Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Бързо горе!

А после от мрака прозвуча нечий изплашен глас:

— Спрете кораба, сър!

Удари камбана. Друг глас извика предупредително:

— Вървим право към този барк, сър!

Отговорът прозвуча сърдито:

— Добре!

После отекна силен трясък: тъпият нос на парахода закачи фоквантите на „Юдея“. Последва кратък смут, чуха се викове, припрени стъпки. Парата зарева. После някой каза:

— Благополучно, сър…

— При вас всичко наред ли е? — попита сърдитият глас.

Втурнах се напред да видя има ли повреди и извиках в отговор:

— Изглежда, да.

— Заден ход! — изкомандува сърдитият глас.

Заби камбана.

— Кой е този параход? — изписка Махун. Виждахме само грамадната му сянка, която отстъпваше назад. Те ни извикаха някакво име — име на жена: Миранда, Мелиса или нещо такова.

— Още месец ще трябва да киснем в тази проклета дупка — каза ми Махун, когато с фенери в ръце заоглеждахме разбитите фалшбордове и скъсаните въжета. — Но къде е капитанът?

През цялото време не го бяхме видели, нито чули. Тръгнахме да го търсим на кърмата. Нейде от дока достигна до нас жален вик:

— Ей, „Юдея“!…

Как, по дяволите, бе попаднал там капитанът?…

— Ало! — завикахме ние.

— Плавам в нашата лодка без весла! — извика той.

Един окъснял лодкар ни предложи услугите си и Махун се спазари с него за половин крона да довлече на буксир нашия шкипер; първа обаче изкачи трапа мисис Биърд. Двамата почти час плавали из дока под ръмящия студен дъжд. За пръв път в живота си бивах толкова учуден.

Излиза, че той, като чул вика ми „Всички горе!“, веднага разбрал каква е работата, грабнал жена си, изтичал на палубата, прекосил я и слязъл в нашата лодка, която била вързана за трапа. Трудна задача за един шейсетгодишен старец. Представете си как този старец юнашки е носил на ръце бабичката си — своята другарка в живота. Настанил я на седалката за гребеца и тъкмо се канел да се качи пак на борда, когато фалинът някак се скъсал и двамата били отнесени от кораба. Разбира се, в суматохата не сме чули виковете му. Имаше посрамен вид. Жена му обаче каза весело:

— Мисля, че сега вече няма да има значение, ако изпусна влака.

— Да, Джени, върви долу да се постоплиш — измърмори той, а после се обърна към нас: — Морякът не бива да има работа с жени — запомнете го от мен. Ето че липсвах от кораба. Добре, че не се случи някаква беда. Да вървим да видим какво е разбил този глупав параход.

Повредите бяха незначителни, но ремонтът ни задържа три седмици. Към края на последната седмица занесох до гарата куфара на мисис Биърд, тъй като капитанът бе зает със своите агенти, и я настаних удобно в един третокласен вагон. Тя отвори прозореца и ми каза:

— Вие сте добро момче. Ако видите Джон — капитан Биърд — нощем без шалче, напомнете му от мое име добре да си загръща врата.

— Непременно, мисис Биърд — отвърнах аз.

— Вие сте добро момче. Забелязах колко сте внимателен към Джон — към капитана…

Влакът изведнъж потегли; аз свалих шапка на старицата. И повече не я видях… Подайте бутилката.

На другия ден излязохме в открито море. Три месеца бяха изминали от момента, в който потеглихме от Лондон на път за Банкок. А си мислех, че ще бъдем в открито море най-много след две седмици.

Беше януари и имахме чудесно време — ясно и слънчево. Зиме то е по-очарователно, отколкото лете, защото не сте го очаквали, и такова време ви ободрява, а вие знаете, че това не ще е за дълго, че не може да бъде за дълго. Такова време прилича на неочаквано наследство, внезапна находка, рядка сполука.

