Посестрими в занаята

— „…и топящи се снегове. Сбогом“ — завърши Томджон. — Изпива флакончето, припада зад кулисите, надолу по стълбата, маха роклята, облича туниката на Комичен страж № 2, изход едно, влиза отляво. „Хей-хоп, добри ми…“

— Засега е достатъчно — внимателно го прекъсна Хуел.

Няколко джуджета хлипаха в шлемовете си. Последва хорово секнене на носове.

Гръмотевичния изтри очи с бронирана носна кърпичка.

— Туй беше най-тъжното нещо, което съм чувал някога — рече и се втренчи в Томджон. — Ама чакай — сепна се той, щом започна да проумява. — Ама той е мъж! А аз се влюбих в момиче, там, на сцената. — Сръга Хуел. — Тоя да не си пада нещо елф?

— Абсолютен човек си е — отговори Хуел. — Познавам баща му.

След това прехвърли погледа си върху Шута, който ги фиксираше с увиснало чене, и го върна отново на Томджон.

Ха, каза си. Чисто съвпадение, нищо повече.

— Това е игра — обясни Хуел. — Добрият актьор може да се превърне във всичко, нъл тъй?

Можеше да почувства как Шутът продълбава с поглед набития му врат.

— Да, ама да се преоблича като жена — не е ли малко… — със съмнение възрази Гръмотевичния.

Томджон изу обувките си и коленичи върху тях, а лицето му застана на една височина с това на джуджето. Измери го с преценяващ поглед за секунда, след което промени изражението си.

И изведнъж там имаше двама Гръмотевични. Вярно, единият беше коленичил и явно се бръснеше.

— Хей, вий, здравейте — викна Томджон с гласа на джуджето.

Това се оказа изключително развеселяваща шега за останалите джуджета, надарени със съвсем неусложнено чувство за хумор. Докато те се трупаха около двойката, Хуел почувства деликатно докосване по рамото.

— Вие сте от театъра, значи? — попита Шутът, внезапно изтрезнял.

— Тъй вярно.

— Значи съм изминал петстотин мили, за да намеря точно вас.

Беше, както Хуел би отбелязал в режисьорските си бележки, „по-късно същия ден“. Тътенът на строящия се „Дискъ“ се носеше откъм зачатъците на скелето му, удряше като с топор по главата на Хуел и отминаваше нататък.

Със сигурност си спомняше пиенето. И джуджетата се надпреварваха да поръчват още и още, след като Томджон демонстрира своите превъплъщения. После се преместиха в друг бар, за който Гръмотевичния беше чувал добри думи, сетне минаха през магазинче за клачианска храна за в къщи, но след това всичко му се размиваше…

Не го биваше особено в лоченето. Прекалено много от питието успяваше да влезе в устата му.

Ако се съдеше по вкуса, останал в нея, някое разплуто нощно създанийце също беше попаднало там.

— Ще можеш ли да го направиш? — попита Витолър.

Хуел примлясна с устни, за да се отърве от вкуса.

— Така ми се струва — намеси се Томджон. — Звучеше ми интересно, както ни го разказа. Злият крал управлява с помощта на вещиците. Виелица. Ужасяващи лесове. Битка на живот и смърт с Истинския наследник на трона. Проблясък на кинжал. Писъци, шумотевици. Злият крал умира. Доброто тържествува. Бият камбани.

— Можем да уредим и дъжд от розови листчета — включи се и Витолър. — Познавам едного, който ще ни ги даде почти без пари.

Двамата се загледаха в Хуел, който барабанеше с пръсти по бюрото си. Вниманието и на тримата се връщаше отново и отново към кесията сребро, която Шутът бе дал на Хуел. Дори сама по себе си тя съдържаше достатъчно пари, за да бъде завършен „Дискъ“. А беше станало дума, че ще има и още. Голямо дарение щяло да последва.

— Ще го направиш, нали? — примоли се Витолър.

— Определено има нещо в историйката — допусна Хуел. — Само че… просто не зная…

— Не че се опитвам да ти се налагам — започна Витолър. Трите чифта очи се плъзнаха към кесията с парите.

— Наистина изглежда малко съмнително — съгласи се и Томджон. — Искам да кажа — Шутът е достатъчно почтен. Но начинът, по който ни разказа историята… е много странен. Устата му произнася думите, но очите му говорят нещо съвсем друго. И останах с усещането, че той би искал, ако можем, да повярваме на очите му.

