Гай-джин

— Чиновниците на гай-джин споделят с мен много неща, шоя — рече Хирага така, сякаш не му се искаше някой да го подслушва. — За щастие аз съм замесен в техните тайни. Напълно е възможно да те предупредя, ако те заплашва някаква опасност. Междувременно ги посъветвах да се пазят да не тревожат теб и селото.

Шоя се поклони чак до татамите, сякаш се чудеше как да му се отблагодари, и рече:

— Времената са ужасни, войната е ужасно нещо, а и пак ще има повишение на данъците.

„Добре — помисли си Хирага. Измъчваше го главоболие. — Ти имаш средства да го посрещнеш. Нито ти, нито който и да било от Гиокояма ще започне да яде или да пие по-малко, нито пък съпругите и любовниците ви ще вземат да се обличат по-евтино. Това ще засегне само вашите клиенти. Паразити! Вече престъпвате древните закони против прахосничеството и позволявате на жените си да носят дрехи в забранени цветове — като червено например — червени долни кимона или домашни облекла, а тия глупаци от Бакуфу не прибягват до никакви наказания. Щом вземем властта, ще си платите.

Хайде, стари глупако, мини към същността. Не мога да си изгубя цялата вечер, нито пък ще се опозоря аз да ти задавам въпроса. Имам още уроци за учене и ще се опитам да прочета една нова книга.“

— Бих могъл да се грижа за твоите интереси — многозначително заяви Хирага.

Шоя му благодари повторно.

— Съобщението се отнася за девойката, която те интересуваше. Преди четири дни призори господарят Йоши тайно е напуснал Киото с малък отряд от войници, но е бил предрешен като един от тях. И тя е тръгнала заедно с отряда… Добре ли се чувстваш, Отами-сама?

— Да, моля те, продължавай — рече Хирага, — продължавай, шоя.

— Разбира се. В отряда на кон е била и куртизанката Койко заедно с момичето, което е новата й мейко и…

— Новата й какво? — ахна Хирага. Името Койко заедно с всичко, което то заключаваше в себе си, отекна из всички кътчета на съзнанието му.

— Моля, да ти предложа ли още чай или саке? — запита шоя, като забеляза въздействието, което вестта оказа върху госта му. — Или гореща кърпа? Или да поръчам…

— Не, продължавай — рече Хирага гърлено.

— Няма кой знае какво. Сигурно си чувал, че Койко е най-прочутата куртизанка в Йедо и сега е придружителка на господаря Йоши. Момичето било изпратено при нея преди десет дни.

— От кого?

— Все още не знаем, Отами-сама — отвърна шоя, за да запази това сведение за друг път. — Изглежда, Койко е приела момичето за своя мейко, след като то е било разпитано и одобрено лично от господаря Йоши. Тя е единствената жена в отряда, освен господарката си. Казва се Сумомо Фуджахито.

Нямаше грешка. На Хирага му идваше да закрещи. Точно с това измислено име я бе нарекъл Кацумата. Значи той я е изпратил в това гнездо на оси. Но защо?

— По кой път е тръгнал господарят Йоши?

— Придружават го четиридесет самураи на коне, но не носят знамена. А самият господар Йоши, както вече споменах, е предрешен. Измъкнали са се от Киото призори преди три дни и са се отправили по Токайдо. Моите повелители предполагат, че са тръгнали за Йедо. — Шоя скри изумлението си при вида на страстното изражение, изписано върху лицето на младежа.

— Ускорен преход ли казваш? И кога ще стигнат в Канагава? — Това бе последната попътна спирка преди Йедо. — След десетина-дванайсет дни?

— Ах, да, сигурно си прав, макар че с две жени… В моето съобщение се казва, че и двете яздели… ох, това вече го споменах… И, да, забравих, господарят Йоши бил предрешен като обикновен ашигари. Да, навярно ще пристигнат в Канагава точно тогава.

Замаян, Хирага отпи още саке, но почти не усети вкуса му; прие да му налеят нова чаша, благодари за сведенията, каза, че ще се видят на следващия ден, и пое към бордея в селото, който делеше с Акимото.

Навън уличките бяха тихи. Дюкянчетата бяха затворили по свечеряване. Светлинните иззад шоджи правеха хижите и бордеите привлекателни. Изтощен и развълнуван от новината, Хирага свали цилиндъра си и разроши коса, почеса се по главата, все още непривикнал към европейската си прическа. Панталоните и жилетката вече почти не го притесняваха, дори бе доволен; задето го пазеха от студа през този сезон. Енергичното почесване ни най-малко не намали объркването и главоболието му. Затова приседна на най-близката пейка — заради панталоните му бе трудно да приклекне — и се загледа в небето.

