Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Старият господин Сиг харесваше хората, които приказват малко, такива, за които „можеш да си сигурен, че няма да се опитват да разширяват и подобряват дадените им инструкции“. И тъй като Макхуър отговаряше на тези изисквания, продължиха назначението му като капитан на „Нан-Шан“ и той насочи вниманието си към успешното плаване на своя кораб из водите на Китайско море. Първоначално корабът бе регистриран като английски, но след известно време фирмата Сиг намери за по-целесъобразно да го прехвърли под сиамски флаг.

Когато научи за възнамеряваното прехвърляне, Джукс започна да се вълнува, приемайки това едва ли не като лично оскърбление. Той обикаляше, мърморейки си, и от време на време се изсмиваше презрително.

— Представяте ли си да имаме на корабния флаг един смешен слон, взет сякаш от Ноевия ковчег — каза той веднъж на вратата на машинното отделение. — По дяволите, такова нещо не мога да понеса. Ще си дам оставката. Вас това не ви ли вбесява, мистър Раут? — Главният механик само се покашля с вида на човек, който познава цената на една добра служба.

Първата сутрин, когато новият флаг се развя на кърмата на „Нан-Шан“, Джукс го наблюдаваше от мостика с чувство на горчивина. За кратко време той се пребори с напиращите емоции и после забеляза:

— Странен флаг е този, под който пътуваме, сър.

— Какво му е на флага? — попита капитан Макхуър. — Добър си е според мен. — И той отиде до края на мостика, за да го види по-добре.

— Хм, на мен пък ми се струва странен — избухна Джукс силно разгневен и бързо слезе от мостика.

Капитан Макхуър беше учуден от това държане. След малко той влезе тихо в щурманската рубка и разтвори своя международен указател за сигналите и кодовете на онова място, където флаговете на всички страни бяха дадени точно, наредени в ярки редици. Мина с пръста си по тях и когато стигна до Сиам, загледа с голямо внимание червеното поле и белия слон. Нищо не би могло да бъде по-просто; но за да се увери, взе книгата със себе си на мостика, за да сравни цветната рисунка с истинския флаг на кърмата. Когато Джукс, който този ден носеше службата с потиснат гняв, се появи на мостика, началникът му отбеляза:

— Няма нищо нередно в този флаг.

— Няма ли? — измърмори Джукс, като коленичи пред някакъв шкаф на палубата и злобно заиздърпва оттам запасното въже за лота.

— Не. Проверих в книгата. Дължина двойно на широчината и слонът точно в средата. Смятам, че хората на брега ще знаят как да направят тукашния флаг. Това се разбира от само себе си. Не бяхте прав, Джукс…

— Но, сър — започна Джукс, изправяйки се възбудено, — бих могъл да кажа само… — И с треперещи ръце той затърси пипнешком края на навитото въже.

— Добре, добре — успокои го капитан Макхуър, както беше седнал на малкото брезентово сгъваемо столче, което много обичаше. — Остава само да внимавате, докато хората свикнат, да не вдигат флага със слона, обърнат с краката нагоре.

Джукс хвърли новото въже за лота на предната палуба с едно силно „Заповядай, боцмане — не забравяй добре да го намокриш“ и с огромна решителност се обърна към началника си. Но капитан Макхуър беше разперил удобно лакти върху парапета на мостика.

— Защото, предполагам, това би могло да се вземе като сигнал за тревога — продължи той. — Как смятате? Този слон там, аз поне така го схващам, представлява нещо като емблема…

— Представлява! — кресна Джукс така, че всички глави от палубите на „Нан-Шан“ се обърнаха към мостика. После въздъхна и с внезапно примирение каза кротко:

— Би било наистина ужасно неприятна картина.

По-късно през деня той заговори главния механик с едно поверително: „Слушай да ти кажа най-последния лаф на стария.“

Мистър Соломон Раут (споменаван често като Сол Дългия, Стария Сол или Татко Сол) поради това, че почти неизменно се бе оказвал най-високия човек на борда на всеки кораб, на който постъпвал на работа, бе придобил навика да гледа отвисоко със спокойно снизхождение. Той имаше рядка червена коса, плоските му бузи бяха бледни, кокалестите му китки и дългите му фини ръце бяха също бледни, като че ли бе прекарал целия си живот на сянка.

