Посестрими в занаята

Тери Пратчет

Посестрими в занаята

(Участват Трите вещици, също така крале, кинжали, корони, бури, джуджета, котки, духове, привидения, маймуни, бандити, демони, гори, наследници на престола, смешници, изтезания, тролове, сценични приспособления, всеобщо ликуване и разни шумотевици.)

Вятърът виеше. Мълнии прорязваха облаците и се забиваха в земята като кинжала на нескопосан убиец. Гръмотевици отекваха из тъмните, брулени от дъжда възвишения.

Нощта беше черна като котешка утроба. Беше от ония нощи, през които човек би повярвал, че боговете си играят с хората, сякаш са просто пешки върху шахматната дъска на съдбата. В центъра на тази първична стихия, сред ръсещите вода храсталаци, малък огън просветваше, както лудостта блещука в окото на невестулка. Осветяваше три сгърбени фигури.

Тайнствен глас дрезгаво надвиха бълбукането на котлето:

— Кога ний трите ще се сберем отново?

Настъпи тишина.

Най-накрая нов глас произнесе с много по-делничен тон:

— Ами-и, аз ще съм свободна следващия вторник.

Сред бездънните дълбини на Космоса плава Великата А’Туин, звездната костенурка. Тя носи на гърба си четири гигантски слона, които крепят на раменете си тежестта на Света на Диска. Мъничко слънце и луна обикалят около тях по сложна орбита, за да създадат сезоните. Вероятно никъде другаде в мултивселената не се налага от време на време някой слон да повдига крак, за да позволи на слънцето да премине.

Може би никога няма да узнаем защо е трябвало да стане точно тъй. Вероятно на Създателя на Вселената в един момент му е доскучало да се занимава с отегчителните изчисления на аксиални наклони, албеда и скорости на въртене и е решил и той веднъж да си направи кефа.

Можем да се обзаложим, че боговете на свят като този не играят шах, и ще спечелим. Всъщност никъде по света боговете не играят шах. Просто не им стига въображението. Предпочитат простичките жестоки игрички „Не достигаш трансценденталност, а отиваш директно в забвение“. Ключът към разбирането на всички религии е, че представата на боговете за добро забавление е „Не се сърди, човече“ с криви зарчета.

Магията спояваше Света на Диска — тя бе генерирана при създаването на самия свят, обвила бе като с копринени нишки дълбоката структура на естеството и бе съшила прорезите на реалността.

По-голямата част от магията беше струпана в планините Овнерог. Те се простират от замръзналите земи близо до Главината по дълги архипелази от зъбери до топлите морета, преливащи неспирно в пустотата зад Ръба.

Разряди от сурова магия невидимо прескачаха от зъбер на зъбер и се заземяваха в подножията. От Овнерог произлизаха повечето вещици и магьосници на Диска. В планините Овнерог листата на дърветата потрепваха дори когато няма бриз. Привечер скалите излизаха на разходка.

Дори земята от време на време изглеждаше оживяла…

От време на време така изглеждаха и небесата.

Бурята даваше от себе си най-доброто, на което бе способна. Днес беше големият й шанс. Тя прекара години и години в обиколки из провинцията, свърши доста полезна работа като вихрушка, натрупа опит, завърза връзки с влиятелни типове, като се нахвърляше внезапно връз нищо неподозиращи овчари или изпепеляваше по-дребни дъбови дървета. След всичките тези усилия сега пред нея се отваряше възможността да излезе тържествено на сцената и да изиграе ролята си с надеждата, че ще бъде забелязана от някой от големите климати.

Тя беше хубава буря. Добре се вживяваше в ролята си, влагаше страст и критиците бяха единодушни, че ако се научи да контролира гръмотевиците, в следващите няколко години ще се превърне в буря, която си струва да се види.

Гората ревеше своите овации, изпълнена с мъгли и диво летящи листа.

В нощи като тази боговете, както вече беше споменато, играят игрички, различни от шаха, със съдбите на смъртните и кралските престоли. Важно е да помним обаче, че те винаги мамят. Чак до края на играта…

Една колесница профуча по неравната горска пътека, като подскачаше всеки път, щом колелата й преминеха през кривите коренища на дърветата. Камшикът на кочияша изсвистя над главите на изплашения впряг. Плющенето прозвуча като подходящ акцент в тътена на бурята над главите им.

