Посестрими в занаята

— Моят клиент смята, че бихте могли да му отмъкнете, да речем, пет медни монети — гладко продължи Томджон. — …Хич и не смятам така!… — викна Шутът, който междувременно беше започнал да идва на себе си.

— От тях ще трябва да приспаднем моята такса от две медни монети, плюс разходи за такса повикване, плюс премиални за извънработно време…

— Амортизационни отчисления — обади се Богис.

— Именно.

— Съвсем справедливо. Съвсем справедливо. — Богис погледна през главата на Томджон към Шута, който беше вече в пълно съзнание и много ядосан. — Съвсем справедливо — произнесе високо той. -Проявявате гражданска отговорност. Много ще съм ви задължен. — Погледът му се върна към Томджон. — Нещо за вас, сър? Просто си кажете. Имаме специална оферта „Тежки телесни повреди“ този сезон. На практика безболезнена, няма да почувствате нищо.

— Почти не разкъсва кожата — включи се племенникът. — И освен това е с крайник по избор на клиента.

— Струва ми се, че се радвам на качествени услуги в тази сфера — гладко отклони предложението Томджон.

— О, добре тогава. Ами да тръгваме в такъв случай Няма проблеми.

— Остава обаче висящ — продължи Томджон, когато крадците понечиха да си тръгнат — единствено въпросът с адвокатската такса.

Деликатната сивота на остатъка от нощта отплува над Анкх-Морпорк. Томджон и Хуел се бяха настанили от двата края на масата в квартирата си и брояха. — Значи докарах печалба от три сребърни долара и осемнайсет медни гроша — обяви Томджон.

— Беше невероятен! — възкликна Шутът. — Искам да кажа, особено удивително беше как се съгласиха да изтичат до вкъщи и да донесат още малко пари, след като им дръпна речта за човешките права. — Той ръсна още малко отвара върху контузената си глава. — А най-малкият даже се просълзи — додаде. — Удивително.

— А, ще му мине — обясни Хуел.

— Ти да не би да си джудже?

Хуел не откри начин да отрече очевидното.

— Е, и аз мога да позная, че си шут — отговори.

— Да. Заради камбанките, нали? — отпаднало попита Шутът, докато разтриваше ребрата си.

— Да, и заради камбанките.

Томджон направи гримаса и срита Хуел под масата.

— Ами-и, много съм ви задължен, значи. — Шутът се изправи и потръпна болезнено. — Иска ми се някак да изразя признателността си — прибави. — Дали наблизо няма някоя отворена таверна?

Томджон пристъпи към него и двамата се загледаха през прозореца. Посочи надолу по продължението на улицата.

— Виждаш ли ония табели на таверни? — попита.

— Да. Боже! Стотици са.

— Именно. Сега виждаш ли оная там, синьо-бялата, откъм края?

— Да. Да, струва ми се.

— Е, доколкото ми е известно, тя е единствената, която някога е била затваряна тъдява.

— Тогава, моля, позволете ми да ви предложа по едно питие. Туй е най-малкото, което мога да направя — нервно произнесе Шутът. — А и съм сигурен, че малкото ни приятелче си умира да излочи някоя бира.

Хуел сграбчи ръба на масата и отвори уста, за да изреве.

И се спря.

Втренчи се в двамата мъже пред себе си. Ченето му увисна.

Той го хлопна шумно.

— Какво стана? — попита Томджон.

Хуел отмести поглед. Прекарал беше дълга нощ.

— А-а, просто игра на светлината — промърмори. — Едно питие ще ми дойде добре. — И прибави: — Да се поналочим.

„Що ли пък не — си каза наум, — защо пък се противя толкоз?“

— Даже ще си наваксам с пеенето — каза на глас.

— К’ва беше следваш-ш-тата дума? — Зл’то.Мисля. — А.

Хуел несигурно надникна в чашата си. Едно нещо можеше да се каже със сигурност за пиянството и то беше, че спираше потока на вдъхновението.

— И изпусна едно „злато“ — забеляза той.

— Къде т’ва? — попита Томджон. Той бе нахлупил шапката на Шута.

Хуел обмисли въпроса.

— Ми като че ли — съсредоточи се той — беше между „злато“ и „злато“. И освен това… — Надникна отново в чашата си. Тя беше празна — каква ужасяваща гледка. — И освен туй — опита отначало, сетне се предаде и каза: — И освен туй искам още едно.