Койко! Спомняше си двата пъти, прекарани с нея — веднъж за една вечер и втория път — за цяла нощ. Ийе, бе се оказало скъпо, много скъпо, но си заслужаваше парите. Кацумата го бе уверил, че никога повече няма да усети такава кожа, толкова копринена коса и подобно ухание. Нито пък ще види подобен мил, нежен смях в женски очи, нито пък ще изпита пределната, пламенна топлина, от която ти се иска да умреш — такова удоволствие ти доставяла.

— Ах, Хирага, да може човек да умре тъкмо тогава — бе възкликнал Кацумата, — на върха, и да отнесе това усещане отвъд — ако има отвъдно, би било върховно съвършенство. А ако не съществува отвъдното, да е сигурен, че при скока в нищото е изпитал вълшебството. Да умреш в апогея навярно придава цялостност и завършеност на живота!

— Така е, но какво прахосничество — защо я подготвяш за господаря Йоши?

— Защото той е главният ключ към соно-джой — за или против девиза ни. Защото тя е единствената от моите познати, която може би ще го омае и по този начин ще го привлече на наша страна или пък ще има възможността да го изпрати на оня свят. Той би станал ключ към соно-джой — за или против девиза. Нека това си остане наша тайна с теб. Разбира се, Йоши и така, и така ще умре, когато ние решим.

Значи Кацумата е изпратил Сумомо да послужи за кама на делото им? Или за да предпазва Койко от предатели или дори самия Йоши от вътрешен изменник?

Толкова въпроси и нито един отговор.

Хирага стана и продължи. Главата го болеше повече от друг път. Утре Акимото заедно с Тайра щеше да се качи на военен кораб. Той също бе помолил да се присъедини към тях, но Тайра му отказа:

— Толкова съжалявам. Сър Уилям позволи само на твоя приятел господин Сайто. Никакво оръжие. Доколкото разбирам, неговото семейство са най-големите корабостроители в Шимоносеки, а?

— Да, Тайра-сама. Семейството на баща му.

— Но нали на самураите не е разрешено да се занимават с търговия?

— Точно така, Тайра-сама — побърза да го увери Хирага. Този негов ученик бе прекалено схватлив и лъжата трябваше да прозвучи убедително. — Но много самурайски семейства се договарят с лихвари и производители на лодки да вършат работа, нали? Този приятел от важно морско семейство.

Преди една седмица Хирага бе отворил дума за Акимото, поднасяйки тази измислица по време на поредната си безкрайна среща със Сър Уилям; обикновено той стоеше и отговаряше на въпросите на водача на гай-джин, но в замяна не научаваше почти нищо.

— Негово име Сайто, Сър Уилям, богато семейство. Той дошъл тук, иска види голяма Британска военна флота. Чул славни истории за славна Британска флота. Може вие и той произвежда заедно, направите голяма корабна фабрика.

Общо взето, това не беше лъжа. Поколения наред прадедите на Акимото бяха живели в рибарско селище. Те бяха едното от трите семейства ашигари там и играеха ролята на пазители на реда за бащата на Хирага — глава на живеещото в съседство семейство на хиразамураи. Самият Акимото винаги се бе интересувал от морски и военни кораби. Бащата на Хирага бе уредил Акимото да постъпи в самурайското училище в Чошу, като му заръча да научи възможно най-много от холандския моряк — техен учител там, тъй като много скоро даймио Огама щеше да се нуждае от офицери за своите кораби в Чошу, които да ръководят флотата му.

— Ийе, братовчеде — възкликна Акимото завчера, — чак не ми се вярва, че си ги убедил да ме допуснат до военните си тайни!

Хирага въздъхна. Бе забелязал, че всичко, свързано с „търговия“, непосредствено приковаваше вниманието на гай-джин. От поезия не се интересуваха въобще, от краснопис — също, донякъде — от изковаване на саби, политиката ги увличаше дотолкова, доколкото засягаше търговията, но вероятността да продадат нещо с печалба — все едно какво: кораб, оръдие, чаша, нож или парче коприна — предизвикваше незабавни резултати. „Те са по-лоши и от най-богатите лихвари! Те се хранят с пари.“