Гай-джин

— Ох, дано успееш, Отами-сама, та да доставиш удоволствие на беден стар човек като мен, който е само един скромен служител на Гиокояма; пък и все едно ще се наложи да поискам разрешение от тях, за да платя каквото и да било.

— Може да я намаля до три коку.

— Навярно половин коку ще е достатъчно.

Хирага се прокле наум. Бе забравил първото златно правило на Мъкфей, както той самият го наричаше: „Докато водиш преговорите, бъди търпелив. Винаги можеш да смъкнеш, но никога не качвай отново. И никога не се бой да се престориш, че се смееш, плачеш, пищиш или се правиш, че си тръгваш.“

— След като иска десет, не вярвам Мъкфей да смъкне под три.

— И половин е много.

Ако носеше сабя, Хирага щеше да грабне дръжката и да изръмжи: „Три или ще ти отсека мръсната глава!“ Вместо това кимна тъжно:

— Да, прав си — и понечи да стане.

— Може би моите повелители ще се съгласят на едно коку.

Хирага вече бе стигнал до вратата.

— Толкова съжалявам, шоя, ще се опозоря, ако взема да се пазаря за толкова евтина…

— Три. — Шоя се бе зачервил.

Хирага отново седна на мястото си. Трябваше му време, докато се приспособи към този нов свят.

— Ще се опитам да го склоня за три. Времената са тежки. Току-що научих, че в моето село в Чошу върлува глад. Ужасно, нали? — Забеляза как шоя присви очи.

— Да, Отами-сама. Скоро навсякъде ще настъпи глад, дори и тук.

Хирага кимна:

— Така е. — Замълча и изчака тишината да се сгъсти. Мъкфей му бе обяснил колко ценно е мълчанието при преговори. Да си затвориш устата в подходящ момент означавало да обезоръжиш противника, тъй като преговорите са схватка като всяка друга, и да го принудиш към отстъпки, за каквито не си и сънувал.

Шоя усети, че се е хванал в капана, но не бе в състояние да прецени мащабите на този капан, нито пък каква цена да заплати. Досегашните получени от него сведения десеторно надвишаваха исканото количество. „Но бъди предпазлив… този човек е опасен, този Хирага. Отами-сама, схваща прекалено бързо, може би казва истината, а може би не, може да е лъжец, а може и да не е. И тъй да е, по-добре да имаш коварен самурай на своя страна, отколкото да ти е враг.“

— Приятел в нужда се познава. Гиокояма навярно може да уреди малък заем, за да помогне. Както вече съм споменавал, Отами-сама, твоят баща и семейството ти са уважавани и ценни клиенти.

Хирага преглътна ядните думи, които би избълвал при обикновени обстоятелства заради толкова явното снизхождение на шоя.

— Това ще надмине всичките ми очаквания. — Самураят налучкваше път в този нов за него свят на печалби и загуби, в който печалбата за един бе загуба за друг. Мъкфей многократно му го бе обяснявал. — Оценявам всичко, което могъщата Гиокояма би сторила. Но най-важното е да се побърза. Те ще разберат ли това?

— Ще стане незабавно. Ще го уредя сам.

— Благодаря, а не биха ли могли да вземат предвид един солиден заем и освен това еднократно дарение вместо възнаграждение от, да речем, едно коку… — забеляза, че в очите на събеседника му пламна гняв, който той набързо прикри, и се запита дали не е прекалил — за услуги, оказани от семейството.

Отново настъпи тишина. Най-сетне шоя се обади:

— В миналото… и за в бъдеще.

Погледът на Хирага се вледени, както и на шоя, макар и двамата да се усмихваха. И тъй като все още се намираше в новия свят, не извади малкия револвер, който вече постоянно носеше у себе си, и не го застреля за грубостта му.

— Разбира се. — И медено добави: — До вдругиден, нали?

Шоя кимна и се поклони:

— Дотогава, Отами-сама.

Щом веднъж се озова навън, скрит от нощната тъмнина, Хирага си позволи да тържествува. Цяло коку и заеми! А сега как да обмени трите коку, които гай-джин Мъкфей не бе и помислял да иска, нито пък се нуждаеше от тях, как да ги превърне в истински ориз или в истински пари, за да изпрати и тях на баща си?

„Толкова много срещу толкова малко“ — въодушевено си помисли Хирага и в същото време се усети омърсен — дощя му се да се изкъпе.

