Посестрими в занаята

— Проклетата сграда дори име си няма — заяде се Витолър. — Може би ще я нарека „Златнъ минъх“, щото толкова се минах с парите. И откъде ще дойдат нови пари, аз това искам да попитам.

Всъщност бяха опитали доста имена, но никое от тях не допадна на Томджон.

— Трябва да бъде име, което да означава всичко на света — обясни той. — Защото вътре ще има всичко. Целият свят ще бъде изложен на сцената, разбирате ли?

И Хуел казал със съзнанието, че това, което произнася, е точното име:

— Дискът.

И ето че „Дискъ“ беше кажи-речи завършен, а той все още не беше написал новата пиеса.

Хуел хлопна прозореца, върна се при бюрото, натопи перото и придърпа нов лист хартия пред себе си. Внезапно го осени вдъхновение. Целият свят наистина е като сцена, за бога…

Започна да пише.

„Целият Диск е театър и всички маже и жини са актьорий.“ Тук допусна грешката да спре за миг, през което време нов къс вдъхновение го халоса, като запрати влака на мисълта му в съвсем неочакван коловоз.

Прочете написаното върху хартията и добави отдолу: „С изключение на Тия, дето продават пу-канкий.“

След известно време задраска последния ред и опита наново: „Също като сцена на театър е светът и на него всички хора се перчат като актьори.“

Така звучеше далеч по-добре.

Замисли се отново за момент и продължи усърдно: „Понякогъ те влизът. Понякогъ си излизът.“

Като че губеше нишката. Време, време, това, от което имаше нужда в момента, беше една малка вечност…

Откъм съседната стая се разнесе сподавен вик, последван от приглушен тропот. Хуел изпусна перото и внимателно отвори вратата.

Момчето седеше в леглото си с мъртвешки бледо лице. Отпусна се, когато Хуел влезе в стаята. — Хуел?

— Какво има, момко? Кошмари ли пак?

— Господи, този път беше ужасно! Видях ги отново! Тоя път наистина си помислих за момент, че…

Хуел механично разтребваше дрехите, които Томджон беше разхвърлял по пода на стаята. Прекъсна работата си. Той беше специалист по сънищата. Нали оттам идваха всичките му идеи.

— Че какво?

— Беше сякаш… Имах чувството, сякаш съм вътре в нещо, в нещо като купа, и три ужасяващи лица се взираха в мене. — Тъй?

— Да, и трите казаха „Всички да славят…“, след което започнаха да се карат заради името ми, после едната каза: „Както и да е, кой ще бъде крал оттук нататък?“ А другата й отговори: „Нататък от кое?“, и първата каза: „Просто оттук нататък, момиче, така се казва в подобни случаи, можеш да се опиташ да положиш малко усилия и ти.“ Сетне всичките се втренчиха много отблизо в мен и едната каза: „А бе, изглежда ми нещо доста бледичък. Ще да е от оная ми ти чуждоземска храна.“ После най-младата каза: „Лельо, обясних ти вече, че такова място Теспия няма.“ След което се посдърпаха малко и една от по-възрастните попита: „Нали той не може да ни чува? Щото нещо го гледам, че се върти и се мята“, а другата отговори: „Знаеш, че така и не успях да му прокарам звука на туй чудо, Есме.“ Погълчаха още малко, образът се затъмни и после… се събудих — неубедително завърши той. — Беше ужасно, защото всеки път, когато приближаха лицата си към купата, тя някак си увеличаваше всичко, така че виждах единствено очи и ноздри.

Хуел се надигна и приседна на ръба на тясното легло.

— Забавни и чудни неща са сънищата.

— В моя нямаше нищо забавно.

— Не, ама имам предвид, че миналата нощ, да речем, сънувах някакъв дребничък кривокрак човечец, който вървеше по един път — обясни Хуел. — Носеше черно бомбенце на главата си и вървеше, сякаш обувките му са пълни с вода.

Томджон учтиво кимна.

— Да? И?…

— Ами-и, това е всичко. Нищо не се случи. Носеше тънко черно бастунче и го въртеше в ръка, докато ходеше, и ако знаеш само колко беше…

Гласът на джуджето постепенно заглъхна. Лицето на Томджон имаше познатото учтиво изражение на снизходително недоумение, което Хуел тъй добре познаваше и от което се ужасяваше.

