Гай-джин

— Чувам, че твоята принцеса гай-джин изглеждала по-здрава от всякога.

— Да. — За момент Андре се замисли за Анжелик и за нейната неизчерпаема чувственост. — От нея би могла да излезе добра Нощна дама.

Райко наведе глава на една страна. Бе взела забележката му на сериозно.

— Това ми се струва интересно. Ще й осигуря най-доброто заплащане, най-доброто. Мнозина в Йедо ще платят луди пари, за да изпробват такава пищна особа. Познавам един търговец на ориз, много стар и много богат. Няма да й бъде трудно да го задоволи. Той ще плати огромна сума пръв да опита подобна Нефритена порта, а пък лесно ще й обясня как отново да стане девствена, нали?

Андре се засмя.

— Някой ден ще й го кажа.

— Добре. Най-високата цена и всичко ще остане в пълна тайна. Този търговец на ориз… Ийе, какви пари ще плати! Тя не се ли оплаква от нещо?

— Да се оплаква ли? От какво?

Райко му обясни:

— Това лекарство действа по различен начин при различните жени. Понякога ги прави много по… по-страстни и не е лесно да ги задоволиш. Понякога вероятността да забременеят нараства, а понякога остават безплодни. Странно, нали?

Развеселеността на Андре изчезна.

— Ти не ме предупреди.

— Щях ли да променя нещо?

Той помисли и поклати отрицателно глава. Тя отпи голяма глътка.

— Моля да ме извиниш, че отварям дума за пари, но с един златен обан вече не може да се купи каквото купувахме преди. Нашите чиновници намалиха стойността на парите ни. Тия хора смърдят като осемдневна риба, смесена с пресни кучешки лайна!

— Така е — потвърди Андре. Пропускаше някои непознати думи, но разбра за чиновниците и за престоялата риба и се почувства също толкова отвратен. Сьоратар бе отказал да му даде предплатата, която бе очаквал, като се позова на недостига на средства във фондовете на Легацията.

— Но, Анри, моля те само да ми изплатиш годишното възнаграждение. Само няколко златни монети, Анри. Не съм ли най-ценният ти помощник тук?

— Да, разбира се, скъпи ми Андре, но можеш ли да наточиш вино от празна каца!

Опита друг подход, но също толкова безуспешно. Оставаха му само два начина на действие. Анжелик или тази мама-сан.

— Райко-сан, ти си много умна, помисли. Сигурно има как да се сдобием с достатъчно нари, а? Какво можем да продадем?

Тя сведе поглед, за да скрие размишленията си.

— Саке? — попита и наля. В негова чест сакето бе студено. Райко присви очи и се зачуди доколко може да му се довери. Колкото котката може да се довери на притисната до стената мишка. — Сведенията струват пари, нали?

Изрече го сухо. Той се престори на изненадан. Радваше се, че Райко толкова лесно се хвана на въдицата. Толкова лесно ли? Едва ли. Да те хванат Бакуфу или пък неговите собствени господари водеше към едно и също наказание: мъчителна смърт.

„Сър Уилям ще ми плати щедро за точни сведения, а Анри хич няма и да се сети. Да се провалят в ада дано и двамата!“

— Райко-сан, какво става в Йедо?

— Да си дойдем на думата — какво става тук? — запита тя в отговор и с това започнаха преговорите им. — Война, а? Ужасно! Всеки ден все повече войници се упражняват на стрелбището, все повече топове стрелят и плашат моите момичета.

— Толкова съжалявам, говори по-бавно, моля.

— Ах, толкова съжалявам. — Райко заговори по-бавно. Разказа му колко са стреснати в Йошивара, нарисува му интересна местна картина, но не сподели нещо, което той да не знаеше.

А той й разправи някои подробности за флотата и за армията, убеден, че и тя не ги чува за пръв път. Пиха мълчаливо. После Райко каза тихо:

— Мисля, че определени чиновници ще платят щедро, за да научат какво планира и за кога водачът на гай-джин.

Андре кимна:

— Да. Мисля също, че и нашият водач ще плати много, за да узнае къде и какви самурайски сили има в Нипон, кой ги предвожда и за тоя тайро, дето праща груби послания.

Тя засия във възхитителна усмивка и вдигна тънката си, прозрачна порцеланова купичка:

— За новото съдружие. Много пари без много приказки.