— А, адмирале — примоли се Малкълм Струан, — може ли да разменим две думи насаме?

— Разбира се, сър. — Адмирал Кетърър с мъка се изправи на крака. Бе един от двадесетте гости, които все още седяха на масата в голямата приемна на Струан, обединени от портвайна, който Анжелик ги бе оставила да пият. Кетърър бе с вечерна униформа, с бричове, бели копринени чорапи и обувки със сребърни катарами. Изглеждаше по-червендалест от обикновено, тъй като с наслада бе погълнал силно подлютената чорба, пушената риба, двойни порции от говеждото печено и месното суфле с картофи, печени в мазнината на месото, както и зеленчуци, докарани от Калифорния, пилешка и фазанова баница, няколко пържени свински наденички, последвани от калифорнийски сладкиш от сушени ябълки, полят с прочутата вече сметана на Търговската къща, а като завършек на всичко — полетите с разтопено сирене препечени резени хляб. Пиха шампанско, шери, бордо — „Шато Лафит“ от 1837 година, годината, в която кралица Виктория се бе възкачила на трона, — портвайн и мадейра: — Май имам нужда от глътка чист въздух.

Малкълм го поведе към двойните врати. Вкусната храна и виното бяха притъпили болката му. Навън бе мразовито и ободряващо след задухата в помещението.

— Пура?

— Благодаря.

Главният прислужник Чен се навърташе зад тях с кутията. След като им запали пурите, той сякаш се разтвори в дима и изчезна.

— Видяхте ли писмото ми в днешния „Гардиън“, сър?

— Да, да, видях го, в по-голямата си част бе добре написано — отвърна Кетърър.

Малкълм се усмихна:

— На събранието следобед то разгневи гнездото на осите и ако смятате това за някакъв показател, значи е успяло да изрази мнението ви доста добре.

— Моето мнение ли? По дяволите, надявам се, че то е и ваше.

— Разбира се, разбира се. Утре…

Кетърър рязко го прекъсна:

— Много се надявах, че след като споделя едно напълно правилно и нравствено становище, човек с вашите несъмнени възможности и влияние поне най-малкото официално ще поеме инициативата и ще обяви за незаконна всякаква контрабанда на всички кораби на компания Струан и щеше да е приключил веднъж завинаги с това.

— Контрабандата вече е забранена, адмирале — отговори Малкълм. — „Бавно, но славно“ — така трябва да се действа. След месец-два ние ще станем болшинство.

Адмиралът само вдигна гъстите си вежди, изпусна кълбо дим от пурата и насочи вниманието си към морето. Флотата изглеждаше внушителна от запалените на мачтите светлини.

— Май тая нощ или утре ще се разрази буря. Не е подходящо за увеселително пътуване, нито пък за една дама, струва ми се.

Малкълм разтревожен вдигна очи към небето и подуши вятъра. Нямаше признаци за опасност. Тъй като времето утре бе основната му грижа, той най-подробно се бе осведомил по въпроса. За негова радост прогнозата за последните няколко дни предсказваше спокойно море и попътен вятър. Марлоу го бе потвърдил преди вечерята и макар все още да не бе получил окончателно съгласие за отплаване или пък да бе съучастник в истинската причина, поради която Малкълм трябваше да се озове на борда заедно с Анжелик, що се отнасяше до него, капитана, пътешествието бе сигурно.

— Такава ли е вашата прогноза, адмирале? — запита Малкълм.

— На моя метеоролог, господин Струан. Той ме посъветва да отменя всички утрешни изпитания. По-добре ще е да се подготвим за приближаване към Йедо. А? — добави Кетърър с прозрачно добродушие.

— Аз съм против Йедо да се изравнява със земята — разсеяно му отговори Малкълм, докато съзнанието му бе заето с тази нова и неочаквана грижа — с фалшивия отказ на адмирала да признае значението на писмото му, за което той самият бе уверен, че ще е повече от задоволително.

„Всичко върви прекрасно, като изключим тоя негодник“ — мислеше си младежът, обуздавайки своя гняв. Опитваше се да намери решение на дилемата. „Буйният облак“ бе пристигнал точно навреме и стоеше на рейд за разтоварване. Капитан Стронгбоу вече бе уведомен за новата тайна заповед да отплава в сряда по ново разписание. Едуард Горнт също бе известен да предаде информацията относно Брокови веднага след като дуелът приключи.