя се намираше на сигурно място, на висилките до кърмата.

После — о, чудо! — димът изведнъж намаля. Удвоихме усилията си, заливайки с вода трюма на кораба. След два дена димът изчезна напълно. На всички лица се появи широка усмивка. Това беше в петък. В събота никой не работи; само следяхме курса — и толкова. Моряците си изпраха дрехите, умиха се за пръв път от две седмици и получиха специален празничен обед. Те говореха с пренебрежение за самозапалването и твърдяха, че юнаци като тях винаги ще успеят да се справят с такова нещо. Кой знае защо, всички се чувствувахме така, сякаш бяхме получили голямо наследство. Но отвратителната миризма на изгоряло си остана на кораба. Очите на капитан Биърд хлътнаха, бузите — също. По-рано не бях забелязвал колко силно прегърбен и изкривен е той. Двамата с Махун важно се разхождаха около люковете и вентилаторите, като душеха въздуха. Тогава изведнъж открих, че клетият Махун е много, много стар. Що се отнася до мен, аз бях щастлив и горд, сякаш с моя помощ се печелеше голяма морска битка. О, младост!

Нощта бе ясна. На утрото забелязахме на хоризонта мачтите на кораб, който се връщаше в родината — първия, срещнат от нас от няколко месеца. Най-сетне наближавахме сушата — Ява бе на сто и деветдесет мили от нас, почти право на север.

На следния ден моята палубна вахта беше от осем до дванайсет. По време на закуската капитанът отбеляза:

— Чудно как дълго стои в каютата тази миризма.

Към десет часа, когато старшият помощник беше на кърмовата куверта, аз за миг слязох на палубата. До гротмачтата откъм кърмата имаше дърводелски тезгях; облегнах се на него, смучейки лулата си, а дърводелецът, младо момче, ме доближи и заговори. Той рече:

— Май нелошо се справихме с това, а, сър?

Тогава забелязах с досада, че този глупчо се мъчи да събори тезгяха. Казах лаконично:

— Не бива, Чипс — и изведнъж изпитах странно усещане, някаква нелепа илюзия: стори ми се, че кой знае как съм се озовал във въздуха. Чух нещо като гигантска въздишка, сякаш хиляда великана едновременно казаха „Уф!“, и почувствувах тъп удар, от който веднага ме заболяха ребрата. Не можеше да има съмнение — аз наистина бях във въздуха и тялото ми описваше къса парабола. Колкото и бързо да стана това, в главата ми преминаха разни мисли и доколкото си спомням, в такъв ред: „Дърводелецът тук няма вина… Какво е това?… Катастрофа?… Подводен вулкан?… Въглища, газ!… Ей богу, хвръкнахме във въздуха… Всички са убити… Ще падна в задния люк… Там има огън…“

В момента на взрива въглищният прах в трюма гореше с мътночервен пламък. Само миг, безкрайно малка част от секундата, бе изминал от момента, в който се разлюля тезгяхът, а аз вече лежах проснат върху товара. Скочих на крака и се изкатерих горе с такава бързина, като че ме изхвърли пружина. Палубата беше покрита с отломъци, лежащи напреки като дървета в гора след ураган; пред мен се полюшваше огромна завеса от мръсни парцали — това беше гротът, изцяло разкъсан. Помислих си: „Ей сега ще рухнат мачтите“ и побързах да се махна оттам, като допълзях на четири крака до кърмовия трап. Първия, когото видях, беше Махун, с очи като чаши и с отворена уста; дългите му бели коси бяха настръхнали, окръжавайки главата със сребърен ореол. Той тъкмо се канел да слезе долу, когато горната палуба почнала да се люлее, да се надига и пред очите му станала на трески, а той се вкаменил от почуда на горното стъпало. Гледах го и не вярвах на очите си, а той пък ме гледаше някак странно, с изплашено-любопитен поглед. Не знаех, че нямам ни коса, ни вежди, ни мигли; не знаех, че от наболите ми мустачки не е останала и следа, а лицето ми е черно, едната буза раздрана, носът порязан, по брадичката тече кръв. Бях изгубил фуражката си, единият пантоф липсваше и ризата ми бе на парцали. За всичко това нямах никаква представа. Бях поразен от факта, че корабът все още се държи на повърхността, че кърмовата куверта е цяла и най-вече, че виждам пред себе си жив човек. Ясното небе и спокойното море също будеха у мен изумление. Навярно съм очаквал те да се гърчат от ужас… Подайте бутилката.

