Гай-джин

Снощи Акимото си бе сръбнал повечко — нещо рядко за него — и бе отворил приказка за парите, за гай-джин и какво означава да се навърташ край тях.

— Ти излезе прав, Хирага, това наистина е една от техните тайни: те обожават парите. Парите! Много си хитър, щом успя толкова скоро да го надушиш! Виж това куче шоя! Погледни как целият се превръща на слух, щом заговориш какво са ти казали Тайра или онова другото куче гай-джин за мръсните си търговски похвати, как изтръгват пари от останалите по какъвто и да било начин и наричат това печалба. Сякаш „печалба“ е някаква прилична дума. Те се изяждат един другиго като въшки. Щом ти отвориш приказка за пари, тая стара рибешка глава шоя изважда най-доброто си саке, та да те насърчи да говориш още и още! Ами да! И той е точно като тях, тачи парите, прекланя се пред тях, събира ги от нас, самураите, и заради него ние с всяка изминала година затъваме все повече в дългове, а той не създава нищо, нищо! Трябва да го убием и да направим каквото искаше Ори — да подпалим тая смрадлива помийна яма…

— Я се успокой! Какво ти става?

— Няма да се успокоя, жадувам за действие, за бой, за нападение! Уморих се да седя и да чакам. — Акимото се бе зачервил, дишаше тежко, а очите му бяха кървясали, и то не само от пиенето. Той стовари огромния си юмрук върху татамите. — До гуша ми дойде да те гледам как учиш по цели нощи, заврял глава в книгата. Ако не внимаваш, ще си развалиш очите и ще се отучиш да въртиш сабята, и тогава с теб е свършено. Тук сме, за да ги нападнем. Искам соно-джой сега, не после!

— Колко пъти да ти повтарям — без познания и търпение… И ти ставаш като Ори и като оня глупак Шорин. Защо си се разбързал толкова да си навреш главата в гаротата на наказателните отряди?

— Не съм и… Ийе, Хирага, прав си. Моля те да ме извиниш, но… — Думите му заглъхнаха и Хирага го видя, че пие още саке.

— Я ми кажи истината — какво всъщност те безпокои?

Акимото се подвоуми.

— Имам вести от баща си… — Говореше колебливо, но скоро думите сами рукнаха от устата му. — Писмото му дойде чрез мама-сан от Канагава… В селото върлува глад. В цялата област е така. И твоето семейство е засегнато, толкова съжалявам да ти го съобщя. Двама от невръстните ми братовчеди са умрели. Трима мои чичовци са се отказали от самурайския си ранг и от сабите си — от сабите, с които са се били при Секигахара. Продали са ги, за да изплатят частично дълга си към лихваря. И са станали рибари — тоест от зори до здрач плетат мрежи за собствениците на лодки за по няколко медни гроша! Томико, тя е моя братовчедка вдовица, била принудена да продаде момиченцето си на посредник за купуване на деца. Получила достатъчно, за да изхранва останалото си семейство половин година — двамата си синове и сакатия си баща. След една седмица сложила парите в някакъв чайник, та моята майка да ги намери, и се хвърлила от скалата. В предсмъртното си писмо казва, че сърцето й се късало, задето е продала собственото си дете, но парите щели да помогнат на семейството, а не да се пилеят по още една безполезна уста…

Сълзите се стичаха по лицето му, но в гласа му не се долавяше ридание или хълцане, а само гняв.

— Такова хубаво момиче, такава добра съпруга беше на моя приятел Мурай — помниш го, нали, един от нашите ронини от Чошу, който загина при нападението на тайро И? Казвам ти, братовчеде, ужасно е да си самурай, щом нямаш престиж, възнаграждение и няма къде да отидеш. А да си ронин е още по-лошо. Въпреки това аз… И тук си прав… Май ще трябва да подражаваме на смрадливите гай-джин, ако искаме военни кораби. Дори и аз зная, че те не растат в оризовите полета. Ще намерим начин да се сдобием с тия гнусни пари и да действаме като гнусните лихвари — търговци на ориз. Смърдящи пари, смърдящи гай-джин, смър…

— Стига — скастри го Хирага и му подаде нова манерка. — Ти си жив, работиш за соно-джой, утре ще се качиш на военен кораб, за да се учиш, това е достатъчно, братовчеде.

