Посестрими в занаята

Някъде пред себе си успя да съзре Баба Вихронрав, която падаше като камък. С една ръка стискаше шапката си, а с другата пазеше гравитацията да не зърне фустите й. Леля ускори още метлата си, докато заскърца, сграбчи падащата вещица през кръста, удържа двойно по-тежката метла, върна я в хоризонтално положение и си отдъхна.

Последвалата тишина беше нарушена от Баба Вихронрав:

— Никога повече не прави така, Гита Ог!

— Обещавам.

— А сега обърни. Запътили сме се за Ланкърския мост, ако си забравила.

Леля покорно обърна метлата, като забърса скалите на каньона.

— Имаме още доста път до него.

— Решена съм да го сторя — отвърна Баба. — Нощта не е свършила.

— Но нямаме много време, струва ми се.

— Вещиците не знаят що е провал, Гита.

Двете отново се стрелнаха в чистия нощен въздух. Хоризонтът представляваше ивица златна светлина. Бавната зора на Диска се разливаше над земята, като изритваше нощта от света.

— Есме? — обади се след малко Леля Ог. — Какво означава неуспех?

Полетяха още малко в хладно мълчание.

— Говорех кажи го де. Образно — обясни Баба.

— А, добре. Ами така кажи.

Ивицата светлина ставаше все по-широка и по-ярка. За пръв път зрънце съмнение нахлу в ума на Баба Вихронрав, объркано от непознатата територия.

— Чудя се колко ли петли има в Ланкър — внимателно се поинтересува тя.

— Това да не беше някой от ония, кажи го де въпроси?

— Просто се питах.

Леля Ог се облегна назад. Тя знаеше, че в Ланкър има тридесет и два възрастни петела. А знаеше, защото ги беше броила миналата нощ — тази нощ — и бе дала точни инструкции на Джейсън. Тя имаше петнайсет пораснали деца и безчетно количество внуци и правнуци, които цяла вечер щяха да заемат позиции. Сигурно щеше да е достатъчно.

— Чу ли това? — сепна се Баба. — Откъм Тъп Бръснач?

Леля невинно се загледа в мъглистия пейзаж. Звукът се разнасяше много чисто в ранните часове.

— Кое? — попита.

— Нещо като „урк“.

— Не.

Баба се врътна в друга посока.

— Ето там! Определено го чух тоя път: Беше като „кукури-ггрррххх“.

— Не съм сигурна, че чух нещо, Есме — усмихна се Леля. — Ланкърският мост е право пред нас.

— Оттам! Точно там, долу! Със сигурност някой гракна!

— Есме, сигурно си дочула утринния хор на природата. Виж, остава ни само половин миля.

Баба се втренчи в тила на колежката си.

— Тука става нещо.

— Да се неначуди човек, Есме.

— Раменете ти се тресат!

— Изгубих си шала. И ми е малко студенко. Гледай, почти пристигнахме.

Баба погледна напред, а умът й бе лабиринт от подозрение. Щеше да го разчопли всичкото това. Когато намереше време, разбира се.

Влажните дъски на главната връзка на Ланкър с останалия свят бавно се плъзнаха под тях. От птицефермата на половин миля по-нататък се донесе хор от сподавено крякане и един глух удар.

— Ами това? Това сега какво беше? — настойчиво попита Баба.

— Сигурно пилетата са болни. Внимавай, спускаме се.

— Ти да не ми се подиграваш?

— Напротив, гордея се с тебе, Есме! Ще влезеш в историята.

Метлата се понесе между парапетите на моста. Баба се спусна предпазливо на хлъзгавите дъски и приглади роклята си.

— Да. Хубаво — нехайно рече тя.

— Всички ще говорят, че си надминала Черната Алис — продължи Леля.

— Някои хора биха казали какво ли не — коментира Баба. После надникна през парапета към пенещия се поток далеч долу и към възвишенията, на които се извисяваше замъкът Ланкър.

— Мислиш ли, че ще говорят? — безгрижно попита тя.

— Помни ми думите.

— Хммм.

— Преди това обаче трябва да довършиш заклинанието.

Баба Вихронрав кимна. След това се обърна с лице към зората, вдигна ръце и завърши заклинанието.