Зад тях, и то съвсем наблизо, бързо ги застигаха трима закачулени конници.

В нощи като тази хората вършат злини. Е, и добрини, разбира се. Но повече злини.

В нощи като тази вещиците излизат навън.

Всъщност не отиват много надалеч. Не им допада храната по чуждите краища, нямат доверие на водата и шаманите винаги първи заемат шезлонгите. Но луната вече разгонваше дрипавите облаци, резливият въздух беше изпълнен с шепот и се долавяше повей на магия.

На срещата си горе в леса вещиците разговаряха:

— Във вторник имам да бавя бебе — каза едната. Изпод шапката й се подаваха бели къдрици, толкова гъсти, сякаш имаше шлем на главата. — Малкото на нашия Джейсън. Свободна съм в петък. Побързай с чая, скъпа. Пресъхнала ми е устата.

Най-младата участничка в триото въздъхна и пресипа врящата вода от котлето в малко чайниче.

Третата вещица я потупа снизходително по ръката:

— Доста добре го каза. Може би още малко трябва да поработиш върху дрезгавия шепот, нали така, Лельо Ог?

— Много полезно нещо е дрезгавият шепот — забързано отговори Леля Ог. — И виждам също така, че старата Уимпър, мир на праха й, те е понаучила да си кривиш очите точно като вещица.

— Да, да. Добро кривогледство докарваш — съгласи се Баба Вихронрав.

Младата вещица, която се казваше Маграт Чеснова, си отдъхна. Тя боготвореше Баба Вихронрав. Из планините Овнерог се носеше мълвата, че госпожа Вихронрав не одобрява нищо особено много. Щом и тя казваше, че Матрат добре си криви очите, значи те със сигурност гледаха към собствения й нос.

За разлика от магьосниците, които най-много от всичко обичат сложната йерархия, вещиците не се интересуват твърде от структурния подход към професионалното израстване. Лична работа на всяка беше да си вземе момиче, за да го обучи да се грижи за нейния район, когато тя умре. По природа вещиците не са стадни същества и не обичат компания. Особено пък компанията на други вещици. Те определено нямат свои водачи.

Баба Вихронрав беше най-високо уважаваната измежду водачите, които вещиците нямаха.

Ръцете на Маграт леко потрепваха, докато приготвяше чая. Тя, разбира се, беше много благодарна на шанса си, но въпреки това беше изпитание за нервите й да започне кариерата си като селска вещица между Баба и от другата страна на гората — Леля Ог. На Маграт принадлежеше идеята да създадат местно Сборище. Струваше й се, че е някак си по-окултно. За нейна изненада двете вещици се съгласиха или поне не протестираха особено много.

— Оборище? — попита Леля Ог. — За какво да се събираме в обора?

— Тя има предвид Сборище, Гита — обясни Баба Вихронрав. — Нали разбираш, както едно време. Сбирка.

— А, да се поразкършим ли? — обнадежди се леля Ог.

— Никакви танци! — предупреди Баба. — Не се занимавам с такива работи. Нито пък с пеене, с жизнерадостни дивотии или мазотене с помади, белила и други подобни.

— Добре ще ти се отрази да поизлезеш малко — дружелюбно отговори Леля.

Маграт остана разочарована заради танците и почувства облекчение, задето не сподели една-две други идеи, които й се въртяха из главата. Порови в торбата, която беше донесла. Днес беше първият й Сабат и беше твърдо решена той да протече правилно.

— Иска ли някой курабийка? — попита тя.

Баба огледа строго курабийката си, преди да я захапе. Маграт я беше опекла във форма на прилеп. Очичките бяха стафидки.

Впрягът изскрибуца сред дърветата на края на гората, удари се в камък и за секунди се наклони опасно на две колела, изправи се отново в противоречие с всички закони на равновесието и отмина с трясък. Но сега напредваше видимо по-бавно. Склонът го теглеше назад.