Акимото вдървено кимна и изтри сълзите си.

— Някакви други новини? За баща ми, за семейството ми?

— Ами… прочети сам.

Хирага пое писмото:

„Нищо не мога да направя за тях“ — нещастно си мислеше Хирага, докато приближаваше скривалището им в селото. Нощният вятър се усили, зашумоля из тръстиковите покриви. Застудя.

„С нищо не мога да им помогна. Смърдящи пари! Акимото е прав. Май ще трябва да приложим плана на Ори в действие. Нощ като тази е най-подходяща. Ще подпалим една-две хижи, а вятърът ще пренесе пламъците от къща на къща и ще раздуха огромен пожар. Защо не още сега? И тогава смрадливите гай-джин ще се качат на корабите си и ще отплават. Наистина ли? Или само се заблуждавам и нашата карма е те да ни унищожат?

Какво да правя?

Кацумата винаги е казвал: «Съмняваш ли се, действай!»

Ами Сумомо? На път за Йедо? — Пулсът му се ускори, но дори мисълта за нея не го избави от угризенията на съвестта за семейството му. — Ще се оженим сега, тук, докато все още има време. Невъзможно е да се приберем у дома — пътуването ще трае месеци, а е от жизнено значение да бъдем тук. Баща ми ще разбере.

Ще разбере ли наистина? Жизненоважно ли е да сме тук, или просто се самозалъгвам? И защо Кацумата е настанил Сумомо при Йоши? Не би я изложил на опасност току-тъй.

Нищо! Аз съм едно нищо! От нищо в нищо: отново глад, пари няма, заеми няма и не мога да им помогна. Докато соно-джой не победи, не можем нищо да направим…“

И неочаквано сякаш някаква завеса се смъкна от съзнанието му и Хирага си спомни как Джейми му бе обяснявал някои страни от търговията на гай-джин, които го бяха потресли. Само след няколко мига той отново потропа на вратата на шоя и вече седеше срещу него.

— Шоя, струва ми се, че трябва да ти спомена нещо, та да успееш да се подготвиш. Май убедих специалиста по търговските дела на гай-джин да те приеме в голямата си къща вдругиден сутринта и да отговори на въпросите ти. Аз ще ти превеждам.

Шоя му благодари и се поклони, за да скрие радостта си.

Хирага продължи със сладникав глас:

— Джами Мъкфей ме предупреди, че според обичая на гай-джин трябва да се плати за това, както и за всички сведения, които ти е дал досега. Стойността им се равнява на десет коку. — Той назова зашеметяващата сума, като че ли ставаше дума за подаяние, и видя как шоя пребледня, но не избухна — нещо, което Хирага бе очаквал при подобна лъжа.

— Невъзможно — сподавено рече старият човек.

— И аз така му казах, но той твърди, че ти като търговец и банкер ще разбереш колко ценни са неговите сведения и че дори щял да помисли… — Хирага отново се овладя — дори щял да подпомогне шоя да започне някаква първа по рода си работа по начина, по който гай-джин работят с други страни.

Това също бе донякъде вярно. Мъкфей бе споделил с него, че проявява интерес да се срещне и поговори с някой японски банкер. Хирага бе попреувеличил значението и положението на шоя в Гиокояма. Джами го бе уверил, че ще го приеме по всяко време и че съществуват всякакви възможности за сътрудничество.

Хирага наблюдаваше шоя, развеселен от откровената му радост при вероятността да използва познанията на Мъкфей за печалба и пръв да се заеме с подобна работа. „Много е важно да си пръв — бе му обяснил Джами, — твоят японски приятел ще разбере това, стига наистина да е поне малко делови човек. Няма нищо по-лесно аз да му предам нашите търговски умения, а той — вашите японски умения и знания.“ На Хирага чак му се бе завило свят от усилие да осъзнае какво му говори Мъкфей.

Остави шоя да мечтае и да се тревожи:

— Макар и да не разбирам от търговски дела, шоя, бих могъл да го убедя да снижи цената.