— От друга страна — побърза да се включи Витолър, — с какво можем да навредим? Парата е важната.

Хуел вдигна глава.

— Какво? — изстреля той.

— Казах, пиесата е важната — поправи се Витолър.

Отново се спусна тишина, с изключение на барабанящите пръсти на Хуел. Кесията със среброто сякаш ставаше все по-голяма и по-голяма, фактически взе да изпълва стаята.

— Работата е в това… — излишно високо започна Витолър.

— Така, както го виждам… — каза Хуел.

И двамата се спряха.

— Извинявай. Прекъснах те.

— Нищо важно не беше. Продължавай.

— Смятах да кажа, че след като така и така можем да си позволим да построим „Дискъ“… — проточи Хуел.

— Само покрива и сцената — отговори Витолър. — Парите няма да стигнат за повдигателния механизъм и за машината, дето спуска богове от небесата. Нито пък за въртящата се платформа, нито за вентилаторите.

— Преди сме се оправяли и без всичкото туй — възрази Хуел. — Не си ли спомняш как беше едно време? Разполагахме само с няколко греди и изрисувани чували. Но имахме жив дух. Ако ни трябваше вятър, сами си го правехме. — Той побарабани с пръсти известно време. — Естествено ще трябва да сложим машина за морски вълни. Поне някоя мъничка. Дошла ми беше идеята за кораб, който се разбива на бреговете на пустинен остров, а там…

— Съжалявам — поклати глава Витолър.

— Но напоследък имахме само пълни зали! — възкликна Томджон.

— Така е, момко. Така е. Но хората плащат с медни монети. А майсторите искат сребро. Ако искахме да сме богати хора… същества — поправи се бързо той, — трябваше да се родим дърводелци. — Витолър притеснено се размърда. — Вече дължа на трола Хризопрас повече, отколкото би трябвало.

Другите двама го фиксираха с погледи.

— Колко точно му дължиш? — попита Хуел.

— А, всичко е наред — припряно отговори Витолър. — Плащам си лихвите. Повече или по-малко.

— Да, ама какво иска той?

— Майка си и баща си.

Джуджето и момчето се вторачиха с ням ужас в него.

— Как си могъл да бъдеш толкова…

— Заради вас двамата го направих! Томджон заслужава по-добра сцена, не искам да си скапва здравето, като спи в каруца с чул, и да не знае що е дом. А ти, приятелю, ти имаш нужда да се устроиш някъде с всичките неща, които следва да си имаш, като подемни механизми и… машини за морски вълни и така нататък. Не си е живот да се юркаме по пътищата, да даваме по две представления на ден на шепа селяни и след това да ги обикаляме с шапка, какво бъдеще е това? Мислех си, че като сме намерили добро място, ще можем да направим зала с удобни седалки за благородниците, ще каним хора, дето не хвърлят картофи по сцената. Казах си — по дяволите цената. Просто ми се искаше вие двамата да…

— Добре де, добре де! — извика Хуел. — Ще я напиша!

— А аз ще я изиграя — обеща Томджон.

— Не че ви насилвам — вмъкна Витолър. — Изборът си е ваш.

Хуел се начумери към писалището си. Трябваше да признае, че работата си имаше някои привлекателни страни. Трите вещици бяха добра идея. Две нямаше да са достатъчни, а четири щяха да бъдат прекалено много. Биха могли да се намесват и да си играят със съдбите на човеците и с всичко останало. Много пушеци и зелени светлини. Човек може чудеса да стори с три вещици. Удивително как никой не се е сетил досега.

— Значи можем да кажем на Шута, че ще стане, така ли? — попита Витолър, положил длан върху кесията сребро.

И, разбира се, никак нямаше да сбърка, ако включи някоя хубава виелица. Щеше да вмъкне и парчето с призрака, което Витолър беше изрязал от „Както ви се иска“, щото не можело да си позволят толкова муселин. Може би ще успее да вмъкне и Смърт някак си. Младият Даф би могъл да изиграе прекрасен Смърт, с бял грим и обувки на платформи…

— Откъде каза, че идва? — попита Витолър.

— От планините Овнерог — отговори майсторът на пиеси. — От някакво забутано кралство, дето никой не го е чувал. Името звучи като белодробна инфекция.