Той се усмихна отвисоко на Джукс и продължи да си пуши и тихо да гледа наоколо с вид на добър чичко, който изслушва разказа на някое развълнувано учениче. После, явно забавлявайки се, но иначе равнодушен, попита:

— Е, ти подаде ли си оставката?

— Не — извика Джукс, извисявайки уморения си и обезсърчен глас над дрезгавото бръмчене на лебедките на „Нан-Шан“. А те всички работеха здравата, сграбчваха вързопите с товар, издигаха ги високо горе до края на дългите кранове, едва ли не като че ли за да се разкъсат при стремглавото им спускане надолу. Веригите на товарите пъшкаха по скрипците, звънтяха по комингсите, дрънчаха по борда. И целият кораб трепереше, дългите му сиви стени бяха забулени в кълба от пара.

— Не — повтори Джукс, — не я подадох. Има ли смисъл? Все едно да подхвърля молбата си за оставка ей на тази стена. Не вярвам, че би могъл да накараш такъв човек да разбере нещо. Просто ще ме смачка.

В този момент, връщайки се от брега, капитан Макхуър прекоси палубата с чадър в ръка, следван от един мрачен, хладнокръвен китаец, обут в копринени обувки с подметки от хартия и също като него с чадър.

Като говореше едва чуто и гледаше по навик в обувките си, капитанът на „Нан-Шан“ забеляза, че щяло да бъде необходимо да се отбият във Фу-Чау по време на този рейс, и пожела мистър Раут да се погрижи корабът да бъде под пара на другия ден следобед точно в един часа. Той побутна назад шапката си, за да обърше чело, отбелязвайки в същото време, че мразел въобще да слиза на брега. А стърчащият над него мистър Раут, без да благоволи да каже една дума поне, пушеше сериозен, като придържаше десния си лакът с дланта на лявата ръка. След това, все със същия тих глас, Джукс получи нареждане да следи да няма товари в пространството между двете предни палуби. Компанията Бън Хин изпращала групата по домовете им. Двадесет и пет торби ориз щели веднага да бъдат докарани с един сампан и да се пренесат в склада. Те всичките работили по седем години, каза капитан Макхуър, и всеки си носел сандък от камфорово дърво. Дърводелецът трябвало да започне веднага да наковава няколко сантиметра дебели летви по протежение на палубата долу, отпред и отзад, за да не могат тези сандъци, да се плъзгат насам-натам по време на пътуването. Нямало да бъде зле Джукс да се занимае с тази работа веднага.

— Чувате ли, Джукс?

Този китаец щял да пътува с кораба чак до Фу-Чау, щял да бъде нещо като преводач. Бил чиновник на компанията Бън Хин и искал да хвърли един поглед на мястото, определено за кулите. Нека Джукс да му покажел.

— Чувате ли, Джукс?

Джукс се погрижи да прекъсне тези инструкции на подходящи места със задължаващото „Да, сър“, казано без въодушевление. Рязкото му „Тръгвай с мен, Джон, аз покажа, ти видиш“ накара китаеца да тръгне по петите му.

— Искаш погледнеш, видиш, погледнеш, видиш… все това — каза Джукс, който нямаше никаква склонност към чуждите езици и осакатяваше безмилостно дори и тукашния англо-китайски жаргон. Той посочи към отворения люк. — Вземи номер първи място, ти спиш, а?

Той беше рязък, както подобаваше на расовото му превъзходство, но не беше недружелюбен. Китаецът се взираше тъжен и безмълвен през люка в мрачната вътрешност на кораба, като че ли беше застанал на ръба на зинал гроб.

— Няма вали дъжд там долу, разбираш? — подчерта Джукс. — Предположим все такова хубаво време, ти кули-човек номер едно, идва горе — продължаваше той, като имитираше загряване. — Прави така — Фууу! — и той изпъна пълни гърди и наду бузи. — Разбираш, Джон? Дишаш — чист въздух. Хубаво, а? Можеш переш тези там панталони, ядеш тук горе — разбираш, Джон?

С устата и ръцете си той правеше енергични движения, като че ли яде ориз и пере дрехи. А китаецът, който скриваше недоверието си към тази пантомима под маската на спокойно държане, примесено с лека и изтънчена меланхолия, гледаше с бадемовите си очи ту Джукс, ту люка.