Изведнъж се разнесе глас, който викаше кораба — дали идваше някъде отгоре, от небето, не можех да реша. А после видях капитана; той просто се беше побъркал. Развълнувано ме попита:

— Къде е масата от каюткомпанията? — Този въпрос ми подействува ужасяващо. Разбирате ли, току-що бях излетял във въздуха и целият треперех от това изпитание, затова не бях още сигурен жив ли съм, или не. Махун му затропа с крака и изкрещя:

— Милостиви боже! Нима не виждате, че палубата експлодира?

Гласът ми се възвърна и аз запелтечих, сякаш съзнавах, че съм пренебрегнал сериозно дълга си:

— Не зная къде е масата от каюткомпанията.

Това приличаше на зловещ сън.

И знаете ли какво поиска капитанът в следния миг? Поиска да стъкмим платната на реите. Много спокойно, сякаш потънал в размисъл, той настояваше да стъкмим платната на фокреята.

— Не зная дали е останал някой жив — изрече почти през сълзи Махун.

— Навярно — кротко настоя капитанът — ще се намерят достатъчно хора, за да извършим тази работа.

Оказа се, че старецът е бил в каютата си и навивал хронометрите, когато от сътресението се завъртял като пумпал. И веднага — както ни обясни по-късно — си помислил, че корабът се е ударил в нещо, след което се втурнал към каюткомпанията. Там видял, че масата е изчезнала: палубата хвръкнала във въздуха и масата, разбира се, пропаднала в склада. На мястото, където сутринта бяхме закусвали, той видял огромна дупка на пода. Това било във висша степен тайнствено и страшно го поразило, затова всичко, което видял и чул, като излязъл на палубата, му се сторило дреболия в сравнение с изчезването на масата. И забележете, капитанът тутакси обърна внимание, че няма никого на щурвала и баркът му е изменил курса — и едничката му мисъл беше отново да насочи към местоназначението тази жалка, оголена, лишена от палуба, тлееща черупка. Банкок! — ето къде се стремеше той. Казвам ви, този тих, изгърбен, кривокрак, едва ли не уродлив дребосък, който благодушно не подозираше за нашето вълнение, беше велик в предаността си към тази своя едничка мисъл. С властен жест той ни изпрати напред, а сам застана на щурвала.

Да, ето какво направихме най-напред — стъкмихме платната на тази развалина! Убити нямаше, не се срещаха дори тежко ранени, но всички бяха повече или по-малко пострадали. Трябваше да ги видите! Едни в дрипи, с черни лица, като въглищари, като коминочистачи, с кръгли глави, които изглеждаха ниско остригани, а всъщност бяха опърлени до кожа. Други, от долната вахта, се събудили, когато били изхвърлени от рухналите койки, и сега непрестанно трепереха и продължаваха да стенат дори по време на работата. Работеха обаче всички. Тези корави момци от Ливърпул бяха с добра закалка — убедих се в това от опит. Тя се придобива от морето — необятния простор и самотата, които обгръщат мрачната упорита душа. Да! Препъвахме се, пълзяхме, падахме, жулехме си краката, но обтягахме. Мачтите се държаха, но ние не знаехме дали не бяха силно обгорели там долу. Вятър почти нямаше, ала откъм запад идваха дълги вълни и люшкаха кораба. Мачтите можеха да рухнат всеки миг. Ние поглеждахме към тях боязливо. Не можеше да се предугади накъде ще се съборят.

После отстъпихме на кърмата и се огледахме. Палубата бе осеяна с дъски, трески, парчета дърво. Мачтите се издигаха над този хаос като огромни дървета над непроходим гъстак. Между отломките бавно, лениво се движеше нещо белезникаво, нещо подобно на мръсна мъгла. Димът от невидимото пожарище отново почна да си пробива път нагоре, влачейки се като гъст отровен облак в долина, задръстена от сухи дървета. Лениви кълбенца вече почнаха да се вият над купчината трески. Тук-таме се виждаха късове дърво, щръкнали като стълбове. Част от околомачтовата преградка, изтръгната от мястото й, беше пробила фоксейла и през дупката на това отвратително мръсно платно прозираше възхитително синьо късче небе. Няколко взаимно свързани дъски бяха паднали върху релинга и единият им край стърчеше отвъд борда като стълба към празнотата, водеща над дълбокото море към смъртта; тези дъски сякаш ни призоваваха тозчас да минем по тях и сложим край на глупавите си грижи. И през всичкото време нещо незримо — въздухът, небето или някакъв призрак — викаше кораба.