Почти е невъзможно да бъде предадено с думи мигновеното изтичане на петнайсет години и два месеца.

Доста по-лесно е с картини: ако човек си представи календар с много страници, които се разлистват с голяма скорост, или пък часовник, чиито стрелки се въртят все по-бързо и по-бързо, докато се превърнат в размазани кръгове, или пък дървета, които се разлистват, разцъфтяват и дават плодове за броени секунди…

Добре де, можете да си го представите слънцето се превръща в огнена резка, стрелнала се в небето, дните и нощите примигват като в обектива на стара киномашина, а модните дрехи върху манекена в бутика на отсрещния тротоар се преобличат по-бързо от обедна стриптизьорка с още пет бара за обикаляне.

Има доста начини да си представим хода на времето, но няма да препоръчвам който и да е от тях, защото всъщност нищо подобно не се случи.

Слънцето наистина помръдна малко встрани дърветата от страната на дефилето по посока на Ръба като че ли изглеждаха доста по-високи, а Леля не можеше да се отърси от усещането, че някой току-що се е изтърсил тежко върху й, размазал я е на земята и след това отново я е разгънал.

А стана така, защото кралството, накратко казано, не се беше преместило напред във времето в традиционния смисъл на думата, който се състоеше от примигващи небеса и високоскоростна фотография. То просто се беше изместило по много по-чист и по-лесен начин, като беше спестило цялото обикаляне в търсене на магазин, дето да не му сменят чучелото на витрината в продължение на шейсет години (което обикновено е най-скъпата и отнемаща време част от операцията).

Целувката продължи цели петнайсет години. Това дори жабите не го могат. Шутът се отдръпна с оцъклен поглед и с изражение на абсолютно объркване.

— Ти усети ли светът да се премества?

Маграт надникна над рамото му към гората.

— Струва ми се, че тя успя — отговори.

— Успяла е какво?

Маграт се поколеба.

— О-о, ами нищо. Нищо особено всъщност.

— Да опитаме ли пак? Струва ми се, че не се справихме особено добре този път.

Маграт кимна.

Този път целувката продължи само петнайсет секунди. Но им изглеждаше далеч по-дълга.

През замъка премина трус и разклати закуската на лорд Фелмет, който за свое облекчение ядеше овесена каша без сол в нея.

Усетиха го и призраците, които сега се тълпяха в къщичката на Леля Ог като отбор по ръгби в телефонна будка.

Трусът премина през всеки кокошарник в кралството и множество свити пръсти се разтвориха. И тридесет и два петела си поеха дълбоко дъх и с наперени гребени закукуригаха маниакално, но беше прекалено късно, прекалено късно…

— Все още ми се струва, че нещо беше намислила — отбеляза Баба Вихронрав.

— Я си налей още една чаша чай — любезно предложи Леля.

— Но няма да ми сипваш нищо вътре — предупреди Баба. — Заради онова, дето го пихме снощи, затова стана така. Инак никога не бих си и помислила да се самоизтъквам по подобен начин. Срамота.

— Черната Алис никога не е правила нищо подобно — окуражи я Леля. — Искам да кажа — вярно, че беше за цели сто години, ама тя премести само един нищо и никакъв замък. Всеки може да премести замък.

Бръчките по лицето на Баба взеха да се изглаждат.

— И освен това допусна всякакви там бурени да го обрастат — добави тя.

— Абсолютно вярно.

— Много добра работа — енергично се включи и крал Верънс. — Всички сме единодушни, че се представихте супер. А тъй като се намираме в сферата на свръхестественото, мога да твърдя, че съумяхме да наблюдаваме отблизо.

— Хубаво, Ваша милост — отговори Леля. Сетне се обърна и хвърли един поглед на скупчените призраци зад гърба му, които не бяха получили позволение да седят на или по-скоро отчасти през кухненската маса.

— Вие останалите да се омитате обратно в зимника! — викна им тя. — Ама че нахалство! Освен дечицата, те могат да останат — добави. — Горкичките дребосъчета.

— Опасявам се, че всички се чувстваме щастливи, защото сме извън замъка — обясни кралят.

Баба Вихронрав се прозя.

— Както и да е — прекъсна ги тя. — сега е време да намерим момчето. Това е следващата стъпка.