Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Марлоу (поне аз смятам, че той така пишеше името си) разказваше историята или по-точно хрониката на едно пътешествие:

— Да, видял съм и аз нещичко от Източните морета; най-добре си спомням обаче първото си пътуване дотам. Вие, приятели, знаете, че има такива пътешествия, които като че служат за окраска на живота, като символ на битието. Човек се бори, работи, поти се, едва не се погубва, а понякога наистина се погубва в стремежа да извърши нещо — и не може. Не по своя вина. Просто не може да извърши каквото и да било на този свят — нито голямо, нито малко, нищичко — дори да се ожени за някоя стара мома, или пък да превози до определено пристанище нищо и никакъв товар от шестстотин тона въглища.

Този епизод е паметен във всяко отношение. За пръв път потеглях към Изтока, за пръв път щях да бъда втори помощник; това пътуване щеше да бъде първо и за моя шкипер като такъв. Съгласете се, че му е било крайно време. Беше на не по-малко от шейсет години; дребен, с широк, не много прав гръб, превити рамене и единият крак по-крив от другия; той целият изглеждаше странно изкривен, каквито са често хората, работещи на полето. Лицето му напомняше орехотрошачка — брадата и носът сякаш се мъчеха да се затворят над хлътналата уста, — оградено от стоманеносиви пухкави косми, те наподобяваха превръзка от суров памук, очернена с въглищен прах. Шкиперът имаше сини очи на старческото си лице и те изглеждаха досущ момчешки с онзи израз на прямота, който някои съвсем обикновени хора запазват до края на живота си благодарение на редкия вътрешен дар — да бъдат простодушни и честни. Чудя се какво го накара да приеме тъкмо мен. Идвах от един първокласен австралийски клипер, на който бях трети помощник-капитан, а този шкипер, изглежда, смяташе първокласните клипери за аристократични и възвишени. Той ми каза: „Знаете ли, на този кораб ще трябва да поработите.“ Отговорих, че ми се е налагало да работя на всички кораби, където съм бил досега. „Да, но този е по-различен, а вие, господата от големите кораби… И все пак мисля, че сте подходящ за нас. Явете се утре.“

И аз се явих. Това бе преди двайсет и две години; току-що бях навършил двайсет. Как лети времето! Това бе един от най-щастливите дни в живота ми. Представете си! За пръв път втори помощник — истински отговорен пост! Не бих се отказал от тази сполука за нищо на света. Старшият помощник ме огледа внимателно. Той също беше стар, но от по-друг тип. Имаше римски нос, снежнобяла дълга брада и се казваше Махун, но настояваше да го наричаме Ман. Разполагаше с добри връзки, ала все пак нещо пречеше на сполуката му и не бе успял да се издигне.

Колкото до капитана, той години наред бе служил на каботажни кораби, после в средиземноморския и след това в западноиндийския търговски флот. Не беше минавал нито веднъж край нос Хорн и нос Добра Надежда. Пишеше трудно, с несигурен почерк и писането никак не го интересуваше. И двамата, разбира се, бяха прекрасни моряци и тъй като бяха много по-възрастни от мене, ме караха да се чувствувам като малко момче край своите дядовци.

Корабът също беше стар. Казваше се „Юдея“. Странно име, нали? Беше собственост на някой си Уилмър Уилкокс или нещо подобно; той обаче се разорил и умрял преди двайсет и повече години и затова точното му име не е от значение. Корабът се намираше от дълго време на ремонт в доковете на Шадуел. Можете да си представите състоянието му. Той беше целият в ръжда, прах, мръсотия, със сажди по мачтите и изцапана палуба. Все едно че бях излязъл от палат, за да се озова в порутена колиба. Около 400-тонен, с примитивен брашпил, дървени резета по вратите и никъде нито късче месинг „Юдея“ имаше голяма четириъгълна кърма. Под името, изписано с големи букви, личеше богатата спирална дърворезба, златният бронз на която бе поизбелял, и подобие на герб с мото под него: „Стори го или умри.“ Помня, че това ми направи силно впечатление. В девиза имаше романтика — нещо, което ме накара да обикна тази стара коруба, нещо, което допадаше на моята младост!

Напуснахме Лондон с баласт — пясък, — за да натоварим въглища в едно северно пристанище и ги откараме в Банкок. Банкок! Изпитвах трепет при това име. От шест години бях моряк, но бях видял само Мелбърн и Сидни, много хубави места, бих казал дори очарователни… ала Банкок!