— Аз ще го викна тоя път — заяви Шутът. — Ха-хаха. Аз ще квикна. Хахаха. — Опита се да се изправи и си дрънна главата в тавана.

В тъмнината на бара дузина ръце стиснаха здраво секирите. Тази част от Хуел, която беше все още трезва и беше отвратена да види останалата част пияна, го насили да махне умиротворително с ръка към свъсените вежди, фиксирали го от мрака.

— Сичко е наред — обясни на бара като цяло той. — Не го говори насериозно. Той е ’ного смешен кажи го де, идиот. Шут. ’Ного смешен Шут, чак от, кажи го де, онуй място.

— Ланкър — отговори Шутът и тежко седна върху бара.

— Точно. Отдалече идва, чак от онуй място, кажи го де, звучи като болест по краката. Затуй не знае как да се държи. Не е виждал много джуджета. — Хахаха, — продължи Шутът, като сграбчи с ръце главата си. — Нямаме много джуджета по наште места. Направо дребна работа.

Някой потупа Хуел по рамото. Той се извърна към гранитно космато лице под железен шлем. Въпросното джудже многозначително подхвърляше и улавяше секирата си.

— Добре е да обясниш на приятелчето си, че не бива да бъде чак толкоз забавен — предложи то. — Щото инак ще отиде да забавлява демоните адови!

Хуел примижа срещу него, обвит в алкохолна мъгла.

— Ти па кой си? — попита.

— Пълнихалба Гръмотевичния — представи се джуджето, като изопна покрития си с ризница торс. — И ти казвам…

Хуел се втренчи в него по-отблизо.

— А, ами че аз те познавам — възкликна той. — Ти държиш козметичния цех долу на Бързата улица. Купих доста фон-дьо-тен от тебе миналата седмица…

Паническо изражение прекоси лицето на Гръмотевичния. Той се надвеси напред ужасено.

— Мл’квай, мл’квай! — прошепна.

— Точно тъй, нарича се „Домът на елфическите парфюми и аромати Ко“ — щастливо продължи Хуел.

— ’Ного добра стока — одобри и Томджон, който се опитваше да престане да се изхързулва от тясната скамейка. — Особено пък № 19, Трупното зеленикаво, баща ми се кълнеше, че по-добро през живота си не е виждал. Първо качество.

Джуджето неуверено претегли на ръка секирата си.

— Да-а, ами-и… Ох. Но. Да. Ами-и, мерси. Само най-фини съставки ползваме, имайте го предвид.

— С туй ли ги накълцваш? — невинно попита Хуел, като посочи секирата. — Или днес ти е почивната нощ?

Веждите на Гръмотевичния отново се сбраха като хлебарки на конференция.

— Ами вие, вие да не сте с театъра?

— Точно тъй — отговори Томджон. — Ний сме гастролиращи актьори. — Той се поправи: — Заседели се на едно място актьори понастоящем. Хаха. Точно в този момент представляваме актьори, изхързулващи се надолу.

Джуджето отпусна секирата си и приседна на масата им с лице, внезапно размекнало се от ентусиазъм.

— Бях на представлението миналата седмица — каза той. — Дяволски хубаво представление беше. Имаше една девойка и един юнак там, но тя беше женена за някакъв старец, след това дойде другият юнак и тя избяга и взе отрова, но накрая се оказа, че тоя човек бил всъщност другият човек, само дето нямало как да й го каже, поради туй, че… — Гръмотевичният млъкна и се изсекна. — Всички измряха в края на краищата — обясни той. — Много трагично. Плаках по целия път до вкъщи, не се срамувам да ви го кажа. И тя беше тъй бледичка.

— № 19 и слой пудра върху него — бодро обясни Томджон. — Плюс мъничко кафяви сенки за очи. — Ъ?

— И мушвам два пешкира в пазвата — прибави Томджон.

— Какви ги говори тоя? — обърна се джуджето към компанията.

Хуел се ухили в халбата си.

— Я им покажи малко от монолога на Гретелина, момче.

— Веднага.

Томджон се изправи, фрасна главата си в тавана, седна отново, сетне компромисно коленичи на пода. Обгърна с ръце това, което при друго стечение на хромозомите му би била гръдта му.

— „Ти грешиш, що Лято зовеш го…“ — започна той.

Отрупаните джуджета слушаха мълчаливо. Едно от тях изпусна секирата си и останалите шумно му изшъткаха.