Това продължи, докато плавахме в Северно море, в Ламанш и по-нататък, докато не се отдалечихме на около триста мили западно от Лизардс; тук задуха югозападен вятър и почна да се засилва. След два дена той прерасна в буря. Сред вълните на Атлантическия океан „Юдея“ подскачаше като стар сандък за свещи. Вятърът духаше ден след ден — злобно, без прекъсване, съчувствие и отдих. Светът представляваше само огромни разпенени вълни, които връхлитаха върху нас, а небето се прихлупи тъй ниско, че сякаш можеше да го стигнем с ръка, и беше мръсносиво като окаден таван. В бурното пространство, което ни окръжаваше, летяха валма пяна. Ден след ден и нощ след нощ се чуваше само воят на вятъра, бученето на морето, шумът на водата, лееща се по палубата. Нямаше покой нито за кораба, нито за нас. Той се мяташе, гмуркаше, забиваше нос, присядаше назад, въртеше се насам-натам, стенеше и на палубата ние трябваше здраво да се държим, а долу стискахме с все сила койките. И тялото, и духът ни изнемощяваха от постоянното напрежение.

Една нощ Махун ми заговори през малкия илюминатор до моята койка; той се отваряше точно над леглото ми. Лежах буден, обут и се чувствувах така, сякаш не бях спал години, а не можех да заспя, колкото и да се мъчех. Махун развълнувано промълви:

— Лотът у вас ли е, Марлоу? Помпите не работят. Дявол да го вземе, работата е сериозна.

Дадох му лота и пак легнах, като се мъчех да мисля за най-различни неща, но в главата ми бяха все помпите. Когато излязох на палубата, моряците още изчерпваха водата и моята вахта ги смени на помпите. На светлината на фенера, изнесен на палубата, за да се види отчитането на лота, аз забелязах уморените им сериозни лица. Помпихме всичките четири часа. Помпихме цялата нощ, целия ден, цялата седмица — вахта след вахта. Корабът се разхлабваше все повече и силно течеше — не чак толкова, че да ни удави отведнъж, но достатъчно, за да ни умори от работа на помпите. А докато изчерпвахме водата, корабът ни изоставяше част по част: бяха отнесени фалшбордовете, изтръгнати пилерсите, разбити вентилаторите, вратата на рубката натикана вътре. На кораба не бе останало нито едно сухо местенце. Той бавно се превръщаше в кухина. Баркасът стана на трески, но като по чудо продължаваше да се крепи на висилките. Сам го бях връзвал и се гордеех с извършеното от мен, което така дълго противостоеше на яростта на морето. А ние все помпихме. И нямаше никакъв признак за оправяне на времето. Морето беше бяло като завивка от пяна, като котел с кипящо мляко; никакво разкъсване на облаците — прозирка поне колкото човешка длан, макар само за десет секунди. За нас нямаше никакво небе, нямаше нито звезди, нито слънце, нито вселена — нищо освен гневните облаци и побеснялото море. Изчерпвахме водата вахта след вахта, борейки се за живота си: струваше ни се, че това продължава месеци, години, цяла вечност, сякаш сме умрели и попаднали в ада на моряците. Забравихме деня от седмицата, името на месеца, забравихме в коя година живеем и били ли сме някога на брега. Платната бяха отнесени, океанските вълни заливаха кораба ни, а на нас ни беше все едно. Въртяхме ръчките на помпите и гледахме с идиотски очи. Веднага щом изпълзяхме на палубата, аз завързвах с въже моряците, помпите и гротмачтата и почвахме да въртим ръчките — въртяхме ги непрестанно, а водата достигаше до кръста ни, до шията, заливаше дори главите ни. Беше ни все едно. Забравили бяхме какво е да си сух.

Понякога ми идваше в главата мисълта: „Та това е дяволски чудесно приключение! Като в книга. И то при първото ми плаване като втори помощник… а съм само двайсетгодишен… и понасям трудностите не по-зле от всички тези хора, поддържам дух в своите момчета.“ Бях доволен. От това изпитание не бих се отказал за нищо на света. Обземаха ме мигове на тържество. Всеки път, когато старият, оголен от всичко кораб се гмурнеше тежко, издигнал високо задницата си, ми се струваше, че „Юдея“ отправя като молба, като предизвикателство, като вик към безмилостните облаци думите, написани на кърмата: „Юдея, Лондон. Стори го или умри.“

О, младост! Каква сила, вяра, фантазия! За мен „Юдея“ не беше старо корито, превозващо товар въглища, за мен тя олицетворяваше борба, проверка, изпитание на живот и смърт. Мисля за нея с радост, с любов, с тъга — както вие мислите за покойник, когото сте обичали. Аз никога не ще я забравя… Подайте бутилката.