— Както и да е, беше много смешно — почти на себе си каза той.

Но беше сигурен, че никога няма да убеди трупата. Те смятаха, че ако няма крем-карамел по някое време, значи не може да бъде смешно.

Томджон рипна от леглото и се пресегна за бричовете си.

— Не искам да заспивам отново — заяви той. — Колко е часът?

— Минава полунощ. И много добре знаеш какво казва баща ти за лягането късно.

— Ама аз не си лягам късно — обясни Томджон, докато си нахлузваше ботушите. — А просто съм ранобуден. Ранното ставане сутрин е особено здравословно. А сега смятам да изляза за едно здравословно питие. И ти можеш да дойдеш — додаде момчето, — за да ме наглеждаш.

Хуел му хвърли натежал от съмнение поглед.

— Освен това знаеш какво казва баща ти за пиенето нощем — пробва се той.

— Да. Казва, че е хойкал всяка нощ като млад. И че да лочи по цяла нощ из кръчмите и да се прибира в пет сутринта, като чупи прозореца, за да си влезе, за нищо го е нямал. Че си е падал гу — ляйджия, а не като тия, днешните типове със слаби черни дробове, дето не носят на пиене. — Томджон намести копчетата на двуредния си жакет пред огледалото и добави: — Разбираш ли, Хуел, все ми се струва, че отговорното поведение е нещо, което се придобива с напредване на възрастта. Като разширените вени, да речем.

Хуел въздъхна. Способността на Томджон да запомня превратно хорските забележки беше легендарна.

— Хубаво. Но само по едно. На някое почтено място.

— Обещавам. — Томджон нагласи внимателно шапката си с голямо перо отгоре. — Между другото — попита — какво по-точно означава лочене?

— Означава, струва ми се, че човек разлива по-голямата част — горчиво отговори Хуел.

Тъй както водата на река Анкх беше по-гъста и по-пълна с живот от нормалната речна вода, така въздухът в „Кърпеният барабан“ беше по-пренаселен от обикновения въздух. Приличаше на сушена мъгла.

Томджон и Хуел наблюдаваха как се разплисква върху уличните павета. Вратата се разтвори с трясък и отвътре с гърба напред изхвърча някакъв човек, прелетя през улицата, без да докосва паветата, и се заби в отсрещната стена.

Огромен трол, нает от собственика да поддържа някакъв приемлив ред в заведението, се показа навън, като влачеше след себе си две отпуснати тела. Остави ги на съхранение върху уличните камъни, като ги срита веднъж-дваж в меките части.

— Струва ми се, че вътре се гуляе — предположи Томджон.

— И на мене тъй ми се струва — съгласи се Хуел. Той потръпна. Мразеше таверните. Хората непрекъснато оставяха чашите си върху главата му.

Двамата се вмъкнаха бързешком, докато тролът беше зает да изнася поредния мъртвопиян посетител за краката — главата му дрънваше о паветата на всяка крачка — и да го претърсва за укрити ценности.

Пиенето в „Кърпеният барабан“ би могло да се оприличи на гмуркане в блато с алигатори с тази разлика, че алигаторите не пребъркват предварително джобовете на жертвите си. Двеста очи проследиха другарите, докато те си пробиваха път през тълпата към бара, сто усти застинаха за миг неподвижно по средата между поредните две глътки, псуването или умолителните стонове и деветдесет и девет чела се сбърчиха в усилие да оценят дали новодошлите спадат към категория А — хора, от които да се плашим, или към категория Б — хора, които да изплашим.

Томджон премина през тълпата така, сякаш мястото беше негова собственост, и удари с младежка необузданост по бара. Нетърпението не се броеше за положително качество в „Кърпеният барабан“.

— Дай ми две халби от най-доброто си пиво, стопанино — нареди той с внимателно подбран глас и барманът с почуда установи, че покорно пълни първата халба още преди ехото от думите да е заглъхнало.

Хуел се огледа. От дясната му страна беше седнал изключително едър мъж, облечен с кожите на поне няколко бивола и окичен с повече железни вериги, отколкото биха стигнали за закотвянето на галеон. Космато лице с изражение на тухлен зид се наведе надолу към джуджето.

— Дявол да го вземе. Тука има някакво скапано парково украшение.