Посестрими в занаята

Когато последните звуци заглъхнаха, а нажеженото им до бяло ехо опърли всеки ум из помещението, Хуел се отърси от магията, изпълзя от скривалището си и смушка Томджон в коляното.

— Тръгвай веднага, глупако! — изсъска му. — Преди да е отзвучало.

Сграбчи здраво момчето за лакътя, подхвърли два безплатни билета на ошашавения барман и ускори крачка. Не спряха, докато не изминаха цяла пряка.

— А на мене ми се стори, че се справях доста добре там — рече Томджон.

— Даже прекалено добре, бих казал.

Момчето доволно потри ръце.

— Хубаво. А сега къде отиваме?

— Къде отиваме ли?!

— Нощта е още млада!

— Не, нощта свърши. Утрото е това, дето предстои — бързо възрази джуджето.

— Добре де, ама аз не искам да се прибирам още. Не знаеш ли някое по-приветливо място? Все още нищо не сме изпили.

Хуел въздъхна.

— Да отидем в тролска таверна, а? — предложи Томджон. — Чувал съм за тях. Имало няколко из Сенките 22. Бих искал да видя тролска таверна.

— Те са само за тролове, момче. Дават разтопена лава за пиене, свири се музика с камъни и се яде чакъл с оцет и сирене.

— Ами баровете на джуджетата?

— Няма да ти харесат — отговори Хуел с чувство. — Да не говорим, че няма да има място за главата ти.

— Таванът е нисичък, тъй ли?

— Погледни на ситуацията по следния начин — колко време можеш да издържиш да пееш за злато?

— Ами златно е, прави звън и можеш да си купуваш неща с него — експериментира на глас Томджон, докато се разминаваха с тълпите на Площада на счупените луни. — Четири секунди най-вероятно.

— Именно. След пет часа пеене на човек вече му се струва, че започва да се повтаря.

Хуел мрачно подритна камъче. Предишния път, когато идваха в града, беше проверил няколко джуджешки бара и не ги беше одобрил. По неизвестни причини събратята му от планините, които у дома не вършеха нищо по-необичайно от копаене на руда и преследване на дребен дивеч, веднъж озовали се в големия град, изпитваха подтик да обличат метално бельо, да се разхождат насам-натам, затъкнали секири в коланите си, и да се назовават с имена като Тимкин Гърмящото черво. И никой не можеше да се мери с градските джуджета, станеше ли реч за надпиване. Понякога така съвестно лочеха, че изобщо не си уцелваха устата.

— Във всеки случай — додаде той — ще те изритат, задето си много умен. Всъщност думите на песента са „Злато, злато, злато, злато, злато, злато“.

— А припев има ли?

— „Злато, злато, злато, злато, злато“ — отговори Хуел.

— Изпусна едно „злато“ тука.

— Може би защото не ми е било съдено да бъда джудже.

— Стига бе, я се отпусни малко, парково украшение такова! — възкликна Томджон.

Джуджето си пое дъх със съскане.

— Извинявай — бързо се поправи Томджон. — Аз, такова, понеже съм чувал татко…

— С баща ти се познаваме от много време. В добро и зло. И бога ми, имало е много повече зло, отколкото добро. Още отпреди ти да се род… — Той се поколеба. — Трудни времена бяха ония. Тъй че, казвам аз… ами-и, човекът просто си е заслу жил правото.

— Да. Съжалявам.

— Разбираш ли, просто… — Хуел поспря в началото на тясна уличка. — Чу ли нещо?

Те се вторачиха в тъмната алея, с което за пореден път показаха, че не са тукашни. Морпоркци дори не поглеждат към тъмните странични улички, когато чуят оттам да се носят странни шумове. Ако видят четирима биещи се мъже, първият им подтик не е да се притекат на помощ, не дай си боже пък на този, който явно губи битката, и да се озоват на погрешния край на добре насочен ритник. Нито пък викат „Хей!“. Но най-важното, не изглеждат изненадани, когато нападателите, вместо да побягнат виновно, размахат под носовете им малко картонче.

— Това пък какво е? — попита Томджон.

— Някакъв клоун! — извика Хуел. — Обрали са някакъв нещастен клоун!

— „Лиценз за кражба“ ли? — поднесе Томджон картичката към светлината.

— Именно — отговори водачът на тройката. — Само не очаквайте да ви обслужваме и вас, защото тъкмо се прибирахме.

— Да, де — прибави вторият нападател. — Имаме си таковата. Квота.

— Ама вие го ритахте!

— Амчи-и… само мъничко. Не може да се нарече истинско ритане.

— Повече го посбутахме — включи се и третият крадец.

— Напълно почтено си беше всичко. Тоя такъв юмрук наби на Рон, не си е работа!

— Да-а. Някои хора и представа си нямат.

— Вие, безсърдечни… — развика се Хуел, но Томджон постави умиротворително ръка върху главата му.

След това обърна визитната картичка. Там пишеше:

Дж. Х. Богис Тихата Стъпка и Племенници

Крадци по Поръчка

„Старата фирма“ (Оснвн. АМ 1789)

Всички видове Кражби, Професионално и

Безсрамно изпълнение

Изнасяме покъщнина. 24-часови услуги

Никоя работа не е дребна работа

СЕМЕЙНИ ТАРИФИ

— Всичко изглежда наред — каза мрачно той. Хуел замръзна по средата на опитите си да изправи зашеметената жертва на крака.

— Наред ли? — кресна той. — Да обират хората?

— Ще му издадем фактура естествено — обясни Богис. — Слава богу, че ние попаднахме първи на него. Някои от ония, новите в бизнеса, си нямат и понятие 23.

— Каубои — съгласи се племенникът.

— Колко му откраднахте? — попита Томджон.

Богис отвори кесията на клоуна, която междувременно беше затъкнал в пояса си, и пребледня.

— Ох, милостиви боже — възкликна той. Племенниците се скупчиха около него.

— Така ни било писано, един вид.

— За втори път тая година, вуйчо.

Богис се втренчи в жертвата.

— Е, добре, ама аз откъде можех да зная? Нямаше как да зная предварително, нали? Искам да кажа — погледнете го само, колко пари бихте очаквали да носи у себе си? Няколко медни монети, не повече, нали така? Искам да кажа — даже не бихме му обърнали внимание, но нали ни беше на път към дома. Ето тъй става, колчем се опиташ да направиш услуга някому.

— Колко значи е носел у себе си? — настоя Томджон.

— Тука вътре има най-малко сто сребърни долара — простена Богис, като размаха кесията. — Имам предвид — това не е моята категория. Не е моята класа. Не мога да си позволя подобни пари.

Човек трябва да е член на Гилдията на адвокатите или нещо подобно, за да краде по толкова. Прекалено много надхвърля квотата ми и туйто.

Доста предвидливи граждани се уговаряха предварително за допустимия брой обири, грабежи и т.н. в началото на финансовата година, най-често в уюта на собствените си домове, и по този начин си осигуряваха безпрепятствено ходене по улиците през останалата част от годината. Механизмът цъкаше изключително мирно и ефикасно, като за пореден път демонстрираше, че в сравнение с Патриция на Анкх, Макиавели не би могъл да върти и сергия за пържена цаца.

— Върни му ги тогава — предложи Томджон.

— Но нали вече му издадох фактура!

— А те си имат всичко по себе си, нали се сещате, номерца и тям подобни — включи се най-младият племенник. — Гидията ще ни проверява…

Хуел сграбчи ръката на Томджон.

— Бихте ли ни извинили за момент? — обърна се той към отчаяния крадец и завлече Томджон на отсрещната страна на уличката.

— Окей — каза той. — Кой е ненормалният тука? Те ли? Или аз? Или пък ти?

Томджон му обясни.

— Ама това законно ли е?

— До известна степен. Забележително е, нали? Някакъв човек в кръчмата ми разказа.

— Ама бил откраднал прекалено много, така ли?

— Очевидно. Явно гилдията им е много стриктна в тия работи.

Жертвата изстена и леко звънна.

— Погрижи се за него — нареди Томджон. — Аз ще се оправя с тях.

Той се върна при крадците, които изглеждаха изключително угрижени.

— Моят клиент смята — започна той, — че проблемът може да бъде разрешен, ако му върнете парите обратно.

— Да-а-а — отговори Богис, като обмисляше идеята, сякаш тя бе някаква чисто нова теория за космическото сътворение. — Ама всичко се свежда до фактурата, нали разбираш, всичко е попълнено, време и място, подписана и подпечатана…