Той се чукна с нея и подхвърли предпазливо:

— Малко приказки — да, но да са важни и да донесат пари.

— Ийе — възкликна Райко, като се преструваше на възмутена, — да не би да съм треторазредна кучка без мозък в главата си? Без чест? Без съобразителност? Без връзки, без… — но не се сдържа и се разкиска. — Ние с теб се разбираме напълно. Ела при мен утре по пладне. А сега си върви и се срещни със своята прекрасна Хиноде. Наслаждавай се на нея и на живота, докато все още всички ние сме живи.

— Благодаря ти. Но не сега. Моля те, кажи й, че ще дойда по-късно. — Той й се усмихна. Тази жена му харесваше. — Ами ти, Райко?

— Аз си нямам Хиноде, при която да отида, за която да копнея, да й пиша стихотворения, която да ме изпълва с възхита. Някога беше другояче. Сега съм по-разумна. Наслаждавам се на сакето и печеля пари, печеля пари и се наслаждавам на сакето. Хайде, върви — рече Райко и рязко се изсмя, — но утре ела. По пладне.

Андре си тръгна, а тя поръча на прислужничките си да й донесат още питие, но този път топло и да не я безпокоят. Бе видяла дружелюбието, изписано на лицето му, заедно с дълбоката му страст към Хиноде и усети, че отново я наляга тъга. Тъкмо затова го бе отпратила.

Не понасяше да има свидетели на своето нещастие и на жалките сълзи, които бликваха от очите й. Не бе в състояние да ги спре — нито тях, нито скръбта си. В същото време се презираше за тази своя слабост, която всъщност представляваше неистов копнеж по отминалата младост, по момичето, което бе някога. Това момиче, тази младост си бяха отишли съвсем неотдавна и вече никога нямаше да се върнат.

„Не е честно, не е честно, не е честно — стенеше Райко и надигаше купичката. — Аз не съм дъртата вещица, която виждам в огледалото, аз съм си аз — Райко Хубавицата, куртизанка от втора категория. Така е, така е, така е.“

— Ах, Отами-сама — посрещна го шоя, — добър вечер, заповядай, седни. Чай, саке? Толкова съжалявам, че пак те безпокоя, но току-що получих съобщение от моите повелители. Чай?

Хирага седна на отсрещната възглавница в приятната стая, овладя нетърпението си, поблагодари му и пое задължителната чаша.

— Как си? — Осведоми се любезно, а сърцето му биеше по-ускорено, отколкото би желал.

— Разтревожен съм, Отами-сама. Изглежда, гай-джин са непоколебими този път, твърде много войски се придвижват, твърде много оръжия се лъскат по корабите, носят се многобройни слухове, че ще пристигнат още кораби. Чул ли си нещо от гай-джин Тайра?

Хирага се замисли. Тайърър и целият състав на Легацията бе с главата надолу, откак пристигна ултиматумът от тайро Анджо. Сър Уилям крещеше по-често от обикновено, преводачът Йохан с часове се уединяваше заедно с Тайърър. Двамата пишеха и преписваха писма до Бакуфу и само от време на време го молеха да изглади някой израз.

— По-лесно, като видя писмо, Тайра-сама — винаги възразяваше Хирага, за да научи какво изпращат.

— Е, да, но засега само този израз — с явна неловкост му отвръщаше Тайра. Това се повтаряше всеки ден и безпокойството на Хирага се усилваше. Очевидно бе, че вече не му се доверяват като преди, и то след като денонощно бе изучавал езика им и ги бе снабдявал със сведения от всякакъв вид. „Презрени кучета гай-джин“ — мислеше си той, уплашен, че Сър Уилям може да го изхвърли всеки момент. Плакатът с неговия лик все още висеше на лично място в самурайското караулно, а наказателните патрули озлобено проверяваха всички влизащи и излизащи от Колонията японци.

„Не би следвало да допускат наказателни патрули. Големи глупаци са това гай-джин! Ако имах тяхната морска сила, нямаше да допусна «Вражеска охрана» да се приближи дори на левга! И Анджо е тъпанар да ги разгневява с такива гнусни обноски и с високомерието си, докато флотата им е тук. Съветът на старейшините се е побъркал!“