Излязохме от Темза, опънали платна и с лоцман, който добре познаваше Северно море. Казваше се Джърмин и все се измъкваше до камбуза, за да суши на печката носната си кърпа. Очевидно той никога не спеше. Беше мрачен човек с вечна сълза, блестяща на края на носа му; той или си спомняше минали неприятности, или имаше такива в момента, или пък очакваше някакви нови — не можеше да бъде щастлив, дори всичко да беше наред. Изпитваше недоверие към мен поради младостта ми, здравия ми разум и качествата ми като моряк и възприе навика да проявява това недоверие по повод на стотици дребни неща. Осмелявам се да кажа, че той беше прав. Доколкото си спомням, тогава знаех съвсем малко, а и сега не зная кой знае колко повече; към този Джърмин обаче изпитвам омраза до ден-днешен.

Цяла седмица се влачихме до Ярмът Роудс, а после ни връхлетя буря — прочутата октомврийска буря отпреди двайсет и две години. Вятър, светкавици, лапавица, сняг и ужасно море. Носехме се като перушинка и можете да си представите в какво окаяно положение сме били, като ви кажа, че фалшбордовете ни бяха разбити и палубата наводнена. Втората нощ баластът се премести на подветрената страна, а по това време бурята ни бе отнесла някъде към Догър Банк. Не ни оставаше нищо друго, освен да слезем с лопати и се опитаме да изправим кораба, и ето ни долу в широкия трюм, тъмен като пещера, лоените свещи трептяха, забодени на бимса, горе виеше бурята, корабът подскачаше като побеснял, наклонен на една страна; там бяхме всички — Джърмин, капитанът, — всички, и макар едва да се крепяхме на краката си, работехме трескаво като гробари, опитвайки се да прехвърлим мокрия пясък към наветрената страна. При всяко подскачане на кораба се виждаше смътно в полумрака как хората падат, размахали отчаяно лопатите. Един от юнгите (при нас те бяха двама) под въздействието на странната сцена плачеше сърцераздирателно. Чувахме го как хленчи някъде сред тъмата.

На третия ден бурята стихна и скоро ни взе на буксир един влекач от северното крайбрежно плаване. Бяхме изгубили шестнайсет дена, за да стигнем от Лондон до Тайн! Когато влязохме в дока, се оказа, че сме изпуснали реда си за товаренето и трябваше да чакаме цял месец. Мисис Биърд (името на капитана беше Биърд) пристигна от Манчестър да се види със стария. Тя заживя на борда. Екипажът се пръсна кой накъдето види и на кораба останаха само капитанът, помощниците, единият юнга и стюардът — мулат, който се обаждаше на името Ейбрахам. Мисис Биърд беше възрастна жена със сбръчкано като зимна ябълка румено лице и с фигура на младо момиче. Веднъж ме видя да си зашивам копче и настоя да й дам да ми поправи ризите. В това имаше нещо неприсъщо за капитанските жени, каквито бях виждал на бордовете на първокласните клипери. Когато й занесох ризите, тя рече: — А чорапите? Трябва да се закърпят, сигурна съм. Нещата на Джон — на капитан Биърд — вече приведох в ред и сега с удоволствие бих свършила още нещо.

Чудесна бабичка! Тя прегледа и поправи бельото ми, а през това време аз за пръв път прочетох „Сартор Ресартъс“ и „Пътуване до Кива“ от Барнаби. Тогава не разбрах много добре първата книга, но помня, че по онова време предпочитах войника пред философа и предпочитанието ми се потвърди от живота. Единият беше човек, а другият — нещо по-голямо… или по-малко. Те и двамата обаче са покойници, мисис Биърд също умря… Младостта, силата, геният, мислите, постиженията, простодушните сърца — всичко умира. Но както и да е.

Най-сетне натоварихме кораба. Наехме екипаж. Осмина здрави мъже и двама юнги. Вечерта ни изтеглиха на буксир към шамандурите при входа на дока; бяхме готови за отплаване и смятахме да потеглим на следния ден. Мисис Биърд трябваше да си замине за вкъщи с нощния влак. Когато корабът бе привързан към пристана, събрахме се да пием чай. На масата всички мълчаха — Махун, старата семейна двойка и аз… Свърших пръв и се измъкнах да пуша; каютата ми се помещаваше в рубката точно срещу кърмовата куверта. Имаше прилив; духаше силен вятър и ръмеше. Двойните врати на дока бяха отворени и парните кораби за въглища влизаха и излизаха сред мрака; ярко горяха светлините им, шумно пляскаха витла, гърмяха скрипците, от кейовете ехтяха викове. Наблюдавах в нощта върволицата от светлини по мачтите, която извиваше нагоре, и зелените светлини, които се спускаха надолу; изведнъж пред мен лумна червен блясък, изчезна и се появи отново. Съвсем наблизо се откроиха смътните очертания на носа на някакъв параход. Извиках надолу към каютата: