Посестрими в занаята

Хуел изстина. Хората в Анкх-Морпорк бяха космополитни създания с лековато, но не и предубедено отношение към останалите раси, което се изразяваше в равноправното им халосване с тухла по главата и хвърляне в реката. Това не се отнасяше до троловете, естествено, защото не е лесно да изпитваш расови предразсъдъци спрямо високи седем стъпки същества, които могат да преминават през стени — поне не за дълго. Но хора, високи само три стъпки, като че са създадени, за да бъдат дискриминирани.

Гигантът почука Хуел по темето.

— Къде ти е въдичката, парково украшение? — попита той.

Барманът бутна двете халби по подгизналия тезгях.

— Заповядайте — ехидно каза той. — Голяма халба. И една малка.

Томджон отвори уста, за да възрази, но Хуел остро го сръга по коляното. Зарежи, зарежи, ами дай да се махаме колкото се може по-бързо…

— А къде ти е качулчицата с помпона, бе? — продължи брадатият.

Помещението утихна. Явно беше настанал моментът за вечерното представление.

— Попитах, къде ти е качулчицата, глупчо?

Барманът хвана дебела черничева тояга с криви гвоздеи, която държеше за всеки случай под тезгяха, и изръмжа:

— Хъм-м…

— Разговарях с парковото украшение.

Мъжът разклати утайката в чашата си и внимателно я изля върху главата на джуджето.

— Повече няма да идвам да пия при тебе — заяви той и като видя, че не предизвиква очаквания ефект, прибави: — Не стига, че пускаш маймуни, ами сега и пигмеи довтасаха…

В този момент тишината в бара придоби ново, по-дълбоко измерение, в което изскърцването на бавно отместен назад стол прозвуча като стъпките на съдбата. Всички погледи се врътнаха към далечния край на помещението, където седеше единственият посетител на заведението, който спадаше към категория В.

Нещото, което Томджон бе взел първоначално за стар чувал, подпрян на бара, протягаше ръце и… и още ръце, с изключение на факта, че това бяха краката му. Печално кожесто лице се извърна по посока на говорещия с изражение тъй меланхолично, както ветровете на еволюцията. Смешните му устни се разтегнаха назад. В зъбите, които се показаха отдолу, нямаше нищо смешно обаче.

— Хъм — осмели се да произнесе барманът и сам се изплаши от собствения си глас, който потъна в ужасяващата човекоподобна тишина. — Нали нямаше предвид това последното, дето го каза? За маймуните, а? Нали всъщност не искаше да кажеш нищо подобно?

— Какво, по дяволите, е това? — изсъска Томджон.

— Струва ми се, че е орангутан — отговори Хуел. — Човекоподобно.

— Маймуната си е маймуна — упорито възрази брадатият, при което няколко от по-досетливите посетители на „Барабана“ заотстъпваха заднешком към вратата. — Искам да кажа — какво толкова? Но проклетите паркови украшения…

Хуел удари пръв — на височината на слабините.

Джуджетата имат славата на страховити воини. Всяка раса от еднометрови създания, които боготворят бойните секири и се втурват в битка като на състезание за дървосекачи, бързо си създава име сред публиката. Но годините, през които Хуел бе боравил с перо вместо с кирка, бяха отслабили всепробиващата мощ на юмруците му. И мигът, в който едрият мъж изрева и изтегли меча си, лесно можеше да се превърне в края му, ако чифт деликатни, покрити с козина ръце не бяха издърпали рязко оръжието от хватката и след кратък напън го огънаха на две. 21

Когато великанът изръмжа и се обърна, една ръка, сякаш направена от две еластично свързани помежду си, покрити с рижа козина дръжки на метли, се разгъна в сложно многоставно движение и го фрасна през лицето толкова силно, че той политна над пода и се приземи върху близката маса.

Докато масата беше прекатурена върху съседната и няколко стола бяха съборени, вече се събраха достатъчно поводи, за да започне закъснял нощен скандал, още повече че едрият човек беше дошъл на кръчма с приятелите си. Тъй като на никого от тях не му се искаше да се заяжда с маймуната, която сънливо докопа някаква бутилка от близката лавица и строши дъното й о бара, те започнаха да удрят насам-натам когото сварят просто заради идеята. Това си е абсолютно нормален кръчмарски етикет.

Хуел пролази под масата и повлече след себе си Томджон, който наблюдаваше битката с интерес.

— Значи така гуляели хората? Винаги съм се питал.

— Струва ми се, че би било добре да си тръгнем тутакси — твърдо каза джуджето. — Преди да е станала някоя беля.

Над главите им се разнесе тъп звук, последван от звън на разбити чаши, когато някой се просна върху масата над тях.

— Дали е истински гуляй, как мислиш, или само се забавляват? — ухили се Томджон под масата.

— Мисля, че всеки миг ще се превърне в гадно клане, това мисля!

Томджон кимна и изпълзя обратно насред олелията. Хуел го чу да удря с нещо по тезгяха и да призовава за тишина.

Джуджето се хвана за главата от ужас.

— Нямах предвид…

Призоваването за тишина по средата на кръчмарско сбиване е само по себе си достатъчно рядко събитие, затова незабавно се възцари пълно мълчание. Тишина, която трябваше да бъде запълнена с нещо.

Хуел се задави, когато чу звънливия глас на момчето, изпълнен със самоувереност и първокласна акустика.

— Братя! И ето че бих могъл ваште мъже братя да наричам зарад таз нощ бъдна…

Джуджето се надигна на пръсти и видя Томджон, застанал върху стол, едната му ръка издигната в класическа декламаторска стойка. Наоколо се бяха скупчили мъжете, замръзнали в пози „ще-им-дам-да-се-разберат“, с надигнати към него лица.

Долу, на нивото на масата, устните на Хуел се движеха в синхрон с думите, докато Томджон произнасяше познатия монолог. Той рискува да хвърли втори поглед.

Побойниците се бяха изправили, приглаждаха с ръце туниките си и хвърляха един другиму извинителни погледи. Повечето стояха мирно.

Дори Хуел почувства как кръвта му закипява, а той все пак ги беше писал тия думи. Половин нощ беше робувал над тях преди години, след като Витолър беше обявил, че иска третото действие в „Кралят на Анкх“ да стане с пет минути по-дълго.

— Нахвърляй, моля ти се, нещичко с повече дух в него — беше му казал. — Нещо свежо, да гъделичка така, нъл’ се сещаш. Малко да им заври кръвчицата и да им се върне куражът за живот на тия приятелчета от седалките за по половин пени. И да е достатъчно дълго, за да имаме време да сменим декорите.

Навремето се беше срамувал от тая си пиеса. Силно подозираше, че Великата битка за Морпорк е била проведена от две хиляди мъже, изгубени сред блатата в някакъв студен влажен ден, които са се ръгали с ръждивите си мечове в желанието да се изпратят едни други в забвение. Какво би могъл да каже последният крал на Анкх на парцаливите си хора, които знаеха, че са малобройни, обградени и без генерал? Нещо, което да стиска за гърлото, нещо с острие на върха си, нещо като глътката бренди за умиращия, без логика, без обяснения, просто думи, които могат да преминат безпрепятствено през мозъка на изтощените мъже и да ги вдигнат на крака направо за ташаците.

Сега виждаше ефекта от тях.

Започна да си представя как стените изчезват, вятърът довява студените влажни мъгли откъм блатата, задушаващата тишина, нарушавана единствено от нетърпеливите крясъци на лешоядите…

И този глас.

А той ги беше написал тия думи, те бяха негови, никой полубезумен крал никога не би говорил по такъв начин. Беше го написал всичкото това, за да запълни времето, през което замъкът, направен от изрисувано платно, опънато върху рамка, да бъде изтикан зад кулисите. А сега този глас издухваше въглищарския прах от думите му и изпълваше стаята с диаманти.

„Аз съм сътворил тия думи — помисли си Хуел. — Но те не ми принадлежат повече. Те принадлежат нему. Виж ги само тия хора. Едничка патриотична мисъл не е имало в главите им до днес, но ако Томджон сега ги призове, тая сбирщина пияници би щурмувала двореца на Патриция още нощес. И вероятно биха успели. Единствено мога да се надявам тоя глас да не попадне някога в лоши ръце…“